Margot Robbie is robbed – това е каламбурът на киносезона. Отсъствието на 32-годишната австралийка от номинациите за „Оскар“ за главна женска роля е грабежът на годината. Подобен грабеж беше и фактът, че не й дадоха „Златен глобус“ за същата роля във „Вавилон“, но там поне я бяха номинирали. Чуждестранната кинокритика в Холивуд обаче също плати данък на новата „политкоректност“ и предпочете да награди азиатската актриса Мишел Йео. Не че нейната изява е слаба и незаслужена. Но роля като тази на Нели Ле Рой във „Вавилон“, с целия емоционален диапазон, физически и пластични качества, които тя изисква, се появява много рядко в Холивуд – примерно веднъж на 10 години и дори по-рядко. Марго Роби преминава като тайфун през целия тричасов филм. Озарява всеки кадър с магнетично присъствие, а езикът на тялото й е без аналог в днешното кино. Сравненията, които ми идват наум, са с Ума Търман в Pulp Fiction и Kill Bill на Тарантино и с Камерън Диас в „Маската“ и „Ах, тази Мери“ – също изпълнения, които остават в киноисторията и се помнят много по-дълго от куп роли, наградени със статуетки.

По ирония на съдбата, игнорирането на Марго Роби прилича и на обира, който преживя Леонардо ДиКаприо с „Вълка от Уолстрийт“ (където блондинката впрочем направи първата си значима роля). През 2014-а го номинираха, но не му дадоха статуетката, която заслужаваше с уникалното си превъплъщение във филма на Скорсезе. Тогава предпочетоха Матю Маконъхи (симпатяга, не отричам), от филм, който вече никой не помни – „Клубът на купувачите от Далас“. Наложи се да го компенсират две години по-късно чрез ролята му в „Завръщането“ на Алехандро Иняриту – нелош филм, където обаче от ДиКаприо се изискваше много по-малко (ако не броим самото страдание от снимането в тежки условия).

Образи като тези на Джордан Белфорт във „Вълка от Уолстрийт“ и на Нели Ле Рой във „Вавилон“ са онова, заради което киното продължава да е доминирано от аурата на големите си звезди. Без нея, без тях, един филм трудно може да има успех.

А колкото до въпроса защо „Вавилон“ не постигна приходите, които са се очаквали от него (бюджет над $80 млн. и световен боксофис дотук от едва $30 млн.), и получи само три номинации „Оскар“ (за сценография, костюми и музика) – отговорите са няколко. Преди всичко, той е твърде дълъг – само по себе си това не е проблем, но се усеща като ненужно разтеглен. Можело е да е с около половин час по-кратък. Има 2-3 напълно излишни сцени, а други няколко са разтеглени с ненужни минути. Това е типичен пример за дадена прекалено голяма свобода от продуцентите на режисьора – в случая свръхталантливия Деймиън Шазел („Камшичен удар“, „Ла Ла Ленд“, „Първият човек“). Просто е трябвало някой да удари с ръка по масата и да извади голямата ножица – в името на това този невероятен филм да достигне до повече хора и да ги докосне. Но явно не е имало кой. Финалните 30 минути можеха да са по-стегнати и убедителни – най-въздействащите сцени минаха далеч преди епилога.

Подобно обяснение в любов (но и разгромяваща сатира) на ранния Холивуд не е имало от времето на „Добро утро, Вавилон“ на братя Тавиани отпреди 35 години. Имаш чувството, че гледаш филм на Фелини, Дейвид Линч, Скорсезе и Тарантино едновременно. Поне няколко сцени от „Вавилон“ са спиращи дъха шедьоври на драматургията, операторското майсторство, дизайна и актьорската игра. Трябва да се гледат отново и отново, евентуално след години, за да бъдат оценени по достойнство. Диего Калва и Джован Адепо – относително неизвестни актьори, познати повече от тв сериали, тук просто те зашеметяват с екранното си присъствие и нюансирана игра. Брад Пит – той винаги е много добър, но и винаги някак си един и същ. Тук прави поредна добра роля, без да надскача себе си. Образът му обаче е невероятен – един от най-интересните герои-актьори, които са се появявали на екран въобще.

Но над всички – да се върна на нея – е Марго Роби. Роля, която е трудно да забравиш, и актриса, от която просто не можеш да откъснеш очи. Рано или късно тя ще получи своя „Оскар“ – сигурно за някоя по-семпла изява в някой по-стандартен филм. Но всички ще я помним най-вече от тази тук. Смея да кажа – оскарите просто не я заслужават.