Крайно време е безумните убийства да престанат да бъдат тълкувани с политически или личностни критерии. Подобно на много други нации, и нашата прогресивно изкрейзва, но темата остава медийно табу

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 2 февруари

Обществото ни още не може да се съвземе от бруталното убийство на Пейо Пеев, извършено от собствената му тъща и жена му в кола в централен столичен квартал, под обективите на камери за постоянно наблюдение. Случаят е тема №1 за държавата вече втора седмица. Телевизии, сайтове и вестници с опияняващо усърдие вадят нови и нови факти от безумния живот и професионална кариера на убийцата и дъщеря й.

Миналата година пък бяхме разтърсени от друго чудовищно убийство, каквито сме гледали само в най-страшните филми – там извършители бяха съпругът и свекърът. Помним и случая с тийнейджърката Дебора, кълцана с макетно ножче от един старозагорски психопат.

Важна част от медийното усърдие по случая бяха и детайлите за патриотичните татуировки на единия извършител, за това как двойката се е оженила в православна църква… Упорито се търсеше кой от злодеите е гласоподавател на „Възраждане“, „Атака“ или НФСБ. Наративът бе ясен – зад патриотизма и традиционните ценности е маскирано нещо чудовищно – мъжете националисти неизменно посягат на жени. Всеки, който си е татуирал Васил Левски, „свобода или смърт“ и прочие, почти сигурно е психопат, а Истанбулската конвенция трябва да бъде приета час по-скоро, за да ни избави от това зло. Спомняме си и протестите пред Съдебната палата, на които Кирил Петков се снимаше ухилен за спомен с протестиращи – сякаш не е станало нищо лошо, а просто се провежда някакво партийно мероприятие. То такова си и беше – като част от сценария да се внушава, че патриотизмът е идеология на побойници и убийци, а либералите са праведни, целомъдрени и прогресивни хора.

Сега обаче извършителките се оказаха не просто градски либералки, типични „кълдъръм кокони“, както ги наричат подигравателно, а даже активни функционерки на „Промяната“. Едната била дипломат от кариерата с дългогодишна налудничава история, останала без реакция от страна на държавата, а другата – кандидат-депутатка от партията на Киро, Асен и Лена.

И, разбира се, на принципа на махалото, което винаги се залюлява и в обратната посока, сега се изсипа нов водопад от злоради коментари. „Нима може да се очаква нещо друго от активистка на тази партия?“. „В ПП има висока концентрация на социопати“. „Ама къде е протестът на ППДБ с плакатчета Нито един повече“? „Да внимава Кирчо като ходи при Ленчето, да не го катурнат по стълбите, че няма и парапет, и после Миро да го гледаме по сутрешните блокове обяснявайки, че детето наистина си е негово“. И прочие в този стил. Примерът да се генерализира, да се обяснява всичко с политика и идеология и да се злорадства, е заразителен.

Мисълта, че психопатията и социопатията нямат партийна принадлежност, нито пол, е толкова близка до ума, че чак е библейска истина. Но вече дори и нещо толкова елементарно като мозъчен продукт се оказва сложно за преобладаващата част от обществото ни. Нуждата от „образи на врага“, от злодейски фигури, които непрекъснато да мразим и обвиняваме за всичко, е станала като нужда от наркотик. Важното е всяка седмица образите да се сменят с нови и нови, и винаги да имаме подходящ подръка, с който да идентифицираме всичките си врагове от ежедневието – политически опоненти, бизнес конкуренти, колеги, съседи, роднини…

Но заключението, че „социопатията няма принадлежност“, само по себе си е твърде елементарно и също толкова удобно за масова употреба. Тя реално не подсказва разрешаване на проблема, нито даже го идентифицира. Звучи като някакво измъкване, като нещо от сорта „Да, на света се раждат и лоши хора – какво да направим, това е положението, животът продължава“.

Истината е по-дълбока и далеч по-нелицеприятна, само че върху нея е наложено странно медийно ембарго. Някаква обществена омерта – не само у нас, но най-вече в по-развития и „напреднал“ Запад, продължава да е неприемливо да се говори за сериозния проблем с психичното здраве. Каквито кампании и да се правят по въпроса, колкото и известни личности в Америка да излизат напред и да си признават, че са принудени да се лекуват, защото имат някаква форма на психическо отклонение, това все така се възприема като някаква екзотика. Изключения от правилото, които не ни касаят.

Когато някой си признае, че е с психически проблем, повечето хора са готови дори да приемат, че лъже. И че така само оправдава лошотията и злобата си. Обществената стигма задължава да приемаме всеки психически нестабилен човек просто за злодей. Социопат, психопат – окей, но преди всичко злодей.

Малцина днес помнят как през 2001-а шизофреничката Даниела Терзийска уби тригодишното си дете Пепи. Удуши го със сезал и захвърли трупа му в Южния парк. Тогава се надигна вълна от протести, които бяха готови да съборят правителството – детето е отвлечено и убито от педофил, а властта не си мърда пръста! „България уби дете“, писаха дори някои вестници на първите си страници. Официализирано безумие, упорито отказващо да признае, че между нас просто бродят психически нестабилни хора – параноици, шизофреници, лица, нуждаещи се от спешна психиатрична помощ, от медикаменти, от затваряне в съответни институции.

Затова и всяка година, а напоследък почти всеки месец и всяка седмица, ще чуваме за някакво психопатско убийство или действие, което чийто извършител не е с нормален разум. За обществото е по-лесно постфактум да го приеме за злодей, да го анатемоса и сочи с пръст в някакъв медиен и фейсбук-делириум, отколкото да го идентифицира като луд още преди да е станало късно и да вземе съответни мерки.

Почти във всяко семейство, в което живее психически нестабилен човек, е прието за това да не се говори и лудостта му да бъде отричана публично. Неотдавна имаше един такъв случай и в Сандански – майка упорито отказваше да признае, че синът й е шизофреник, докато накрая не загина, накълцана с нож от самия него… Само преди седмица такава картина дойде и от Бургас – учителка бе убита от сина си наркоман, който отключил психическо заболяване след дългогодишна злоупотреба със синтетична дрога.

Голяма част от катастрофите по пътищата също стават не просто от „несъобразена скорост“, а защото шофьори имат психически проблеми, които са несъвместими с това да управляват автомобил, а камо ли камион или автобус. Но и тук е твърде сложно за превенция и взимане на мерки – по-лесно е да се оправяме с последствията.

„Детството приключва тогава, когато спираш да идолизираш Батман и започваш да се идентифицираш повече с Жокера“. Зад тази сентенция се крие най-краткото обяснение защо през есента на 2019-а филмът на Тод Филипс с Хоакин Финикс предизвика такъвв фурор в киносалоните въпреки тежкия си, абсолютно неатрактивен сюжет. В историята на самотния и отчаян антигерой с психически проблеми много зрители откриха ако не себе си, то поне хора, които познават.

Не, двете убийци на клетия Пейо не будят никакви симпатии, за разлика от Жокера във филма, но дъното на безумието, което са били оставени да достигнат, е плод на същото това обществено безхаберие към психическото здраве.

У нас посещенията при психоаналитик или психиатър все още са табу. Паник-атаките са нещо, което приемаме недостатъчно сериозно и смятаме, че страдащите от тях преувеличават или просто драматизират. Счита се, че ще обидиш някого, ако го посъветваш да се заеме с душевното си състояние и да вземе мерки срещу депресията, която безпричинно го обзема понякога. Все повече хора развиват и различни форми на хипохондрия – внушават си, че са болни от какви ли не болести, а истината е, че просто имат параноя, психическа девиация.

Стресиращото ежедневие и ритъм на живот, злоупотребата с алкохол, наркотици и медикаменти допълнително увеличават риска човек да лудне. Не само по света, но и все по-често и у нас много случаи на самоубийства, убийства или просто на домашно насилие биха могли да бъдат предотвратени, ако хората взимаха по-насериозно темата, ако не оставаха безучастни към психическите проблеми и състояние на тези около тях. Много мъже пребиват жените си просто от лудост. Още повече пък го правят от глупост – защото са приели, че психически нестабилната съпруга е просто някакъв злодей, който прави някакви неща нарочно. И е по-лесно да вдигнат ръка срещу нея, отколкото да се опитат да й помогнат.

В същото това време психиатричната помощ продължава да е „доведеното дете“ на българското здравеопазване. Клиниките са пълни с хора. Свободни места няма. Не се отпускат средства за разширяване на базата и персонала, а много семейства отказват да се грижат за своите по-леки случаи и предпочитат те да лежат „на Четвърти километър“ или в Курило. Така те заемат местата за по-проблемни пациенти, които са оставени да бродят по улиците.

„Жокера“, чието продължение тази година се очаква по кината, е безпрецедентен случай, когато най-голямата фабрика за илюзии, мечти и повърхностно забавление – Холивуд – произнесе присъда както срещу себе си, така и срещу най-масовите си потребители. И тамошното общество обаче, а също и нашето, продължават да се опияняват от сатанизирането на един или друг луд човек, и да използват постъпките му така, както им е изгодно. Дали клеймото ще е политическо или някакво друго – без значение. Затова неизбежно, уви, ще има и следващи Красимири и Габриели.