Кой и защо ликува, че Щатите удължиха месомелачката в Украйна с още една година

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 26 април

Американските конгресмени гласуваха отпускането на близо 70 милиарда долара от държавната си хазна за въоръжаване на Украйна, а после, ликувайки, развяха синьо-жълтите знаменца в залата на най-висшия си законодателен орган.

Републиканската партия беше раздвоена – по-голямата част от нея (112 души) гласува против, но други 100 все пак се присъединиха към сплотените като в юмрук демократи (210). По този начин подсигуриха военнопромишления комплекс на собствената си страна, както и продължаването на войната, която допълнително отслабва не само Русия, но покрай това и цяла Европа и допълнително стабилизира икономическата хегемония на Щатите.

Ето как американските политици показаха, че когато става въпрос за национални интереси, разединенията могат да бъдат преодолявани. Администрацията на Байдън постигна важна победа на фона на настояването на Тръмп и много републиканци, че охраната на границата с Мексико е далеч по-важен държавен приоритет.

Успоредно с това беше гласувано и прехвърляне на 6 милиарда долара от „арестувани“ руски държавни авоари също в полза на Киев. Какъв ще бъде краткосрочният и дългосрочен ефект от подобно подкопаване на доверието в американската финансова система? Кои държави извън най-верните щатски протекторати ще рискуват да си държат парите в долари и да чакат един ден да им бъдат отнети и предоставени на враговете им? Това не е просто недалновидност – това е безумието на една система, която отдавна е загубила връзка с реалността и логиката.

Междувременно у нас „ястреби“ и „експерти“ с натовски значки на реверите ликуваха по националните ни телевизии, че месомелачката в Източна Украйна ще продължи и ще загиват още хиляди мъже и от двете страни на фронта. На всеки убит руснак – по около десетина украинци и наемници. Разликата от коментарите им след предишни американски парични траншове е, че вече не говорят за контранастъпление и отвоюване обратно на територии от руския окупатор, а за „продължаване на съпротивата“. Защото „Русия просто не може да спечели тази война“. Живеем в такива медийни и идеологически времена, в които желанията и надеждите вече са се превърнали във факти. Победата на пропагандния фронт е по-важна от победата на истинския.

Да, Западният свят, към който принципно се числим и ние, наистина се е докарал дотук – отказва да предпочита реалностите пред внушенията. И не само не ги предпочита – той остава напълно глух за тях, не търси никаква алтернативна гледна точка, дори само да я чуе, а камо ли да се опитва да я проумее и да изведе логическо съждение след това.

Най-общо очакванията на „ястребите“, за които човешките животи не значат нищо (нито в Украйна и Русия, нито в Газа и където и да било другаде), се свеждат до едно – като чуят за отпуснатите милиарди американска помощ за Зеленски, в Москва ще се съберат, бързо ще спретнат един пуч на Путин (ако вече не е умрял, защото според мнозина от тия той отдавна е умрял) и с мракобесния му режим ще се свърши. Ще се случи някаква оранжева революция на Червения площад, шахматистът Гари Каспаров ще долети от хърватското адриатическо крайбрежие, където живее от 10 години, и ще стане новият либерален президент в Кремъл. Русия ще се изтегли от Украйна и ще се разоръжи, а след това ще се разпадне на 20-ина по-малки републики. Калининград ще стане Кьонигсберг и ще се присъедини към Литва, а сибирските петролни и газови залежи ще преминат под управлението на „Ексон“, „Шел“ и „Шеврон“…

Горе-долу това се върти в главите на тези хора. Фантазии, подклаждани от пеещи в единен хор медии. Вътрешно те са убедени, че обрат в Източна Украйна, каквито и нови ракети да й бъдат доставени, е нереалистичен и невъзможен, но се надяват на някакво чудо в Кремъл.

Недостигът на жива фронтова сила трудно може да бъде компенсиран само със скъпоплатени наемници от Франция, Полша, Грузия и Щатите. Украинските мъже вече далеч не горят от желание да отиват в окопите. Ако допреди две години масираната пропаганда произвеждаше вълна от патриотизъм и жертвоготовност и ги караше да вярват, че победата е близо, днес на Зеленски се налага да измисля нови и нови закони, с които да осигури мобилизацията на младежи и старци за фронтовата линия. Но дори и тези хора да бъдат принудително заставени да нарамят автомати и да влязат в траншеите – каква според родните ястребови глави ще бъде тяхната реална армейска ефективност? Не всички са луди като нашия Глиги, но дори и той напоследък като че ли предпочита мирния живот. И как можеш да спечелиш война, след като ти е все по-трудно да мобилизираш редници за нея?

Авторитетът на Зеленски и поставените под тотален контрол украински медии отдавна не е същият, какъвто беше преди две години. Украинците се информират много повече от социални мрежи като „Телеграм“, отколкото от своите тв канали. Последователното сдаване на важни градове като Мариупол (вече изцяло презастроен наново и превърнат в част от Руската федерация), Артьомовск (Бахмут) и Авдеевка трудно би убедило обикновените граждани (повечето от които – все така рускоговорящи), че за Източна Украйна има връщане назад и че тази война си струва да се води до последния останал жив мъж.

Да си припомним как много преди избухването на този конфликт след Майдана от 2014-а – още през 2010-а, тогавашният вътрешен министър Юрий Луценко, един от най-близките хора на „премиерката на оранжевата революция“ Юлия Тимошенко, беше заявил: „Този уикенд бях в Западна Украйна – Тернопол, Лвов, Луцк, Ровно. Общувах с обикновените хора, влизах в книжарници. Навсякъде усетих напрежение и ми задаваха въпроси – „не е ли крайно време страната да бъде разделена“? Ясно е, че или трябва да се помирим с Изтока, или да се разделим. За тези неща един политик не е прието да говори, но сред хората това е основна тема“.

Четири години по-късно, вече след майданския преврат, пред „Вашингтон пост“ един от профсъюзните водачи на западния център Лвов – Андрий Соколов – казва дословно: „Никога не бих приел, че Украйна ще стане част от Европа, ако задържим Донбас. Това е един депресиран съветски регион. Ако можеше по цивилизован начин да се отървем от него, бих подкрепил това“.

Такива са били мислите на истинските украинци, когато мозъците все още не са им били промити и когато страната им не е била насъскана да воюва с руските им съграждани и съседи. Ако днес бъде направено обективно проучване сред тях – дали са съгласни Донбас и Крим да бъдат завинаги прежалени, страната им да не става член на НАТО, но да се възцари мир и спокойствие и да престанат да умират на фронта – какъв, смятате, че ще е резултатът от него?

Но за това българските ястреби на войната, щедро получаващи трибуна в националните телевизии, предпочитат да мълчат. И да повтарят мантрата, че „Русия просто не може да спечели“.

По същото време пък по bTV един ционист развиваше циничната си теория, че за цивилните жертви в Газа отговорност носела самата организация „Хамас“, защото не се е погрижила за тях. Интересно дали мисли същото и за украинските цивилни жертви (които, въпреки продължителността и мащабите на конфликта, са около 10 пъти по-малко)? Или за тях отговорност носи само Путин? За същия ционистки пропагандатор било и някак си странно, че Вашингтон заплашил със санкции националистическия израелски батальон за системно погазване на човешките права. На тези хора каквото не им изнася винаги е „странно“. И спират дотам, без да се задълбочават в по-нататъшни размисли.

Въобще пропагандната машина, колкото и да скърца вече, си работи на пълни обороти. Серийната лоботомия не спира. Общото между всички пропагандатори е омразата към мира – тази мръсна дума, безхаберието относно продължаващата масова смърт, и слугуването на чуждестранни господари. Те затова и така усърдно си забождат значки на реверите – за да ги виждат отдалеч и после да ги похвалят с излизане пред строя…