„Елементарните частици“ адаптира по атрактивен начин един от най-четените (и песимистични) романи на живия френски класик

Романите на Мишел Уелбек, най-проницателният, ако не и най-великият жив писател, са толкова нихилистични и скандално неполиткоректни, че е истинско чудо, когато въобще получават някакви адаптации в киното и театъра. А преклонението на режисьора Крис Шарков към него е толкова силно (вече втора постановка след „Серотонин“), че предварително беше ясно – „либералната критика“ няма да е много „хепи“.

Броени дни след премиерата си в камерната зала на Народния театър, „Елементарните частици“ набързо бе окачествен като „семпла напъната скука, чието бунтарски нихилистично назоваване на нещата с истинските им имена днес откънтява като измъчена и износена политическа некоректност“. Да, това е една от този особен тип рецензии, които моментално те убеждават, че трябва непременно да гледаш въпросното нещо. Те просто му правят реклама с преднамерената си негативност. Както и успокояват онези, които така или иначе не са имали намерение да си причиняват нов досег с текст на Уелбек, че правилно са се въздържали.

Les Particules élémentaires, излязъл през 1998-а, е един от ранните, най-четени и обсъждани романи на французина. Всичките му творби са изключително трудни за адаптиране извън селенията на литературата. При него конкретният сюжет е малка, понякога несъществена част от цялостното внушение – този писател е много повече философ, политолог, визионер и футурист от всеки друг. Разсъжденията му (истински безпощадни дисекции като със скалпела на отегчен патоанатом) е почти невъзможно да бъдат предадени в цялата им дълбочина от друг тип изкуство.

Крис Шарков е поел огромен риск, превръщайки ключови моменти от романа в монолози, последователно рецитирани от младите актьори. Да събереш един роман-шедьовър, в който доминират не толкова събития, колкото интерпретацията и обобщението им, в рамките на двучасов спектакъл, изглежда почти непосилно. Но факт: постановката ще се възприеме по-лесно и хареса от хора, които не са чели книгата, отколкото обратното, и това е комплимент за адаптацията.

Текстът на Уелбек отпреди четвърт век е до такава степен пророчески, че ако трябваше да го пише в наши дни, той сигурно би спестил половината от размислите си, смятайки ги за изтъркани клишета или просто библейски факти. Навремето писателят е водил истинска война с обществото, в което живее, виждайки накъде отива то. Днес той би бил по-скоро примирен присмехулник над гроба му.

Мизансценът в ефектната камерна зала, мултимедийните допълнения върху двата екрана, изборът всяка от младите актриси да играе по няколко роли, включително и мъжки – всичко това са удачни режисьорски решения и превръщат спектакъла в шоу от прилично европейско ниво. Имаше дори стилно и брилянтно пресъздаване на полов акт – само чрез удряне на женска ръка върху един микрофон… Тук и самият Уелбек би аплодирал.

Теодора Духовникова (в ролята на Кристиян, закъснялата любов в живота на по-големия брат Бруно) в подобен спектакъл е в стихията си – надали има друга актриса, на която да приляга повече изговарянето на толкова много дръзки истини, каквито са тези в „Елементарните частици“. Самосъжаление, хедонизъм, болка, подранила житейска мъдрост… Нейният образ е може би най-горчивият и в романа, и в спектакъла.

Димитър Николов и Мартин Димитров пасват идеално за ролите на саможивия учен-биолог Мишел и нереализирания му брат Бруно. Младите актриси Елена Иванова, Славена Зайкова и Дарина Радева показват разностранни таланти в около дузина роли. Не се случва толкова често така добре изглеждащи момичета да демонстрират и впечатляващи артистични способности.

Но голямото откритие в този спектакъл е ослепителната Жаклин Даскалова (като Анабел) – 27-годишна актриса, която вече има доста изяви и награди зад гърба си. Не съм я гледал в други постановки, но не си представям как някъде може да блести повече, отколкото тук. Ако пък наистина го постига и другаде – тя просто е новата голяма звезда на българския театър. Награждавайте я и й давайте още по-големи роли!

„Елементарните частици“ е мрачна антиутопия с едва доловими нотки на оптимизъм и надежда. В по-късните романи на Уелбек дори и този лъч светлина помръква без никаква жалост. В постановката на Крис Шарков хуманизмът сякаш съзнателно е премодулиран като през електрически усилвател, а задушаващият нихилизъм на писателя е заменен – където изобщо е възможно – с повече ирония и визуално великолепие.

Дали самият Уелбек би харесал подобно представление (има една немска киноадаптация от 2006-а, която е безпомощна и просто профанизира романа, свеждайки го до конкретните истории на двамата братя)? Най-вероятно не, но той трудно би харесал каквото и да било на този свят. За почитателите на романите му обаче, както и за почитателите на театралното изкуство, „Елементарните частици“ е едно от радостните събития на сезона.