Адаптацията на Крис Шарков в театър „Азарян“ не бива да се пропуска – също както и романът на Уелбек

Театър „Азарян“, по ноемврийски хладна зала 2 на НДК, запълнена на 30%, кротка и притихнала публика с маски на лицата. Младият режисьор Крис Шарков адаптира и поставя за пръв път у нас роман на Мишел Уелбек, който е любимият ми писател напоследък. Бестселърът „Серотонин“ от 2019-а е поредната цинична и самобичуваща изповед на един мъж на средна възраст, със задължителните за французина порнографски елементи и най-вече – политическа и социална дисекция на времето, в което живеем. Какъв по подходящ сюжет за драматичната ковид-2020-а?

При такова пристрастие към литературната основа нямаше как да пропусна тази постановка – така, както не пропуснах и „Чамкория“ по друг любим мой роман (на Милен Русков). И този път оставам доволен, въпреки че всеки знае – когато гледаш адаптация по харесвана книга, очакванията винаги са огромни и разочарованията – почти неизбежни.

Самата реализация – режисура, декор, мизансцен – е чудесна. Модерна, но не и претенциозна. Ефектна и ефикасна симбиоза с кадрите на киноекрана на заден план. Бърз и ненатрапчив преход между отделните сцени. Отлична актьорска игра – достатъчно непринудена, когато е необходимо, и патетична в по-важните моменти. Целият каст има чудесно присъствие, без да се „изживява“, както често се случва по родните сцени.

Титулярът Васил Читанов (с 10 години по-млад от героя си, което си личи и е малко awkward) отхвърля солидно количество текст с лекота, но режисьорът се е погрижил да го разтовари, поверявайки част от монолога и на колегите му. Факт е обаче, че поддържащите роли имат по-харизматично и запомнящо се присъствие – особено Ивайло Драгиев (като Емрик) и Николай Николаев (доктора). Около тях са четири много красиви актриси – Боряна Маноилова (Юзу), Ирмена Чичикова (Камий), Веселина Конакчийска (Клер) и Биляна Георгиева (рецепционистката) – които блестят не само с чар и сексапил, но и с автентично присъствие без преиграване.

Ако изобщо „Серотонин“ има някакъв проблем (и то не само за хората, запознати с романа), това е прекалено сгъстеният текст и препускането през материала. Да побереш толкова много събития и теми в 105 минути не е шега работа, затова и повечето монолози са като скоропоговорки или като извадени от сценарий на Аарон Соркин („Социална мрежа“, „Нюзрум“, „Стив Джобс“). Поради това солидна част от брилянтните прозрения на Уелбек просто минават покрай ушите на зрителите.

Социалната дисекция и проблемите на френското животновъдство и земеделие, които са може би най-важният лайтмотив в романа, са маркирани – присъстват, но без акцент върху тях. Ако човек не е чел книгата, надали изобщо ще го накарат да се замисли – дори е напълно възможно да го озадачат.

Но ако гледането на „Серотонин“ послужи като повод да потърсите и романа – още по-добре. Всъщност завиждам на всички, които ще изживеят този текст именно в тази последователност.

Дори обаче само смелостта да се посегне към Мишел Уелбек с една модерна и ефектна адаптация на наша сцена заслужава повече от аплодисменти. С подобен текст рискът от провал е бил напълно изключен, но работата по него не е по силите на всеки, така че браво на Крис Шарков, сценографа Илияна Кънчева и актьорите.