Криминалето на Нова телевизия налага неизпробван досега формат на сериалите и създаде няколко запомнящи се образа начело с този на Драго/Денис. Успехът се дължи и на факта, че претенциите не са по-високи от крайния резултат

Biograph #110, ноември 2020

Когато на 7 септември първият епизод на „Братя“ внезапно приключи някъде около 30-ата минута – тъкмо когато беше започнало да става интересно, повечето зрители изпаднаха в недоумение. Как мислят да я карат с тези кратки серийки, що за формат е това – не го ли използват предимно в развлекателните ситкоми от типа на „Приятели“ и „Двама мъже и половина“? Каква интрига може да се разгърне за по-малко от половин час, какво развитие на сюжета и персонажите?

Необичайният 30-минутен формат беше основният повод за критика към премиерния сериал на Нова телевизия, но не и единственият. Сюжетът за двамата братя, попаднали от двете страни на закона, е едно от най-баналните жанрови клишета. Целият сюжет е буквално изтъкан от стереотипи – корумпиран полицейски шеф, емоционална съпруга, наивен и верен до гроб колега-приятел, тийнейджърка, изкушавана от тръпката си към лошо момче от гангстерския свят…

Двамата главни герои също са déjà vu от безброй филми и сериали. Единият е праведен и изтъкан от добродетели полицейски инспектор, комуто съдбата непрекъснато сервира доказателства колко лесно е да се подхлъзнеш и да се озовеш „от тъмната страна“. Другият брат е като един съвременен Граф Монте Кристо – жаден за отмъщение, лишен от всякакви скрупули, но и запазил дълбоко в себе си добродетели, каквито липсват у хората от обкръжението му.

Как подобен сериал изобщо би имал шанс за успех, наистина? Оказа се, че е възможно, и героят от нашата корица – актьорът Владимир Михайлов в ролята на „лошия брат“ – е една от причините за това. Присъствието му е харизматично и запомнящо се – без излишно преиграване, пестеливо на жестове и мимики, овладяно като интонация. Преиграване почти няма – нещо, което рядко може да се каже за повечето български сериали, и особено за колегата му Калин Врачански в ролята на „добрия брат“ Борис. На неговия фон Драго/Денис някак си с лекота печели всеобщите симпатии. Стои автентично в образа си.

Ролята на Врачански е по-нюансирана, много по-трудна и изискваща широк емоционален диапазон. Но точно затова – и по-благодатна. За такъв образ всеки актьор може само да мечтае. Не може да се отрече, че той се старае много, но невинаги му се получава. Като спасителна сламка за Врачански е детайлът, че героят му има психически проблеми. С това обстоятелство можеш да оправдаеш и най-безумните си изпълнения, изблици и жестове. Когато един човек е неуравновесен, е трудно да се преценява кога е „автентичен“ и кога не.

За Владимир Михайлов остава по-лесната, поне на пръв поглед, задача – да бъде праволинеен в набелязания от героя му път и да обира симпатиите на зрителките. Но не всички си дават сметка, че един по-посредствен актьор би могъл да „издиша“ и в тази уж лесна роля. Владимир обаче е устоял на изкушението да се изживее като по-важен елемент от самия филм. Не се държи като актьор, заради когото едва ли не е измислено и заснето всичко. Просто си върши работата акуратно, смирено и професионално и с това печели симпатии.

Два бързи паралела – по същия начин в друг нашумял крими сериал от последните години – „Под прикритие“ – Захари Бахаров е много по-реалистичен в ролята на мафиота Иво Андонов, отколкото Ивайло Захариев като ченгето под прикритие Мартин Христов. В „Стъклен дом“ Юлиан Вергов и Асен Блатечки пък бяха по-автентични от героя на Калин Врачански.

Но да се върнем на „Братя“. Оказа се, че новият формат – пет делнични излъчвания по 30 минути – се оказа по-ефикасен, отколкото 2 едночасови серии седмично. Публиката е „закачена“ много по-здраво. Сериалът присъства трайно и солидно в ежедневието на телеманиаците. За това спомага и структурата на епизодите – заснети са така, че във всеки да има по една миникулминация, която обикновено настъпва след рекламната пауза и малко преди края на всеки от тях.

Изобилието от клишета и стереотипи и традиционното за повечето български сериали актьорско преиграване със сигурност отблъскват солидна аудитория. Един по-претенциозен киноман трудно би задържал вниманието си върху „Братя“. Полудокументалният, хиперреалистичен стил ала „София – Ден и нощ“ (сериалът е дело на същия продуцентски екип) сякаш е покушение срещу изискания вкус. Но може би именно опитът със стотиците епизоди от младежкото „режисирано риалити“ (общо 572) е изградил у авторите на „Братя“ усет към персонажи, с които широката публика успява да се идентифицира.

Сред попаденията са образите на актрисата Искра Донкова (Ива, съпругата на колегата приятел Калин), героя на Стойо Мирков (доверчивото ченге, чиято жена му изневерява), както и на младите Мартин Петков (Симката, който излиза със свои съученички за пари като тяхно алиби) и Дария Хаджийска (Виктория – тийнейджърката, привлечена от лошото момче Боксьора).

Покрай всички нереалистични сюжетни обрати и ситуации „Братя“ все пак успява да прокара и достатъчно автентични теми и проблематика, които кореспондират с ежедневието на зрителите. В това отношение почти всички скорошни сериали от същия жанр – „Седем часа разлика“, „Пътят на честта“, „Ягодова луна“ – се провалиха далеч по-гръмко.

В крайна сметка най-голямото достойнство на „Братя“ може би се крие в неговата непретенциозност. Поставил си е леснодостижими цели, но успява да ги постигне. Познатата тема „брат срещу брата“ е изсвирена ако не с джазменска виртуозност и артистизъм, поне достатъчно чисто и без фалшиви тонове. Понякога и това си е геройство.

Ако българското телевизионно кино успее да произведе поне още няколко сериала като „Братя“ – евтини, но с добре напипани архетипи и близки до реалността поддържащи сюжетни линии, – може би след това ще започнат да се появяват и истинските шедьоври.