Авторът на някои от най-продаваните български романи Милен Русков е всичко друго, но не и типичния тукашен интелектуалец. Пестелив на думи и емоции и чужд на каквато и да било суета, той е нагледен пример, че нещата могат да се получават и по този начин – с максимално уважение към самата литература и минимум внимание към всичко останало

(встъпителен текст към интервюто с писателя от юлския #70 на списание Biograph)

Когато ме питат защо напоследък чета толкова малко български книги, обикновено отговарям – защото Милен Русков не издава толкова често, колкото бих искал. И наистина – в неговите книги има нещо коренно различно и това не е просто неговият стил и авторски талант. Когато си бил погълнат от романи като “Захвърлен в природата”, “Възвишение” и “Чамкория”, после е много трудно да преглътнеш текстове от други тукашни писатели. Подсъзнателно очакваш да попаднеш на същата лекота, с която се леят монолози, диалози и описания, на същата хармония между форма и съдържание. Трудно е да прецениш с какво неговите книги са те грабнали толкова – дали със субстанцията си, с онова, което разказват и внушават, или най-вече с обезоръжаващия начин, по който са написани. Чудиш се как при Милен езикът е толкова естествен – автентичен на епохите, в които те пренася, но и толкова близък до онзи, с който си служиш в ежедневието.

Четейки книгите на Русков, ти се иска да можеше да пишеш като него – хем ти се струва непосилно лесно, направо фасулска работа, хем изпитваш респект към колосалния изследователски труд, който е извършил, преди да се материализира текстът му. Но друг страничен ефект е и че ставаш твърде критичен към чужди книги. Започваш да си мислиш – как така при него се получава толкова добре, а при другите – не? Толкова ли е трудно и останалите ни автори да пишат като него, със същата лекота и същевременно перфекционизъм, уважение към историята и фактите? Вече направо ти се струва кощунствено да дадеш за друга книга същите пари, които си дал за някоя от неговите, и да й отделиш същото време и внимание.

Ако на някого тези думи звучат пресилено, значи или просто не е чел романите на Милен, или е някакъв странен, всеяден консуматор със закърнели от литературния промискуитет рецептори и критерии.

Но що за човек е писателят, комуто не само аз, но и много мои приятели и познати дължат възвръщането на апетита към съвременната българска литература? През последния месец, откакто е излязла “Чамкория”, Русков почти всекидневно е на срещи с читатели в различни градове. Чете откъси от книгата си и раздава автографи в книжарниците и библиотеките на Стара Загора, Русе, Шумен, Варна… Но въпреки максималната близост до читателя напоследък, този автор остава енигматична фигура за него. Създава впечатление за саможивец, за човек, който си пести не само емоциите, но и думите. Сякаш не иска да ги изхабява, предпочита да ги запази за вселената, в която най-добре и най-ефикасно работи с тях – своята литература.

Наблюдавах внимателно този 50-годишен мъж, който изглежда на не повече от 35-40, на премиерата на “Чамкория” в НДК. Поведението му беше не просто делово, а направо семпло, почти като на срамежлив ученик, принуден да участва в някакво мероприятие. Маниерите му нямат нищо общо със суетата и парадната словоохотливост на повечето български писатели в наши дни – винаги издокарани, самодоволни и фамилиарни. Облеклото и цялостният му имидж са толкова скромни, че човек чак започва да подозира – да не би това да е някаква нова мода, някаква хипстърска писателска поза да се правиш на обикновен човек? Но не – Милен Русков си е просто такъв и в неговата привидна невзрачност се крие един от отговорите на въпроса как въобще са възможни невероятните му романи. Получават му се именно защото е писател сякаш от друг свят – отдаден изцяло на това, което прави, невъзмутимо и дори леко надменно чужд на съблазните на днешния живот. Цигарите, които пуши, вкарвайки ги в миниатюрно прозрачно цигаре, чашата бира, пред която ще разговаря с мен, и старото телефонче “Нокиа”, от онези най-бандитските, чрез което го слушам да се уговаря как ще пътува с влака за поредното представяне на книгата си, му изглеждат напълно достатъчни. Луксът в живота на Милен Русков е другаде – във все по-укрепващата увереност, че е написал едни от най-добрите български романи не само напоследък, а вероятно и въобще.

Докато размишлявам върху странния му аскетичен образ и сдържаните му маниери, се улавям, че правя един привидно абсурден паралел. И се чудя дали да го споделя с читателите на Biograph или да го запазя само за себе си. Ще го споделя все пак: Русков е нещо като Лили Иванова на съвременната ни литература. Също като нея пестелив в публичните изяви, дистанциран и дори леко надменен към гилдията си, безцеремонно откровен, когато искат мнението му по някакъв въпрос – стига изобщо да е преценил, че си заслужава да отговаря. Човек, който не държи непременно да ти се хареса в личния контакт с него – вместо това предпочита да четеш онова, което пише. А него няма как да не го харесваш. Такива хора обикновено пораждат нещо повече от респект – понякога всяват и несигурност и дори страх у мнозина. Не и у моя милост – аз мечтая за свят, в който хората на изкуството да говорят предимно – ако не и единствено – чрез творчеството си.

Така че в това интервю се съдържа сериозен парадокс. Ако зависеше изцяло от Милен – то можеше изобщо да не се състои. Приемете го не просто като подарък към читателите на Biograph, а и като максимално допустимия компромис, който творец като него е готов да направи, излизайки от света, в който живее. Не за друго, а защото “Чамкория”, която представихме в секцията Review миналия месец, наистина заслужава да достигне до възможно най-широк кръг хора. Останалото не е важно за Милен – по-важно е за нас, защото няма как да не ни се иска да разберем що за човек създава такива книги.