Избирането на Джо Байдън за президент ще успокои медийната среда, но разделението сред американците остава. Ефирът вече няма да е толкова токсичен, недоволствата няма да са приоритет в новините, но пък може и да пламне някоя-друга война

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 13 ноември

Победата на 77-годишния кандидат на Демократическата партия Джо Байдън тепърва ще бъде оспорвана юридически от екипа на Доналд Тръмп, който не обича да губи. Даже и да изглежда съмнителна за мнозина, тя не е нелогична. Преди четири години Тръмп изненадващо спечели и една от причините за това беше, че опонентите му не вярваха в тази възможност. Солиден процент от демократическия електорат изобщо не отиде да гласува. Този път обаче мобилизацията беше сериозна и неслучайно се стигна до рекорден брой гласоподаватели за Байдън. Анти-расистките бунтове от лятото и ковид-кризата са само две от причините за тази мобилизация. В продължение на четири години цялата медийна среда в Щатите и вездесъщите интернет-властелини начело с любимия на Тръмп „Туитър“ подронваха имиджа му, оспорваха всяко негово решение и открито му се подиграваха – в повечето случаи основателно, но не винаги.

Затова и сегашните изборни резултати надали са толкова съмнителни и нечестни, колкото на „оранжевия Доналд“ му се иска. Вярно е, че в някои от ключовите щати местната власт е изцяло демократическа и среднощни машинации с бюлетини изобщо не са изключени. Но в доскорошни бастиони на републиканците като Джорджия и Аризона, където управлението е тяхно? Как така загуби и тези щати и кой е виновен за това?

Ясно е, че трендът, започнал с избирането на Барак Обама за президент преди 12 години, ще продължава. Америка все повече става емигрантска държава, обетована земя за малцинствата. Страна, в която всеки търси сбъдването на мечтите си, без това да е непременно свързано с трудолюбие и уважение към традиционните американски ценности. Бялата работническа класа, фермерите от дълбоката провинция, анти-комунистическата кубинска емиграция във Флорида, както и консерваторите-богаташи от републиканския естаблишмънт осигуриха на Тръмп над 70 милиона гласа на 3 ноември (също изненадващо висок брой, който говори за пределна мобилизация), но все повече ще стават малцинство в Америка. Вероятността Републиканската партия да се върне отново на власт – било то чрез Тръмп или чрез друг кандидат при следващите мандати – ще става все по-малка и по-малка. Много вероятно е това да е бил последният републикански президент за десетилетия напред…

Чисто икономически Щатите се представиха съвсем прилично при управлението на ексцентричния голфър и любител на изкуствения тен. Безработицата беше достигнала рекордно ниски нива, борсовите индекси бяха доста високи допреди ковид-кризата. Щатите не поведоха нито една война никъде по света. Запазени бяха много войнишки животи и бяха спестени милиарди долари.

Самата реакция на Тръмп спрямо епидемията – колкото и да се държи като ковидиот принципно – не беше от най-идиотските, каквито имаше в немалко други държави. По времето, когато той затвори въздушните граници на Щатите за прииждащи от Китай през март, опонентът му Джо Байдън го обвиняваше в расова дискриминация и подкопаване на международните отношения, а други функционери на Демократическата партия обикаляха китайските квартали в градовете и обясняваха как няма никаква опасност за населението. Президентът-бизнесмен реагира и сравнително бързо в комуникацията с компании, на които възложи спешно производство на респираторни апарати, мобилизира и армията на помощ. Но така или иначе, в първите месеци опозицията на Тръмп го набеждаваше, че прибързва със затварянето на държавата, а в следващите – че се отнася несериозно към заразата. Ковид-кризата беше максимално използвана в негов ущърб и той реално е първата нейна политическа жертва. Кои ще са следващите – Борис Джонсън, Еманюел Макрон, италианският и испанският премиер?

„Феноменът Тръмп“ се състоеше в това, че през целия му мандат демократите го възприемаха буквално, но не го взимаха насериозно. Фокусираха се върху всеки негов жест и всяка негова дума, търсеха противоречия между стари и нови негови изказвания (а такива той осигурява непрекъснато), подиграваха се на прическата и тена му. Икономическият възход на страната сякаш не ги вълнуваше. Целият шоубизнес зае същата позиция и буквално сатанизира Тръмп. Превърна го в олицетворение на неграмотността, расизма, женомразството и едва ли не мизантропията като цяло.

Републиканските му поддръжници пък – точно обратното – взимаха Тръмп насериозно, но не го приемаха буквално. Отнасяха се с уважение към институцията, която той представлява, но не обръщаха толкова внимание на налудничавото поведение на човека, облечен в нея. Гледаха резултатите, а не карикатурната фасада, зад която са скрити.

След излизането на Оранжевия Доналд от Белия дом ще зейне огромна празнина. С какво ще се занимават толкова много медии? Кого ще осмиват ток-шоутата на централните американски телевизии? Нима списания като „Венити феър“ и „Вог“ отново ще трябва да се върнат към основното си амлоа да пишат за лайфстайл, мода и шоубизнес? Нима Джими Кимъл и Джими Фалън отново ще ни разсмиват с нещо друго, а не с „руската матрьошка“ Доналд?

Ако не друго, медийната среда поне ще се укроти след падането на Тръмп от власт. Ще стане по-малко токсична. Шоубизнесът ще се върне към предишните си занимания и ще спре да ни занимава с политика, докато гледаме церемониите „Оскар“, „Грами“ и „Еми“. Американското общество обаче ще остане все така разделено. Просто новата опозиция – на белите бачкатори и на консерваторите-традиционалисти – ще се бунтува (повече тихомълком, отколкото наяве), а медиите ще се правят, че това не се случва.

Ами доколко Байдън – най-старият президент, влизал някога в Белия дом – ще изпълни очакванията да обедини Америка и я поведе отново към пътя, от който Тръмп я беше отклонил? Ще се оправдаят ли сравненията, които моментално се появиха между него и Константин Черненко, старият и болнав геронтократ, който „управлява“ Съветския съюз от 1984-а до 1985-а? Вицепрезидентката Камала Харис ли ще бъде реалният лидер на Щатите? Няма ли пък да се окаже, че като опозиционер Тръмп е по-ефикасен и опасен, отколкото като президент?

Каквато и да се окаже истината, едно е сигурно – медиите вече ще рисуват съвсем друга американска картина. За нас – като наблюдатели, от които нищо не зависи, и които ще са потърпевши (или най-малкото пренебрегвани) каквото и да се случва, има поне една гарантирана полза – ефирът ще изглежда по-чист и спокоен. Като няма друга утеха, и тази ще свърши работа…