Грозната статуетка беше обожествена и разгромена от прокиевския либертариат, а румънските гласове за Молдова бяха записани за Украйна. Затова никаква смърт на никакъв Путин няма да спре съпротивата срещу надигащата се вълна от самоубийствено безумие

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 20 май

По едно и също време в София и в Торино миналата седмица се случиха неща, които нагледно илюстрират в какви абсурдни времена живеем и към какви още по-абсурдни сме се запътили. В центъра на столицата ни инсталираха странна, отблъскваща скулптура, замислена по друг повод и в друго време, но синхронизирана с днешната антируска и проукраинска политика. Междувременно на финала на Евровизия 2022 в Торино гласът на румънското жури за песен-победител беше „служебно“ прехвърлен от организаторите – от братската за комшиите Молдова към многострадалната и предварително сочена за победител Украйна. На другия ден румънците официално протестираха, но какво от това…

Привидно между двете събития няма никаква връзка. Любопитна обаче е съдбата на фигурата „Викът на украинската майка“ срещу Паметника на съветската армия в Княжевската градина. Тя моментално беше подложена на унищожителни подигравки – но не толкова от русофилите, бранещи монумента със съветските освободители-окупатори, нито от противниците на това да въоръжаваме Киев, колкото от най-яростния проукраински либертариат.

Между двете събития привидно няма пряка връзка, но и двете реално са квинтесенция на едно и също нещо – все по-тържествуващата и тоталитарна „кенсъл култура“. В случая с бездарния скулптор и конюнктурно натъкмената му творба, хунвейбините на либерализма се опияняват от това да заклеймяват всичко, което не им допада, без значение дали имат солидна аргументация или не. В случая с румънския вот на Евровизия – той просто е бил канселиран, за да се направи реверанс в класирането на две конюнктурно правилни държави – Украйна и Великобритания. Жертва на подобни стъкмистики са се оказали и журитата на Азербайджан, Грузия, Полша, Черна гора и Сан Марино.

Преди да се стигне до абсурдите, свързани с проукраинската солидарност, кенсъл-културата имаше предимно частни измерения. Обект на сатанизиране бяха станали някои легендарни имена на киното и музиката, като например режисьорът Уди Алън, актьорите Морган Фрийман, Джони Деп и Крис Нот (Тузаря от „Сексът и градът“), авторката на „Хари Потър“ Дж. К. Роулинг, певецът Джъстин Тимбърлейк, както и някои от най-известните стендъп-комедианти. Общото между техните казуси е, че само заради недоказани обвинения на техни колеги или бивши половинки цялото им творчество беше на косъм от тотална забрана, а кариерите им – поставени под въпрос. Най-големите световни награди за кино и музика пък се превърнаха в карикатури, след като бяха въведени строги правила и квоти за номиниране на кандидатите за тях. Разнообразието от раси, етноси и полови идентичности стана по-важно от художествените критерии и достойнства на даден филм, песен или музикален албум. Някои награди стигнаха дотам да заличат разделянето на мъжки и женски категории, което моментално лиши повечето фаворити от „силния пол“ от награда. Попадайки под общ знаменател с жените, мъжете априори бяха загубили битката, защото е щяло да бъде „политически некоректно“ да надделяват над дамите…

У нас в България всичко това засега достига най-вече като далечно ехо, като някаква екзотика, над която се надсмиваме. Но с всеки изминал месец призракът на този нов вид тоталитаризъм и придобива все по-материални и реални измерения. Веднъж вкусили от кръвта на личностната саморазправа, блюстителите на новия световен ред все по-хищнически започват да търсят нови и нови жертви на своите „чистки“. Забелязали ли сте например, че е невъзможно да се води спор с подобни хора в социалните мрежи? На всеки опит да се изложат някакви аргументи те отговарят с предварително заучени фрази и дори заклинания, а в повечето случаи накрая са готови и да отстранят и блокират всеки коментатор, който не е съгласен с присъдите им. Също толкова често срещана гледка е двама уж еднакво мислещи членове на либертариата внезапно да се изпокарат до смърт, да се нахвърлят един върху друг с най-ужасни епитети и присъди – просто защото вече имат твърде нисък праг на търпимост към всякакво отклонение от „балона“, в който живеят и разсъждават. Подобен е и парадоксът със статуетката-майка. От една страна, тя беше обявена за „правилна“ и фотографирана като шедьовър на изкуството, но броени часове след това събра цялата ирония и подигравки на кенсъл-общността.

Това е новият Народен съд, новият начин за разчистване на инакомислещи – светкавични акции на омраза и публичен линч. Парадоксално е, че до това явление се стига не по време на голямата война между либералната идеология и комунистическите догми, а в годините, когато първата вече е победила и уж е обявен „краят на историята“. Сега, когато либерализмът привидно вече няма с кого да воюва, той води битка със самите членове на собственото си общество. Размиването на половата идентичност е само един от белезите на тоталната деконструкция, на която е подложен и все повече ще бъде подлаган съвременният индивид.

Обожествяването на частната собственост, издигането в култ на материалните неща, водят до там, че не хората притежават някакви неща, а нещата вече притежават хората. Всеки индивид е свободен да мисли за света всичко, което му се прииска, и да изразява мнението си безпрепятствено. Разделението на властите се размива все повече с всяка следваща електронна петиция, отворена от поредния човек, на когото му е скимнало да привлече и други съмишленици към личната си омраза или недоволство от някого. Така постепенно т.нар. „гражданско общество“ е на път да замени държавата и нейните институции. Фейсбук, Туитър и форуми като „БГ мама“ стават по-могъщи не просто от всяка медия, но и от всяка обществена и държавна организация. Канализирането на омразата и на склонността да се „канселира“ всеки неудобен глас и човек се превръща в наднационално движение. Това е вирус, с който е лесно да се заразиш, но срещу който е невъзможно да се изобрети ваксина.

Украйна е един от първите експерименти как тази система може да работи не само срещу отделни личности, но и срещу цели общности, нации и държави. След този тест неизбежно ще последват и други. Доскоро можеха само да ни натрапят квота от тъмнокожи сред наградените с „Оскар“ или „Грами“. Днес вече ни натрапват победители в Евровизия, независимо какво ние харесваме или мислим. Хунвейбини ни карат да се срамуваме, че не сме дали достатъчно гласове за правилната песен. „Рециклират“ бездарни статуетки и ги превръщат в събитие, само защото е намерен „правилен политически контекст“.

„Докато поставяхме фигурата на постамента, дойдоха две украинки, силно развълнувани, и ме помолиха да погалят статуята“, гордо разказва авторът на „Викът на украинската майка“, която преди е носела някакво друго, незнайно какво име. В тези негови думи се съдържа целия абсурд на времената, които се задават. Цялата самовлюбеност и нереална самооценка на некадърника, изплувал на повърхността в подходящ момент.

Вече няма да има никакво значение дали нещо е хубаво или грозно, дали е адекватно или просто конюнктурно, дали една песен е просто хубава песен или е едностранчиво политическо послание в конкурс, в който доскоро бяха строго забранени всякакви политически послания. Вече ще е важно само кое е „правилно“ и кое не е. А решенията кое е правилно ще стават все по-абстрактни и неясни като произход. Кое е решено от сенилния Байдън и самодоволната Камала Харис и кое – от анонимното или не чак толкова анонимно стадо, което просто иска да им се хареса? Колективното самоубийство на цивилизацията изглежда предначертано. Затова тепърва ще се появяват все повече водачи, пред които Путин ще изглежда като невинен първокласник. Трябва само да обявят, че искат да спасят човечеството от безумието, в което то е тласкано все по-методично и безжалостно, за да се намерят достатъчно хора с остатък от разум и инстинкти за самосъхранение, които да застанат зад гърба им.

Всички, които си мислят, че войната в Украйна няма да има продължения, по-добре да си помислят още веднъж.