За ПП-ДБ Румен Радев вече е онова, което е Моцарт за Салиери – не защото ще бъде про-руски, а защото Брюксел може да го припознае вместо тях

Антонио Салиери не е бил нито неуспешен, нито толкова бездарен композитор. Неговата легендарна омраза към Моцарт се появява, когато Волфганг Амадеус става всеобщ любимец. Днес ПП-ДБ са новият Салиери на българската политика. В омразата им към Румен Радев като към „про-руски агент“ не се крие нищо по-различно от ревността на „праведните“, които усещат, че някой може да им издърпа килимчето изпод краката. Страхът да не станат излишни, да не загубят ролята на единствени говорители на правилната брюкселска линия, е толкова силен, че тези хора инстинктивно посягат към единственото възможно оръжие – да демонизират новия конкурент в очите на своя електорален контингент.

ПП-ДБ загубиха сериозна част от протестния жълтопаветен вот в посока към „Прогресивна България“. Те обаче прибавиха цели 60 хиляди гласа към досегашния си електорат – учудващо постижение, което всеки по-трезвомислещ и смел анализатор би приписал по-скоро на пазаруване на гласове, отколкото на нещо по-сложно и малко вероятно. Впрочем, подобни подозрения съвсем органично съществуват и към немислимия резултат на ПБ, непрогнозиран нито от проучванията преди изборите, нито от екзит половете. Само организирана покупка на гласове в последния момент може да предизвика такъв внезапен развой – друг е въпросът, че тя може би се е оказала излишна, ненужна. Организацията обаче вече е била направена и не е имало връщане назад. Но ситуацията у нас е такава, че сега за това някак си не е модерно, нито изгодно да се говори. Да не се отплесваме обаче.

Въпреки че стабилизираха позициите си сред сектантския градски електорат и събраха учудващо голям брой избиратели (400 хиляди, само с 30 хиляди по-малко от ГЕРБ-СДС), ПП-ДБ сега се чувстват като отхвърлен фаворит. Като жених, комуто са изневерили най-безцеремонно. Перспективата да гледат как някой влиза в ролята, която те са смятали за своя по право и завинаги, ги влудява. Именно тази „проевропейска ревност“ ще диктува политическия език в следващите месеци. Всяко действие на Радев ще се следи под лупа, а прозиращи руски интереси ще бъдат търсени навсякъде – дори там, където дори генетично не съществуват.

Ревността на праведниците е лесен за прикриване порок, когато се маскира като принципност. За пепейците Радев е „проруски“ дори само заради това, че за тях всеки в България е проруски, освен тях.

Голямата борба тук не е за проруския електорат – много вероятно е част от него още на следващите възможни избори да отече обратно към „Възраждане“ и БСП. Тук апетитният кокал са проевропейските избиратели, които са мнозинство у нас. Конкуренцията за тях не е сблъсък на ценности – те до голяма степен са едни и същи и при Радев, и при пепейците, а сблъсък на суети.

Говорим за непоносима политическа болка, за която в речниците няма точен термин. Не е гняв, нито обида или класически страх. Какво изпитва човек, ако някой друг прави същото, което той самият е смятал за свой монопол – и то го направи по-добре, с по-широка усмивка и значително по-голяма тълпа зад гърба си?

Западните агенции правилно отбелязаха, че веднага след триумфа си Радев продължи да говори за „прагматичен европейски път“ за България. Но думата „прагматичен“ определено не е любима в речника на ПП-ДБ – те предпочитат нещо по-пламенно, по-безкомпромисно, по-плакатно за пред европейските институции. По-недвусмислено сервилно. Този нюанс разкрива истинската природа на конфликта – не се спори за посоката, а за собствеността върху нея.

Явлението е старо колкото политиката. Когато историкът-мислител Алексис дьо Токвил описва френската революция, акцентира върху нещо любопитно: най-яростните конфликти не избухват между хора с диаметрално противоположни виждания, а между такива с почти еднакви цели, разделени само от въпроса кой ще ги осъществи. Жирондистите и якобинците не се мразят заради монархията, а в името на Републиката. Притежанието на идеята е по-болезнен въпрос от самата идея.

Реторичната конструкция „той е проруски“ играе точно тази роля: тя не описва реалността, а се опитва да я управлява. Ако Радев е проруски, евроатлантическото пространство остава незаето и ПП-ДБ остават негов единствен легитимен наемател. Притежават лиценза върху търговската марка.

В шекспировата пиеса „Юлий Цезар“ Касий не мрази великия пълководец заради тиранията му, а защото е станал по-голям от него, въпреки че по всички сметки не е трябвало. „Той е превзел моята роля в историята“ е истинското оплакване, но облечено в гражданска патетика.

„Идейната чистота“ на праведниците от ПП-ДБ е луксозна, петзвездна позиция. Тя се поддържа лесно, ако си решил да пазиш един малък градски храм и да проповядваш от стълбите му. Но когато пристигне някой с петкратно по-голяма конгрегация, без да проповядва коренно различни идеи, светилището ти изведнъж става малко, крайно недостатъчно. Започваш да изглеждаш ненужен дори в очите на собствените си верни последователи.

Западните анализизатори не премълчават, че Радев никога не е говорил за излизане от ЕС или НАТО, нито за автономна проруска политика извън брюкселската рамка. Не крият обаче и че новата управляваща партия носи специфична амбивалентност и ще може да лавира тактически. Тези нюанси са важни, но дебатът около тях е заглушен от по-силния, по-ескалиращ и дълбоко безпринципен спор дали Радев изобщо има право да претендира за европейска идентичност. В този дебат ПП-ДБ искат да са в любимата си роля – и на прокурори, и на съдии.

ПП-ДБ дълго време изграждаха своя монопол върху западното клеймо на легитимация, представяйки се за единствения възможен проводник на европейските ценности у нас. Когато обаче един нов управляващ започне да играе на същия терен с прагматичен евроатлантизъм, той обезсмисля техния основен политически продукт и това предизвиква истинска паника в редиците им.

Историята добре познава и други подобни сблъсъци на политическото оцеляване. Достатъчно е да погледнем отново към френската политическа сцена, само че след Втората световна война. Тогава различни фракции на Съпротивата влизат в яростен конфликт – не защото някой от тях е против Франция и нейните интереси, а защото всеки иска да бъде единственото легитимно лице на новата държава пред съюзниците. Това е битка за лиценза върху прогреса.

По подобен начин в следвоенна Германия Конрад Аденауер и ХДС изградиха цялата си идентичност върху един стълб: западната интеграция, евроатлантическата ориентация, антикомунизмът като екзистенциален избор. Те бяха собствениците на тази идея в тамошната политика. Когато Вили Брандт и социалдемократите стигнаха до властта в края на 60-те, реакцията на ХДС беше почти идентична с тази на ПП-ДБ днес: Брандт води „остполитик“, преговаря с Москва, предава Запада! Особено мощен беше ударът върху тях, когато социалдемократът коленичи пред варшавския мемориал на жертвите на нацизма – жест, за който ХДС нямаше смелост, нито електорален мандат. Това се превърна в един от най-силните символни актове в европейската политика на века. Брандт спечели Нобеловата награда за мир. ХДС трябваше да гледа как тяхната идея за германска отговорност пред Европа е изпълнена от някой друг, по-убедително и с по-голям международен резонанс. Собствеността върху западноевропейската мечта беше оспорена и изгубена – не защото Брандт беше предал Запада, а защото го беше разширил по начин, за който те не се бяха сетили или просто не им стискаше…