Хора от различни поколения тъгуват по французина, който отдавна искаше да напусне този свят, и се сбогува с него на 88 години – и има защо
ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 23 август
„Последният истински мъж напусна този свят“ – думите са на една 28-годишна българка, операционна сестра в хирургическо отделение, но всъщност тези дни ги повтарят много жени по целия свят, а и не само жени. Хора от различни поколения тъгуват за Ален Делон – красивият и харизматичен френски актьор, който най-сетне се сбогува със света, който отдавна искаше да напусне.
През последните години се простихме с много обичани легенди на киното, за които никога няма да спрем да тъгуваме – Шон Конъри, Жан-Пол Белмондо, Джеймс Гандолфини, Райън О’Нийл, Рей Лиота, Матю Пери… Но ничия друга смърт не е предизвиквала такова опустошително усещане – че си е отишъл не просто човек, а една цяла епоха. И че светът вече никога няма да бъде същият, какъвто сме го обичали десетилетия наред.
С какво Ален Делон беше и завинаги ще остане по-различен от останалите? Със сигурност не само с факта, че е бил герой дори на популярна наша песен, записана от „Щурците“ преди 42 години. „Момичето със син балон е влюбено в Ален Делон. За него само то мечтае, Ален Делон това не знае…“.
За поколенията, израснали с неговите филми, той беше съвършеният красавец от екрана, секссимволът, който съчетаваше дързост и елегантност, импулсивност, но и хладнокръвие. За жените от няколко генерации никога не е имало и няма да има по-харесван мъж от екрана.
Днешните поколения не гледат филмите му. Говорим за онези момичета и момчета, чиято обща култура все повече се стеснява в епохата на ТикТок и Инстаграм. Това са девойки и младежи, които не са наясно дори кой е Емил Димитров. Някои от тях, вярвате или не, дори не знаеха кой е Лени Кравиц, който неотдавна свири и пя в Бургас и докара над 10 хиляди души до екстаз. Днешните поколения вече са неспособни да имат идоли, да харесват някого за повече от 2-3 сезона (вече дори и толкова са много), а за истинска обич въобще да не говорим.
Но Ален Делон го знаят дори и тези въпросните. Спомням си епизод от скорошно риалити шоу, в което участваха млади двойки от цяла България – „Един за друг“. В него участничка разказваше за перипетиите във връзката им с момчето до нея, понеже е хубавец и всички девойки го харесват от пръв поглед. Когато се запознала с него, тя си казала: „Мале, какво ще го правя този Ален Делон?“. Най-вероятно не е гледала нито един филм с него, но нямаше друго име за подобно сравнение.
Да, името на този човек е станало нарицателно за всепризната мъжка красота. Той беше еталонът, който жените държаха в ума и сърцето си, а понякога – дори и под формата на картичка в портмонето си.
Но само затова ли седмицата след 18 август беше изпълнена с толкова тъга и истинска покруса – и у нас, и по широкия свят?
Красотата и чарът на този актьор вървяха успоредно с неговата смелост като мъж – да казва винаги това, което чувства и мисли, дори и то да е с цената да бъде критичен към себе си, към характера и някои свои постъпки. Ален Делон ненавиждаше новото време, различната епоха, в която беше принуден да прекара старините си.
„Животът вече не може да ме зарадва с нищо. Няма нищо в него, което да не съм видял, опитал, да не съм могъл да предвидя. Но най-важното е, че мразя сегашната епоха. Тя е толкова отблъскваща, че ми се гади. Всичко е фалшиво и e подменено, само парите имат значение. Няма уважение към дадената дума. По цял ден чуваме за престъпления. Хлапаците говорят за права, още преди да са научили задълженията си“, горчиво обобщаваше той и дори не криеше, че е готов сам да сложи край на живота си, чрез асистирано самоубийство в Швейцария, където живееше и където съществува подобна практика.
„Казвам каквото мисля, когато искам и когато ми харесва. Не можете да ме спрете да кажа каквото и да било“, е друга негова крилата фраза, която в днешните „политкоректни“ времена звучи почти абсурдно и налудничаво. Нима наистина да се говори каквото се мисли все още може да бъде разрешавано на хората? Съмненията от ден на ден стават все по-силни.
Има символизъм и във факта, че Ален Делон е син на същата тази Франция, която броени дни преди смъртта му на Олимпиадата в Париж показа на света своето исторически обосновано и защитено свободолюбие, но също така и готовността да се наведе пред повелята и каноните на „новото време“ – с всичките му извращения, срещу които актьорът не преставаше да се бунтува.
Той плащаше висока цена за това. Наричаха го хомофоб (задето е против правото на гей-двойки да осиновяват деца), расист и дори женомразец, мъчеха се да го канселират, направиха дори петиция срещу почетната му награда от фестивала в Кан преди 5 години (последната му официална публична поява). Осъзнаваха обаче, че единственият шанс да му бъде запушена устата, е той да не присъства на този свят.
Докато беше жив, макар и далеч от някогашната си красота, Делон беше една мъждукаща надежда, че може да има отпор на завладяващата – не само Франция, но и целия континент и целия свят – лудост. Гласът му през последните години не е бил нито кой знае колко могъщ, нито сме го чували толкова често. Но във факта, че той бе жив символ на доброто старо време, на епохата, в която нещата бяха истински, имаше нещо успокояващо.
Ален Делон носеше утеха за хората, които искат да останат нормални и да живеят в познатия си и обичан нормален свят. Сега те ще намерят други вдъхновители, на които да се уповават. Дали ще се казват Илон Мъск, Тъкър Карлсън, Роджър Уотърс или Виктор Орбан – въпрос на личен избор. Но нито един от тях няма и никога няма да притежава харизмата и красотата на Ален Делон, нито някога ще се радва на същото безпрекословно обожание.
Той беше лице на епохата, в която мъжете бяха мъже, а жените – жени. Сега вече изобщо не е така. Извращението се приема за новото нормално, то се официализира, стандартизира и дори банализира. Бунтът срещу всяка перверзия е обявяван за по-голямата перверзия.
Затова и толкова много хора тези дни се чувстват като осиротели. Но в тъгата им по Ален Делон има и някакъв лъч надежда – тя се оказа по-масова и по-осъзната, отколкото на някои хора им се искаше…
Георги Неделчев - коментари и други неща 
Боже. Защо. Защо всичко, което може да се обърка при един пациент в спешно състояние, ВИНАГИ се обърква на нощна смяна в събота или неделя?
Извинявайте, господин Неделчев. Много, много се надявам, че в този безумен час си почивате на някое хубаво място и сънят Ви е изпълнен с покой, а не с остатъците от напрежението на деня.
Руптура на аневризма в мозъка. В комплект с дисекация на аортата!? Спешност, която е възможна веднъж на всеки 352 745 случая. Казват анализаторите. Е, на мен ми се случи. За Пръв път в кариерата. Тази вечер. С колегата кардиолог опитахме. И невъзможното. Не че за майката и съпругата на този 43 годишен авио инженер това е достатъчно, нали така. Ето един страшен, жесток, отвратително очевиден пример защо, по дяволите, българите трябва да се научат да ходят на профилактика РЕДОВНО. Тая аневризма в главата на тоя човек беше огромна. Огромна. Аневризми над определен (много малък) размер се диагностицират с всяка проста кръвна картина, защото аневризмата променя кръвоснабдяването на мозъка и това си личи първо по нивата на еритроцитите. Вижда се. Като на кино. Но…той се е чувствал добре, имал е много работа, не си е представял, че на 43 може да страда от нещо фатално и, разбира се, било му е последна грижа да се провери. Все пак. А аневризмата е растяла. Три месеца. Не по- малко. Даже може и повече. Можех да го спася. Да оправя това чудовище в мозъка му. С една проста проверка. Едно отиване в лаборатория за 15 минути. Можех!
Призляло му, припаднал. Решили, че е инсулт. Но още не знаем защо дисекира аортата. Ако позволят аутопсия, ще разбера.
Извинете ме, наистина. Такива неща ме смазват. Съсипват ме. 43 години. Боже. Мразя това чувство. На безпомощност и безполезност. Дали можете да си представите какво е за един хирург да се чувства безпомощен и безполезен. По- добре не. Не Ви и трябва.
И първото нещо, което виждам, когато се измих и се скрих да изпия едно кафе, е телефонът ми. Имейлът, който казва, че има нова статия.
Прочетох я на един дъх, господин Неделчев. Два пъти. Ще покажа на Косара, че ще я цитирали. Ще се зарадва. 🙂
„Опустошително усещане“. Едва ли може да се каже по- добре. Точно това е. Поне за мен. Опустошителна скръб. Тези дни наблюдавам и нещо, което поне мен изненадва, определено. Видях не един и двама мъже, които определено преживяват смъртта на Делон тежко и емоционално. Любопитно ми е, защото нали се предполага, че ако един мъж е по- красив, по- успешен, по- обичан от жените- останалите мъже определено нямат добри чувства по въпроса. 🙂 Но явно този човек е спечелил далеч не само жените.
За толкова много неща ме замисли тази Ваша прекрасна статия, господин Неделчев. Говорите за поколенията, които не знаят дори кой е Емил Димитров. Няколко години преди да почине, в едно интервю Татяна Лолова каза: „Въобразяваме си, че притежаваме света, защото е в джоба с телефоните ни. А във ВИТИЗ има студенти, които нямат представа кой е Апостол Карамитев. Нямат идея, че е имало някога Апостол Карамитев“. Тогава това ми се стори абсурдно. Все едно аз да не знам кой е сър Алекдандър Флеминг примерно. Но явно госпожа Лолова е била права. Съдейки по написаното от Вас. И все пак. Въпреки това. Въпреки това този човек е такова явление в живота ни, че наистина всички знаят името му. А тези, които не са гледали филмите му- е, жалко за тях. Дано някога поправят този пропуск. Разбира се, културното влияние на Делон е обширна тема. Вероятно за дисертация. „Ти па си Ален Делон“. Като се сетя колко пъти самата аз съм произнасяла тия думи!?
Докато четях статията Ви, си спомних и за 50 годишнината на фестивалът в Кан през 1997- ма. Посрещнаха на червения килим целия Холивуд, но кой знае защо- не и Делон и Белмондо? Само американски актьори. Пълен нонсенс.
Освен това тези дни- и особено сега, докато четох написаното от Вас- си припомних нещо, което четох много отдавна. Още като студентка в Италия. За жалост, не помня точно кое списание, но ще се постарая да си припомня специално, пазя броя някъде- та, това списание посвещава отделен брой на Мастрояни по повод някаква негова годишнина. Разбира се, с подобаващо огромно интервю. Един въпрос и особено отговорът на този въпрос помня в подробности и до днес. Въпросът на журналиста е дали Мастрояни някога е имал усещането, че може да се провали. Да не постигне успех. Да не изгради кариерата, която така или иначе прави. Отговорът: „През целият си път в професията съм имал само един страх. Ален Делон. Не, не защото е красив. Светът е пълен с красиви мъже. Но мъжете с присъствие, с излъчване, мъжете, които променят светове с един поглед- те не са толкова много, нали? Един ден Делон ще бъде мит, вярвайте ми. И ще казват за мен, че съм най- добрият италиански актьор, работил по времето на Ален Делон“. Тези думи според мен са забележителни по няколко причини. Първата- не мисля, че всеки ден един актьор признава първенството на друг. Втората- тези думи са изречени от мъж, който определено не може да се оплаче, че жените не го обичахме. 🙂 И трето- тези няколко изречения затварят устата на всички злобни завистници, твърдящи, че Делон е само една красива външност и никакъв талант. И да не забравяме освен това, че Мастрояни е роден през 1924. та година. Девет години преди Делон. Трудно може да се приеме, че са от едно поколение. Не само защото са толкова различни. Трябва да потърся това списание, пазя го. Дали не беше някакво L` Europeo.
Да. Животът без Делон ще бъде странен живот. Малко хора разбираха нещо, което Вие сте написал много точно. Че една от причините този мъж да бъде така обожаван е, че беше мъж. Истински. Смел, дързък, арогантен понякога. Но мъж, готов да каже каквото мисли, да направи, каквото мисли за редно. И да си понесе последствията. Знаете ли, прочетох тези дни старо негово интервю за Пари Мач, където го питат дали има роля с която се е разминал и съжалява за това. Отговорът доста ме изненада. Каза, че много искал да изиграе Христос. Да Ви кажа честно- и да ми прости Бог, че ще го кажа!- но добре, че не го е изиграл! Никоя жена по тоя свят, никога вече, нямаше да погледне към Исус само с очите на вярваща и молеща се…Предполагам, разбирате какво имам предвид. Едва ли е нужно да уточнявам. Христос. Човекът наистина е велика тайна. Кой би предположил, че Самураят мечтае да изиграе Бог. Ама пък като се замислиш, защо не!? Нима той не беше бог за поне три поколения жени по тоя свят…
Усмихнах се като прочетох това за картичката в портмонето. В моето цял живот е имало снимка само на един мъж. Моят покоен татко. Винаги, винаги, винаги съм поднасяла приятелките си, които въздишаха по Делон. Обаче съдбата винаги си отмъщава, нали така. Един ден, един облачен, ужасен, хладен ден с безумен ноемврийски дъжд гледах ДУМА НА ЧЕНГЕ. Бях със счупен глезен и седях вкъщи и това правех. Четях и гледах филми. Този филм ми подейства съсипващо. Смазващо. Сега си мисля, че стана така, защото съвсем наскоро преди това бях изгубила татко. И историята на бащата, изгубил дъщеря си, наистина ме срази. Филмът е от 1985, значи Делон е бил точно на 50. И аз, която винаги казвах, че е твърде красив, твърде правилен, твърде съвършен. И аз, която се шегувах с приятелките си, които му пишеха писма и лепяха снимките му по тетрадките си, аз…просто се загубих в тия очи, които ме гледаха от екрана с цялата мъка на света. Още не съм се намерила. Още съм там. Някъде в това дълбоко, неустоимо синьо. Това беше денят, в който съдбата отмъсти на приятелките ми. 🙂 Още нося негова снимка в портфейла си. До тази на татко. И не само това. Нали сте виждал по филмите плочките, които носят военните на мисия. Когато са на терен. Едни правоъгълни сребърни плочки. На тях има име, чин, кръвна група, частта ти и телефон за контакт при спешен случаи. При първото ми отиване в Афганистан получих и аз такава. Отидох при един бижутер в Милано и го попитах може ли на толкова малко пространство да се гравира лице на човек. Той огледа униформата ми от горе до долу. Специално огледа огромния червен кръст на дясното ми рамо. „Лекар ли си, моето момиче?“ Кимнах. „И кого искаш да гравирам? Гаджето ти?“ Не отговорих. Извадих една снимка и му я подадох. Той се почеса и каза: „Ей, няма отърване от тоя хубавец. Ако взимах по половин лира за всяка армейска плочка, на която съм го гравирал, милионер да съм до сега. Два часа. И елате пак“.
Не можете да си представите в какви ситуации тази плочка е била с мен. Винаги. Абсолютно. Ще умрете от смях, но бях убедена, че щом Ален е с мен, няма начин да ми се случи нищо. Просто няма начин. Тръгвала съм без бронежилетка, без каска, без оръжие даже веднъж. Но без тая плочка- никога. Забравих я един- единствен път във Фалуджа. И ме плениха. За да ме разменят за техни,естествено. Никой не убива лекари току така. Но ме плениха. И ме раниха зле. В единствения път, когато плочката не беше на врата ми. Сега е прибрана при останалите отличителни белези от активната служба. Казала съм на децата да ми я сложат, като си отида. Да ме кремират с нея. Та така. За толкова неща ме замислихте, господин Неделчев. Благодаря Ви. За тази прекрасна статия, за търпението, разбира се. И за това, че направихте тази нощ не толкова страшна. Бъдете здрав и успешна нова седмица. Седмицата, в която ще навърша 50…:) В сряда, на 28- ми. 50. Малко стряскащо звучи. 🙂 Но сега отивам за още кафе. И да видя дали имам съгласил за аутопсия. Защо дисекира тая аорта. Дано разберем!
ХаресвамХаресвам
Съболезнования за човека… 😦
Но все пак, весело посрещане на юбилея в сряда!
ХаресвамХаресвам
Благодаря, в ситуации като тази малко хора си дават сметка, че лекарят също преживява загубата. Въпреки че не го показва.
Колкото до юбилея- в сряда ще е само един бавен ден и вечеря със съпруга ми. А в събота- партито. Трите ми приятелки от детинство са ми организирали тайно парти- изненада. Ужас. 🙂 Не обичам изненади просто. Като една истинска Дева. Но няма да им скърша хатъра, има си хас. Така че се надявам да ми хареса собственото ми парти. 🙂
ХаресвамХаресвам