Три постера за „Мегалополис“, които създават адекватна представа що за зрелище е заснел Копола
„Пазя си времето само за хора, които могат да разсъждават – за наука, за литература…“, казва визионерът Цезар Каталина (Адам Драйвър) на ослепителната кметска дъщеря (Натали Еманюел). Всъщност това сякаш е Копола, който говори на публиката.
Не е учудващо, че нито една киностудия не е пожелала да застане зад проекта на Франсис Форд Копола, който той обмисля още от далечната 1977-а насам. Самият той сякаш си е давал сметка, че идеята му е трудна за реализиране – твърде скъпа и некомерсиална, за да се инвестира в нея. Или пък просто не е бил сигурен в каква форма да я облече в крайна сметка.
Трябваше великият режисьор да надмине 80-те си години, за да се реши да реализира на всяка цена мечтаната си суперпродукция. Почувствал се е отново достатъчно богат (прз 1981-а беше обявил фалит след серия недостатъчно успешни продукции), за да вложи над 100 милиона долара свои пари (продавайки дори прословутата си винарна), достатъчно мъдър и достатъчно стар, за да се съобразява с когото и да било – включително с кинокритиката и дори с цялата си, иначе вярна и боготворяща го, аудитория. Личи си във всяка една секунда, че е искал да направи филм-откровение, в което просто да каже всичко, което му е било в ума и на сърцето за последните десетилетия. И то не просто така, а по грандиозен кинематографски начин.
През 2001-а работата по проекта започнала с пълна пара (с актьори като Пол Нюман, Робърт де Ниро, Ума Търман, Кевин Спейси и Леонардо ди Каприо!), но била прекратена след атентатите от 11 септември – оказало се, че сценарият почти дословно ги е предрекъл.
Отначало не вярвах на писанията, че „Мегалополис“ е скучен и труден за гледане. Като видях рекламния трейлър, си казах – възможно ли е филм, в който има такива кадри и такива изявления, да не ме впечатли?
Оказва се, че той не е много повече от съчетание на грандиозни, зашеметяващи кадри и сцени, и изявления, които или нямат особена връзка помежду си, или са предназначени само за най-изкушени киномани, библиофили и почитатели на Копола и по-късните му филми. Цитатите от различни произведения са безброй.
Сюжетът, в който Ню Йорк е показан като утопичния Нов Рим, станал арена на сблъсък между кмета и най-влиятелния му архитект-визионер, изглежда като някаква формална рамка. В нея трудно се намира последователност и логика, а отделните герои (блестящи актьорски изпълнения без изключение) сякаш са образи от сън или психеделично видение.
Четох някъде, че за да напише многократно преработвания сценарий, Копола е използвал над 200 (дали не бяха и 2000?) изрезки от вестници и списания, събирани през годините. „Мегалополис“ е като фантасмагористична (или пък почти реалистична в наши дни) новинарска емисия, в която той като дежурен редактор е подбрал най-типичните за диагнозата на залязващата днешна империя събития и типажи.
Получил се е претенциозен, но по някакъв детинско искрен начин филм, който ти се иска да напуснеш дълго преди финалните надписи (имаше доста такива зрители в иначе сравнително пълния салон), но все не ти дава сърце. На екрана непрекъснато се случва нещо визуално впечатляващо, почти спиращо дъха, а умът ти трескаво се опитва да свърже отделните сцени в целенасочена и смислена нишка.
Дръзко сатиричен, но и романтичен и идеалистичен, „Мегалополис“ е повече преживяване и своеобразно кинозавещание от Копола, отколкото типичен филм, какъвто повечето хора очакват. Ако не беше толкова скъпо удоволствие, и критици, и зрители щяха да бъдат много по-снизходителни и очаровани от него. В този си вид той е нещо като високо навирен среден пръст – срещу днешното общество, срещу цялата киноиндустрия и дори срещу публиката. Да се нарече шедьовър би било пресилено, въпреки че сигурно ще се намерят и хора на такова мнение. Разочарованието е почти толкова голямо, колкото и възторгът от онова, с което сме си напълнили очите.
Копола е решил да ни остави стреснати, раздразнени и дълбоко замислени. Не е много като ефект, особено на фона на онова, което е жертвал. Но и не е никак зле като за епилог на една грандиозна режисьорска кариера. Сякаш за да подсили въздействието на посланията си, Копола ги е замаскирал като налудничава картина на Пикасо или Салвадор Дали. Нарочно е искал да похарчи много пари, предупреждавайки този свят накъде отива. Иначе вероятно никой не би го чул и не би повярвал…
Георги Неделчев - коментари и други неща 
„Разочарованието е почти толкова голямо, колкото и възторгът“- изречението, което ме убеди да отида на гледам филма. Да видим дали и аз ще съм между тия, на които няма да им стигне търпението. Принципно съм от хората, които ценят филмите на Копола. Ама чак пък да продаде винарната!?
“ Пазя си времето за хора, които могат да разсъждават“- ето това наистина е шамар в лицето на нашето съвремие. Как мислите- колко хора ще осъзнаят, че това Е шамар? И колко ще усетят нещо? Болка, унижение, срам. От този шамар. Няма да са много, нали…
П.П.
Днес прочетох новина от 14.10, че Мореско, който направи „Ламборгини: Човекът зад легендата“ е обявил участието на Антъни Хопкинс в бъдещия си филм за братята Мазерати. Искам да видя този филм. Ако някога в живота ми НАИСТИНА съм била запленена от автомобил, това е именно Мазерати. Не, не защото струват майка си и баща си и една-две братовчедки в добавка. 🙂 Не. А защото за разлика от Ферари и Ламборгини не са жертвали всичко в името на лукса, екстравагантността, показността и бързината. Както обичам да казвам аз, самоцитат: „Ако имаш пари, купуваш си Ферари. Ако имаш стил- купуваш си Мазерати.“ Много неща мога да кажа за един човек, като го видя каква кола кара. Особено ако го видя да си избира кола, още повече. Мазерати Куатропорте например е лимузина само на вид. Всъщност е кола, която може да мине и по трасе, което не е точно път. И без проблем може да Ви качи поне до Пампорово. Или до Сен Гален. Да не говорим, че можете да преминете дяволското трасе на прохода Сен Готард без да имате чувството, че не карате по нормално трасе. И не на последно място- в Куатропорте можете да качите половината къща плюс кучето. Нито едно Ферари не може това. Опитвала съм. 🙂
Само не знам кой е написал статията за тоя филм, не беше подписана. Там се казваше, че филмът е за „тримата братя“, а те всъщност са шестима. Определено искам да видя този филм. Дори само заради сър Антъни.
ХаресвамХаресвам
Антъни Хопкинс е велик, имам няколко любими негови роли, едната e във Fracture, другата е като Никсън, а третата е в „Бащата“, разбира се. Мазератитата винаги съм ги харесвал, поне визуално, но не съм карал и не мога да се произнеса що за коли са. Във всеки случай бих искал да имам такава, докато Ферари или Ламбо – никога 🙂
„Мегалополис“ трябва да се гледа от хора като вас с мъжа ви задължително, и то на голям екран, а не на телевизор (сигурно няма да се задържи повече от 2-3 седмици в киномрежата) – но с много сериозна уговорка, че не бива да имате очаквания за някакъв свързан и последователен филм. Просто го приемете като луксозен експеримент и се наслаждавайте на всяка сцена в него, а останалото – каквото дойде 🙂
ХаресвамХаресвам
Това за киноекрана беше полезно уточнение, благодаря Ви специално. Четвъртъкът е първият ми почивен ден от новата седмица, така че ще се погрижа. Не звучи като филм, който би стоял месец примерно. Обещавам да си призная честно, ако не изтрая. 🙂 Ето, преди малко, докато си допивах чашата с вода, прочетох, че Даниъл Дей Люис се връща на екран- заради сина си. Ето това е актьор, заради когото си заслужава да обичаш киното. ЛИНКЪЛН е любимият ми негов филм. Беше невероятен в НЕВИДИМА НИШКА. Представяте ли си, четох във Варайъти тогава, че е прекарал почти година в ателие на Кристобал Баленсиага!? За да се научи да крои и да шие!? Ами получило му се е. Преди много години в интервю за прочутата съботна притурка за култура на Ла Република каза, че мечтаел да се обучи при италианец да прави обувки ръчно. Феноменален актьор.
Сър Антъни е любимият актьор на мъжа ми. По отношение на Никсън и БАЩАТА с Вас имаме пълно съвпадение. 🙂 Какво да правиш, хубави хора с отличен вкус. :-)))
Що се отнася до колите. Понеже аз не съм от жените,които си ги избират по цвят и да им подхождат на червилото. Смешно е, обаче преди години работих с една страхотна операционна сестра. Ум като бръснач, три чифта ръце допълнително за хирурга, абсолютна дисциплина и пълна отдаденост на работата. Черпи за нова кола. Ми хубаво. Честита да й е. И ние по едно време я питаме- абе, Сарафова, а каква е колата? Отговорът: „Зелена“. Не е виц, история от живия живот. Както казва колегата Ненков. Та, не съм тоя тип аз. До съвсем скоро( пет години) бях в категорията, управляващи най- хубавата кола-служебната. Или тази на гаджето/ съпруга. Имам следното разбиране. Което всъщност е типично женско. Колата е като обувките- ако не са ти удобни, пребиваш се.Опитът ме е научил, че немските коли не са за мен. Те са за хора с половин идея по- бързи реакции от моите. А съм за японски и корейски коли. И цял живот сменят Тойотите- Секвоя с Рав 4 и обратното. В краен случай- Сузуки Витара. Като всички жени, които са 1, 60 с обувките обичам големи коли. 🙂 Цял живот карам джипове и пикапи. Няма да ми стане приятелка колегата Фон дер Лайен. Не мисля за екологията…Тя е дипломиран лекар, нали знаете.
Докато работех в чужбина обаче за шефовете ми беше въпрос на престиж да не съм зад волана на „обикновена“ кола. Всичките съм ги карала. Докато един ден ми писна и казах да ми дадат едно Мазерати и да ми се махнат от главата. Ферарито е прекалено бързо, прекалено претенциозно и прекалено неефективно. Кило ябълки няма къде да качиш. Колкото и да Ви е смешно. Феручо Ламборгини очевидно е трябвало да послуша съвета да си прави тракторите и да не се захваща с коли. Напоследък направиха един джип, Урус. Той става за нещо. Примерно. Ама пак е много прекален. Даже от към цветове. Оранжево. Виолетово. Цикламено. Е кой нормален човек кара оранжев джип!?
С Мазерати е друго. Много са здрави. Практически, ако не направите някоя зловеща грозна катастрофа, ходите в сервиз само за обслужването. Изключително ниво на сигурност. В Италия се шегуват, че абсолютният успех на Мазерати е резултат от комбинирането на немски инженери, швейцарски механици и италиански дизайнери. Но това всъщност въобще не е шега. Е, поне докато не ги продадат на китайците- както все по- упорито се говори. Имам опит само с три модела на марката, но мисля, че стига, за да се прецени що за кола е това. Дори безумните модели като Гран Кабрио, които всъщност са направени, за да се „покажеш“, а не за да имаш качествен автомобил вършат работа. Е, ако имаш пет деца, три кучета и прочее, не е за тебе тая кола, но иначе става. Високопроходима, стабилна, комфортна. И безумно бърза. Поне според мен. Ускорение до 290 км./ч. за две секунди и осем и тъй натам. Бърза готина кола. Да се покажеш. Евентуално едни ябълки и две марули има къде да сложиш. 🙂 Гран Туризмо е за хората, които живеят в колата. Буквално. И 15 000 наведнъж да изминете с тая кола, няма да ги усетите. Заради лекотата на движение и комфорта на самата кола. Както личи от името- може да пътувате с поне един килер в багажника. 🙂 И моят любимец, като оставим настрана моделите 4Х4. Куатропорте. Замислен с идеята за градска лимузина, изключително ниво на комфорт и сигурност, практически безкрайни варианти за избор на екстериор. Вкратце- кола, в която можете да качите половината си къща и да пропътувате цяла Европа по най- дългия й авто маршрут без да се схванете. Единственият модел, който до 2002- ра имаше опция за поръчка с по- малко мощен двигател. Често се купува от семейства с малки деца,сигурно за това. След 2002- ра не знам. И моите любимци. Джиповете. Карала съм само първия, Леванте. И то за кратко, около две години. После свекър ми го смени за Порше Кайен. Каза, че Мазератито било чудесно, но той си бил свикнал на немските коли. 🙂 Така че общо мнение не мога да кажа. Леванте е просторен, достатъчно голям, не излишно мощен- има доста други подобни автомобили с над 330 конски сили- колкото е Леванте, последната му модификация е хибрид, вероятно ще го направят и напълно електрически. Създаден е върху платформата, на чиято база е направен Гран Туризмо. Има един огромен плюс- специализирана подръжка в случай на извънредна ситуация. При инцидент колата може сама да повика линейка и пожарна и да предаде местоположението. В случай, че водачът не е способен да го направи сам. Разбира се, по- добре да не се налага. Както знаете, преди връзката между Италия и Швейцария през тунела Сент Готард, това се правеше основно с кола през едноименния проход. Един от най- красивите, но и най- опасни проходи в света. Само като го видите как изглежда на картата и вече Ви е лошо. На мен поне така ми действа. Един- единствен път се престраших да шофирам през тоя проход. С Куатропорте. И не ми призля от завоите. Нито веднъж. Аз. Дето пия лекарство срещу повръщане преди пътуване до Варна. Лично мнение от скромния ми опит с марката. Който и да е от моделите не е по силите на неопитен шофьор. Колкото и да е разумен и внимателен. Не. Трябва си поне едно пет години сериозен опит зад волана. Колите са твърде бързи, реагират едва ли не на едно докосване. Трябват сериозни и тренирани рефлекси. И си заслужават всеки цент. Така че Ви пожелавам не едно- няколко Мазератита. Ще Ви отиват. 🙂 Според мен най- много би Ви подхождал точно Гран Туризмо. 🙂 Това вижда „третото око“. Тангра ми говори. :))))))
Междудругото, сега се сещам. Като студентка карах едно много сладурско Мини. Вероятно единствената малка кола, която харесвам. И една от приятелките ми ми беше подарила стикер за задното стъкло: „Не свиркай! Аз съм любимата сестра на братята Мазерати!“ Голям смях падаше с тоя стикер, наистина. 🙂
Някой ден ще Ви разкажа за една велика излагация, в която са замесени Ферари и Мазерати, но не днес. Другият телефон вибрира, служебния. В тоя час…ако се обзалагах, бих казала- моторист, инсулт или руптура на аневризма. Е, скоро ще разбера.
Благодаря за вниманието и лека от мен!
ХаресвамХаресвам
В новия сериал „Пингвинът“, за който също може да прочетете в ноемврийския „Биограф“, героят на Колин Фарел също кара Мазерати 😉
ХаресвамХаресвам
Знам. Пропуснах началото, взех да го гледам от втората серия, мъжът ми много го похвали тоя сериал. Как го разбра какъв е от един епизод, не знам. Но Мазератито на Колин съм го забелязала. Ами отива му, не ли. 🙂
Аз съм малко на друга вълна сега. Като имам време, си връщам да гледам новия сезон на СИСИ по Епик Драма. Ама Вие такива неща веротно трудно ги изтрайвате. 🙂 Както казва Ники: „Рокли, балове, чудесии. Мога и без това!“ Да де, ама пък на мене ми е интересно. Най- малкото защото актьорът в ролята на император Франц Йосиф е тотално неподходящ за нея. Все едно гледате Зуека в ролята на Ален Делон.:) Буквално. В биографичен филм. Ами никой няма да му повярва, че е Ален, нали… И то не заради това, че физически не прилича на него. Ей, това погрешния каст е ужасен капан. И обратното. Правилният каст понякога спасява не до там добри филми. Напоследък доста мисля за това. Как неправилно или правилно избрания актьор прави чудеса или проваля шедьоври. Имам един канал вкъщи, специално си го плащам всяка година, дават само филми от 50- те до 80- те години, основно италиански и френски. И много класическо съветско кино, което просто ме сразява предвид факта, че нали напоследък да харесваш нещо руско е „престъпление“. Скоро гледах за осем милиона и четвърти път онази прочута екранизация на ВОЙНА И МИР на Бондарчук. Ами нима някой би отрекъл, че княз Андрей е бил точно като Вячеслав Тихонов? Тънка работа е правилният каст. И подозирам- не особено лека за изпълнение. И за финал да се върнем на Колин Фарел. Кой знае защо ПИНГВИНЪТ ми напомня СЕМЕЙСТВО СОПРАНО. Не знам защо. Такова едно усещане ми оставя. За дежа вю.
ХаресвамХаресвам
Пингвинът е едно към едно Сопрано и предполагам че дори никой от създателите му не смее да го отрече. Прочетете в новия Биограф рецензията ми за сериала 😉
ХаресвамХаресвам
До рецензиите не съм стигнала още. Никога не бързам с БИОГРАФ. Никога. Чета го точно като медицинските списания. Бавно. В специално отделено време. С кафе, на пълна тишина, с кеф. А рецензията няма да я пропусна. Ама не съм стигнала до там още.
ХаресвамХаресвам