Ако се срамуваш, че си българин, един второкласен холивудски гастрол никога не е достатъчен – винаги може още да се желае
ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 22 ноември
Най-напред бързо уточнение – Джон Малкович е много харизматичен и симпатичен. Това в повечето случаи е достатъчно един мъж да бъде и успешен актьор – особено ако попадне в 2-3 хубави филма. За режисьорския му талант ще стане дума малко по-нататък. Нека първо прочетем малко цитати от негово интервю, дадено при откриването на фотоизложба с негово присъствие като модел в латвийската столица Рига:
„Огорчава ме ситуацията, в която се намират актьорите от бившия Съветски съюз. Те бяха за десетилетия изключени от световния кинопроцес, затворени зад желязна завеса. Сега отново сме се върнали в това положение. Аз не губя надежда, че ще възобновим творческите си контакти с Русия и искам преди всичко тази война да приключи. Остава само да се надяваме, че сериозните хора ще седнат на масата на преговорите и ще приключат час по-скоро този ужас.
Разбирам и осъзнавам цялата сложност, съпроводила разпада на Съветския съюз, цялото недоверие и враждебност у бившите съветски републики, всички травми и обиди от миналото, които не напускат гражданите на Литва, Латвия, Естония… Но американците са склонни да забравят, че те самите предизвикват подобни чувства у другите народи. Въобще това е особеност на американската менталност – да се изтриват от паметта всички негативни спомени. Другите народи обаче не забравят…
Боб Дилън има следните стихове: „Цял живот съм се учил да ненавиждам руснаците. Ако дойде още една война, ще трябва да се сражаваме с тях, да ги мразим, да се страхуваме, да бягаме и да се крием“. Днес сякаш всичко се повтаря, като в годините на Студената война от моето детство. Моето отношение към днешната война най-добре е формулирал класикът Фокнър във „Врява и безумство“: „На човека не е писано да побеждава. Даже и да бъде победен. Писано му е само да осъзнава на бойното поле безразсъдството и отчаянието си. Победата е една илюзия на философите и глупците“. Край на цитата.
Разбира се, тази версия на Малкович не върши особена работа на тукашните пропагандатори, стискащи палци войната в Украйна да продължава до пълна победа над Путин и путинизма. Тя не просто не се вписва в наратива им – тя е немислима. Подобни негови интервюта у нас не се появяват. Сядане на масата, преговори, възобновяване на творческите контакти с Русия? Пу, пу, пу, пази Боже!
За определена тукашна прослойка Малкович е ценен с друго – че постави на сцената на Народния театър пиеса, която отприщи не русофобията й (това вече беше отметнато на същата национална сцена), а българофобията й. Некст левъл, както се казва на техен език.
За тези хора не е достатъчен сарказмът на Алеко Константинов към байганьовщината. Друго си е, когато западняк с фамилията Шоу се подиграва над нашата изостаналост и нечистоплътност, под режисурата на виконт Дьо Валмон от „Опасни връзки“… Няма никакво значение, че същият този Шоу никога не бил стъпвал на наша земя и не познава българите – за тях ние сме само произволен пример, метафора – така, както Казахстан е метафора за примитивизъм във филмите на Саша Барон Коен за Борат… Вероятно тия хора също толкова „метафорично“ гледат и на възхваляването от Бърнард Шоу на сталинския режим в СССР. По времето на голодомора в Украйна в началото на 30-те години той дори отишъл на специално посещение там. Разходили по предварително набелязан маршрут, за да напише после, че всичко е наред и никакъв глад няма. Същият, иначе много духовит, драматург е бил апологет и на Хитлер и е пропагандирал изтребването на „непокорни и неефективни хора“. “Ако не можете да оправдаете съществуването си, ако не дърпате тежестта си … тогава е ясно, че не можем да използваме организациите на обществото, за да ви поддържаме живи, защото животът ви не ни носи полза и това не може да бъде много полезно за вас”, казва Шоу в една кинохроника от 1931 година. Колко ли тукашни негови почитатели с билети за Народния театър биха били потенциални жертви на теорията му? Каква ирония, наистина.
Но Шоу не е сред живите – Джон Малкович обаче е. Една от последните му роли, апропо, е именно в руски филм –„Pro любов (Само за възрастни“) – комедийна антология от истории на режисьорката Анна Меликян. Там присъствието му е доста изкуствено, да не кажем тъповато. Още оттогава (2018-а) много негови почитатели имат едно наум за актуалните му възможности и какво, аджеба, го кара на стари години да наобикаля предимно Източна Европа – я Народния в София, я театъра в Тимишоара, я фотоизложба в Рига…
Не е достатъчен един Малкович, малко е. Няма дори актьорски „Оскар“ в кариерата си, а само две номинации за поддържащи роли, които и най-големите му фенове не могат да цитират. Като режисьор пък е още по-неубедителен. Въобще, реалните му успехи са много под нивото на харизмата, бетонирана завинаги от филма на Стивън Фриърс от далечната 1988-а, с Мишел Пфайфър, Глен Клоуз, Киану Рийвс и прелестната Ума Търман…
Най-успешната роля на Малкович всъщност е не на екрана, а в реалния живот – той е събирателен образ на симпатичния, секси западняк, облечен хипстърски небрежно, който обикаля из балканските градове и снима сградите с айфона си. Той е тук най-вече за да ни дава повод да си избиваме комплексите. Прехласвайки се пред него и режисурата му (креслива, повърхностна постановка, която би била идеална за някоя читалищна или провинциална сцена, но не и за Народния ни театър), прослойката на националните нихилисти изпада в оргазъм и поне за малко заживява с фантазията, че не принадлежи към този народ. Че го гледа някъде отстрани и отвисоко и му се подиграва.
Да не приписваме на директора на театъра пъклени замисли и демонични сили, каквито той не притежава. Просто не е имал голям избор от западняци, които да покани и да се фука с тях. Такива като Малкович, бродещи като призраци из Източна Европа, наистина са единици. Изборът на пиесата също е по-скоро случайност и елементарна липса на такт, засенчена от още по-елементарен снобизъм и кириакстефчовщина.
Това не е някакъв антипатриотичен заговор, както се опитват да внушават някои – не, тези хора нямат нито толкова енергия, нито толкова акъл и последователност. Факт е, че на Кирил Петков случилото се пред театъра му дойде дюшеш и той го използва максимално. Само ден след триумфа на Тръмп в Щатите „демократичната общност“ получи чудесен шанс да се сплоти, консолидира и възвиси над простия народ.
Онези, които й дадоха този шанс, надали са го направили нарочно с тази цел, въпреки че се появиха и такива конспиративни теории. Просто и те толкова могат, дотам им стига капацитетът на мисленето. Кой ще седне да ти изчислява какъв ще е ефектът от запалянковските страсти край колоните на Народния? Когато на едно място са се събрали стотици недоволни от нещо, когато са строени и десетки полицаи, достатъчно е да мине някой Тео Ушев или Владо Пенев, за да провокира някаква искра… А и поведението на директора беше далеч от „непровокиращо“. Той просто беше в стихията си, в апогея си, това беше неговият звезден миг, отвъд който може да предстои само постепенен залез.
Шоуто на Шоу, разбира се, трябва да продължи. Националният нихилизъм, срамът, че сме българи, няма да слезе от сцената никога. Това не е просто някаква стара пиеса, която можеш да отстраниш с протести или петиции. Броят на българите, отвратени от произхода си, надали ще намалее – той може само да расте. Вярно е, че сега изживяват тежки времена – откъм Америка задуха кофти вятър, който носи аромата на някаква промяна, на реакция, на контрареволюция. Но това само ще ги сплоти още повече, ще ги превърне в герои-мъченици, ще осмисли още повече многострадалния им живот.
Джон Малкович обаче им е крайно недостатъчен. Малко е.
Малкович като модел, позирайки пред обектива на своя приятел фотограф Сандро Милър: Като Джон Ленън, имитирайки легендарен кадър на Ани Лайбовиц, като писателя Труман Капоти и като холивудската легенда Бет Дейвис.
Георги Неделчев - коментари и други неща 
Значи все пак написахте „нещо по темата“- както се изразихте.
И добре, че сте го направил, господин Неделчев. Различни- и разумни!- мнения трябва да се чуват. По- често.
През цялото време, докато четях, си мислех нещо. Един мой познат в Белгия, който работи в сферата на авиацията дълги години поддържаше един сайт за лично творчество в България, сайтът отдавна не работи. Та публикувах разни неща там, мои приятели не ме оставиха на мира, докато не се съгласих. Направо се втрещих каква аудитория си бяхме завъдили. Все едно.
Та, в този сайт публикувах материалът „Калните обувки на българската (кино)критика“. Казвам Ви това във връзка с тезата Ви за срама от това, че си българин. Когато приключи онзи наистина хубав формат на БНТ за любимите филми, след обявяването на десетката и особено на филма- победител, се разрази същата безумна врява. Същата площадна партиотарщина. Скандал без никакъв смисъл. Години и години по- късно нищо не се е променило, уви. Както знаете аз нямам фейс, не ползвам „социалки“. Осъзнат личен избор. Но тогава, преди години, когато Росен качил текста ми във фейс страницата на нашия несъществуващ вече сайт, се разразила невероятна дискусия. Завъдила съм си върли душмани и яростни поддръжници. 🙂 Една дама, поетеса, публикуваща при нас тоже, ми показа част от коментарите. Втрещих се. Че някой може така люто да кълне заради ЛИЧНО мнение. Но да не аргументира клетвите си. Или обратното- да ме поддържа пак без особени аргументи. Мислех си за това мое творение и това, което то предизвика през не дългия си онлайн живот. Защото години по- късно се оказва, че сме си същите. Неспособни да спорят цивилизовано хора. Неспособни да РАЗГОВАРЯТ нормално хора.
Неспособни да проумеят ВЕДНЪЖ ЗАВИНАГИ простият факт, че ВСЕКИ човек ИМА ПРАВО на мнението и изразяването му, на мнението. Години, достатъчно много години по- късно нещата са си същите. Че дори по- лоши. И това е истинският проблем. А не някакъв си Малкович с неговите си хърватско- американски комплекси. И не някакъв водевилен, пошъл, посредствен текст, който не става и за читалищен театър.
Що се отнася до останалото. До срама от това, че си българин. Опасявам се, че тук бих спорила с Вас, господин Неделчев. С дебелото подчертаване, че НЕ приемам написаното от Вас насочено лично към мен. В никакъв случай! Разбирам прекрасно, че имате своите аргументи за тезата „срамът, че си българин“. И разбирам, че не е лично. Просто бизнес. :)))
Та, отвъд шегата- бих поспорила с Вас. И с всеки разумен, нормален човек, който би опитал да ме чуе и да вникне в аргументите ми. По възможност, без да ме нарича „жълтопаветен отпадък“ и „поддръжничка на Киро и Асеня“. Така ми каза една девойка тия дни. Цитирам точно.
Та ето какво мисля, господин Неделчев.
Ако посочваш недостатъците в един национален характер.
Ако презираш хората, които не се къпят редовно и постоянно си позволяват да се натрапват в живота ти, в личното ти пространство дори.
Ако изпитваш омерзение и ненавист към всякакви полуграмотници, които ти говорят на „ти“ без да те познават и БЕЗ да са те попитали възразяваш ли.
Ако си убеден, че има огромно значение дали въобще четеш книги и имаш някаква култура и ако да- значи това те прави нещо различно от масата, която чопли семки и чете само хороскопи.
Ако си напълно сигурен, че е дебилщина и сияйна комплексарщина да се друскат хорца пред който и да е театър, опера, кино, офис.
Ако си плащаш акуратно данъците и сметките, не си хвърляш боклуците през терасата и/ или прозорците на колата, не пушиш където ти скимне, защото „непушачите като им е терсене, да си седАт домА!“.
Ако не дъниш на някакви убийствени децибели в два сутринта Къпини, Малини, Кибици, Терлици и прочее флора и фауна.
Ако си всичко това- това означава, че си нормален, средностатистически, достатъчно културен и възпитан човек. Който е наясно, че живее в общество с други хора. И трябва да спазва правила. За да върви обществото напред и да се живее нормално. Означава, че си напълно наясно, че освен права- имаш и задължения. И категорично НЕ означава, че те е срам, че си българин.
Не, не ме е срам. Никак даже. Сещам се за около хиляда причини да се радвам, че съм точно българка. А не китайка например. Или, не дай Боже, саудитка. Аз съм македонка, за Бога. Научена съм да казвам България, преди да си науча името! Научена съм да обичам, да пазя и да служа на тази страна. И отговорно твърдя, че го правя. Далеч не само в рамките на професията си. Е, в повечето случаи горчиво съжалявам за службата си, но все едно. Прабаба ми Йована казваше: „Доброто е за вършене, не е за говорене. Не чакай хората да го видят. Но помни, че Бог вижда. Всичко“. А съпругът ми, който е човек практичен и циничен като всеки юрист казва, че да чакаш отплата и благодарност е залог само за нещастие и сълзи. С времето се опитвам да си набия в главата това. С променлив успех. Защото българите сме късопаметни за доброто и неблагодарни за него. Смятаме, че ни се следва по право. Че ни се дължи. Не съм убедена, че поне един „обикновен, масов“ българин някога и за секунда се е усъмнил, че заслужава всичко, сега и веднага. Или че му е минало през ум да е благодарен. За каквото и да е, на когото и да е. Няма такова нещо. Да, огромната част хора тъдява са такива.
Въпреки което- не се срамувам, че съм българка. Но няма сила на света, която да ме убеди, че НЕ е срамно да не се къпеш, да нямаш прилични маниери, да си неспособен да живееш в общество на цивилизовани хора, да искаш винаги да е по твоя начин, да си сигурен, че САМО твоят начин е правилният за каквото и да е. ЕДИНСТВЕНО правилният. Няма сила на света, която да ме убеди, че не е срам и позор да се бият актьори, да се нападат хора, които с НИЩО- освен с присъствието си- не са дали повод за агресия. Тези всичките неща СА срамни и аз изпитвам омерзение и неизразимо дълбоко презрение към всички тия питекантропи, илитерати и обикновени неудачници, решили, че са „голямата работа“. Защото са направили някакъв страшен резил. Чийто ЕДИНСТВЕН резултат е, че направихме Малкович световна икона на свободата, а Тео Ушев- герой. При това- не само в собствените му очи. Ушев е сертифициран комплексар и обикновен идиот. От типа „мама Злата“. Разбира я той „циливилизацията“, `ша знайш! Не е кат` нас, „простите“ българи! Е, сега вече наистина не е. Благодарение на слабограмотната шайка, която го направи герой в един измислен скандал.
И, да. Имам цялото право на света да използват квалификациите, които използвам. Щом някой си въобразява, че има право да ме нарече „отпадък“, „фльарца“, „претенциозна пудра“ и да не продължавам- аз от своя страна имам право на реакция. С „малката“ разлика, че моите квалификации имат резон. Защо ли? Защото човек, прочел три книги, няма да тръгне да прави панаирите и резилите, които правят тия, дето книга и на витрина не са виждали. Затова. Аз с тия последните, бизкултурните и социално, емоционално и буквално неграмотните нямам нищо общо. Отказвам да имам. Това не означава, че ме е срам, че съм българка. Означава, че ме е срам от точно конкретни проявления на българския национален манталитет. Доста от хората, които се упражняват в писане на позиции по темата, удобно пропускат това разграничение. А то е важно.
И, да. Няма как да приема просто така, от добро възпитание, видиш ли, и от висотата на ума си, нападки и оскърбления от хора, които в огромното си мнозинство не са видели подредени толкова книги, колкото аз съм прочела, преди да стана на 25. За след това да не говорим. Няма как да стане. Ако някой тропа хоро под прозорците на кабинета ми- ще се погрижа да не го прави. Защото ми пречи да работя. И хич не ми пука за плакатната му патриотарщина. Не понасям Ива Сиромахов и неговото подигравчийство с всичко и всички, но тук е на място един цитат от него. По адрес на „патрЕотите“ въобще. „Не сте прочели и три реда от Иван Вазов. Защото сте много заети да се гордеете с него“. Разбирате ме добре, убедена съм.
Ако някой си позволява да дъни чалга в два сутринта- първо ще го обеся, после ще се обадя на 112. Аз не пускам Рахманинов на съседите. Нали така. Нито в два, нито в осем. Просто не го правя.
Ако някой си мисли, че е нещо повече от мен, защото знае 200 народни песни и петнайсет хора и ръченици- моля, да демонстрира това си убеждение далеч от мен. И без обиди към човек, когото не познава. Просто защото този човек предпочита Стравински пред Дайчовото. Да речем.
Не, не ме е срам, че съм българка. Но от определени прояви на българите изпитвам единствено омерзение и тиха ярост. И не смятам да си мълча. Само който не се е качвал в метрото, само той може да е убеден, че това за къпането е обида! Всички други знаем, че си е чиста истина. Огромното мнозинство сънародници не са приятели на сапуна. И дали ще го каже Алеко или Шоу- няма значение. Това няма да го направи по- малко факт.
Знаете ли, господин Неделчев. Чудя се как така никой журналист не се е сетил да си направи един прост експеримент. Ей така да поразпита всичките тия яростни защитници на „българщИната“ и родната (селска) „чест“. Да кажат петима поети от втората половина на 20- ти век. Едно стихотворение от Борис Христов. От Ивайло Балабанов. Или от Камелия Кондова. Да кажат няколко художници, различни от Майстора, Узунов и Русев. Едно произведение от Марин Големинов. Едно от Васил Казанджиев. Хайде, да не вдигам толкова летвата пред „висококултурните“ патриотари. Да ги попитат кой български поет е изучаван в Сорбоната като част от курса на обучение по Европейска литература на 19-20 век. ( Знам, че знаете, че е Пенчо Славейков.) Да ги питат строфи от кой български поет и КОИ ТОЧНО строфи са гравирани в същата тая Франция като пример за красотата и изяществото на българския език!? Кои български композитори са част от програмите на ВСИЧКИ реномирани европейски консерватории? А специално във Виена има дори концертна зала, носеща името на НАШ композитор. Да, не е Музикферайн. Не е дори зала в центъра на Виена. Но е концертна зала, наречена на наш композитор. Понеже австрийците си нямат достатъчно, така ли?
Ще се застрелям, ако един от петдесет Ви отговори вярно специално на този въпрос. Понеже сте ми симпатичен, ще Ви кажа. 🙂 Залата носи името на Панчо Владигеров.
Защо никой не ги пита патрЕотите, а. Може би защото всички знаем какъв ще е резултатът. Е, да де. Ама това е срамно. Разбирате ли. Срамно е да си украсен от главата до петите с Левси, Ботев и прочее- и да си неспособен да кажеш три прилични изречения. Защото имаш речников запас на петгодишен с вербални проблеми!
Благодаря Ви за търпението да ме „изслушате“, господин Неделчев. И нещо, което може би вече сте видял- нали се занимавате с медии. Ако не, мисля, че ще Ви е любопитно. Кореспондира с Вашата статия и с разговора ни по темата. Разбира се, с уговорката, че принципно чета с три наум всичко, написано от Патрашкова. Но в този случай, уви, се подписвам под материала й с три ръце.
https://filternews.bg/kak-belcho-i-sivushka-stanaha-zajczi/
Както винаги, бъдете здрав. И чакам вече новия БИОГРАФ. 🙂
ХаресвамХаресвам
Съгласен съм и с Вашето несъгласие
😉 Само ще вметна, че от всички статии, които съм писал напоследък, за тази съм получил най-много поздравления – и то не от глупави хора „патриотари“, а от такива, дето добре ги знаят и цитират поетите.
По темите Шоу, Малкович и Ушев не ми се задълбава – казано е достатъчно и за тримата. 😇
ХаресвамХаресвам
И правилно е да си получите поздравленията. Заслужавате ги. Първо и преди всичко с това, че написаното от Вас НЕ засяга никого, НЕ обижда никого, не е самоцел. Дори само защото спорите- с когото и да е- цивилизовано, това вече си е повод за поздравления. Отвикнахме да си говорим в тая страна. Да се изслушваме. И резултатите са на лице. И въпреки несъгласията си, с които сте съгласен- :)))- пак да кажа. Поздравления. Статията си е страхотна. Дори според несъгласните с тезата или части от нея. 🙂
Рязко извън темата, просто няма как да не кажа това. Днес ми го разказаха, много се смях. Ама много. Нали напоследък все си говорим за изкуствен интелект. Приложения, страхове и прочее. Кръстницата ми, една невероятна дама, малко като Йорданка Христова- много слънчева и много хубава, ми разказа безумна история. Съпругът й решил да види какво е това чудо. Изкуствен интелект, чат джи не знам какво си и прочее. И да вземе да го пита „как да отида на майната си“?! Да, обаче онова не се дава без бой. След известен размисъл отговаря: “ Моля, добавете подробности във въпроса си, защото не успявам да съставя маршрут“!?! Е, то остава и да успееш просто! Много се смях. 🙂
ХаресвамХаресвам