Масовото напускане на кораба на либерализма тепърва започва – и по света, и у нас

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 7 февруари

Пребиваването в опозиция е любима, предпочитана роля за така наречените либерали. То е част от техния демократичен ореол, от тяхната самоидентификация. Не биха могли да се изживяват като носители на прогреса, ако не се противопоставят на нещо – било то на комунизма (нищо, че родителите им са се облагодетелствали именно от него), било то на патриотите във всяка страна (какъв е този фолклор, какви са тези ледени хора на Богоявление, какви са тези паметници на загинали фронтоваци, ужас!), било то на Путин и путинизма, на шапката на Мелания и на русата коса на говорителката на Белия дом, на чалгата и риалити-програмите, на ТЕЦ-овете в Тракия и дизелите по градските улици.

Да си добре финансирана и обгрижвана от медии и всевъзможни организации опозиция обаче е едно, а да си оставен сам с вярванията и борбата си – съвсем друго. Второто тези хора изобщо не го предпочитат и не могат дълго да виреят така. Започналото орязване на субсидиите откъм САЩ за НПО-та, които пропагандират либерални и глобалистки идеологии, тепърва ще взима своите жертви в страни като България. Във всяка по-бедна държава от бившия Източен блок подобно финансиране е създало и култивирало цяла нова прослойка – добре охранени хунвейбини на пропагандата, въоръжени с втръснали на всички клишета (влака с чемодана за „Мацква“, Путин завоевателя, руската подлога и женомразец Тръмп, селянията в калоферската река, кичът на ръченицата пред Народния). То може да не е първопричина за тяхната идеологическа отдаденост – както се казва, повечето от тях мразят руския свят „напълно безплатно“ – но е важен фактор за проактивното им поведение и устойчивост на засилващия се върху тях натиск. Ако нямат задължението, породено от получавано финансиране, те ще са много по-пасивни и далеч не толкова смели, защото носят преобладаващо слаби, комлексирани характери, които трудно устояват на по-широк и засилващ се обществен гняв.

Наивно е обаче да се смята, че потокът от либерални субсидии ще секне, само защото Илон Мъск сега е развял метлата за всички пиявици на американската хазна. Повечето от действащите у нас НПО-та не се финансират от взетата на мушка от Тръмп Агенция а за международно развитие на САЩ, а от други фондове и фондации. Хора като семейство Сорос и служителите на „Отворено общество“ и други подобни метастази на неолибералния наратив няма да сложат току-така оръжие. За тях битката не е загубена по една много проста причина – те нямат живот извън нея. Самото им съществуване е обосновано единствено от противопоставянето – на стария дневен ред, на традиционното общество, на националните държави и нациите като такива.

Апропо, актуализирането на войната срещу паметниците у нас от последните дни е само една част от предвидения „отпор“. Най-лесно, разбира се, е да се воюва с миналото, а традициите на едно общество да се обявяат за ненужна отживелица. Целта е историята да се архивира в нематериалния свят, защото това е най-краткият път към мечтаното национално обезличаване и превръщането на хората в аморфна маса, готова да приеме всичко – от поскъпването на енергията през половата трансформация на деца до яденето на хляб от щурци.

Но дори и да продължат да получават финансиране и да се намират в любимата си роля на опозиция, така наречените либерали са обречени на силно текучество, което вече е в ход. Усещането, че дневният им ред не се задава от „най-високо вашингтонско място“, ще ги подтиска все повече. Все по-очевадният факт, че любимите им мейнстрийм-медии не командват парада (телевизии като CNN и MSNBC са пред фалит, а много по-влиятелни са подкастъри и влогъри, които открито са на страната на Тръмп и реформите му), ще въздейства все повече върху пословичната им склонност да се адаптират към силните на деня, да мимикрират съобразно актуалната изгода. Хората, които като деца на комунизма са се възползвали без никакъв свян от всевъзможни привилегии, по времето на прехода ги запазиха, яхвайки вълната на пещерния антикомунизъм, а днес – на русофобията. Дори и да получават всеки месец или всяка година заплатки от някоя либерална фондация, на тях вече им се отнема комфортът да са „шефовете“, да налагат дневния ред и победоносно да ликуват, че се случва винаги онова, което те казват.

Ужасът, че отсега нататък ще трябва да „воюват“ срещу САЩ, Русия и Китай едновременно (опитайте за момент да осмислите това!) все още присъства в главите им под формата на героичен, мъченически ореол, но клетите им душици няма да издържат дълго на такова мъчение. Битката срещу мултиполярността е предварително загубена – те са силни само когато воюват срещу конкретен и самотен враг, а не срещу „коалиция на Великите сили“.

Част от соросоидите неизбежно ще станат „тръмписти“, друга плавно ще се откаже от русофобията си (познавам хора, които допреди няколко години бяха идеологически или поне културологически русофили, но съобразно конюнктурата после намразиха даже Пушкин, Достоевски и Прокофиев). Трети – и те са най-налудничавите – ще повярват в наличието на тръмпо-путински световен заговор, и ще са готови храбро да му се противопоставят. Но, както печално показа обявената от бившето комунистическо отроче Деян Кюранов подписка на „антитръмпутиновци“, броят им ще е нищожен (дотук едва малко над 200 души у нас) и повечето ще предпочетат да останат анонимни. Просто не им е толкова изгодно да застават с имената си срещу нещо, което идва не само откъм Москва, а и откъм Вашингтон, Флорида и Тексас. Интуитивно усещат, че да си опозиция на президента Тръмп, на Илон Мъск и другите технологични милиардери ги поставя от погрешната страна на историята. И че да се борят с антиглобализма сега не е просто пореден рунд от любимата им битка с путинизма, а по-скоро е равносилно на това да станат отшелници в пещери, откъдето да проповядват налудничавите си убеждения.

„Либералната демокрация по начало е в криза. Нейния кораб плъховете отдавна го напуснаха първи. Тук сме останали малцина, които продължаваме да ползваме този етикет – те го превърнаха в нещо заплашително. Либерасти, соросоиди… Идва време на управление с насилие и болка, така, както се управлява в Москва“, проплака професор Георги Лозанов в студиото на БНТ миналия уикенд. Умърлушената му физиономия бе разчетена от някои като примирение и сигнал за отбой, а в социалните мрежи воплите му срещу „влака към Москва“ бяха залети от небивало голяма вълна от подигравки. Допреди месец-два подобни неща бяха немислими. А и не са много соросоидите, които имат характера и силата да се опълчват като него. И далеч не всички разполагат като Лозанов с материалното подсигуряване, останало от активни комунистически родители, за да устоят на финансовите ограничения, които неизбежно им предстоят…
Затова навлизаме в етапа, в който соросоидите ще се съединяват – и у нас, и по целия свят, но успоредно с този процес ще установяват, че редиците им систематично се разреждат. Ще започнат и да се спречкват помежду си за все по-намаляващия субсидиен кокал. Първите жертви на тази „вътрешноопозиционна борба“ вече падат като круши.

Дали няма да се стигне до момент, в който да започнем чак да ги съжаляваме и дори да им симпатизираме? Честно казано, доколкото ги познавам – силно се съмнявам.