Рекламите от разгара на пролетта се опитват да ни разсмеят, но понякога само успяват да ни стреснат или раздразнят

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 22 май

Жорката е обърнал по биричка с приятели пред входа, но е забравил да изхвърли торбата с боклука.

Жорката е обърнал по биричка с приятели пред входа, но е забравил да изхвърли торбата с боклука.

“Погледнете мъжа си – за съжаление, той не прилича на мен“, самоуверено декламира полугол атлетичен негър в новата реклама на легендарния афтършейв „Олд Спайс“. Виждаме го на яхта, върху бял кон и въобще навсякъде, откъдето сме свикнали да ни облъчват с някаква агитация за козметични продукти. Клипът дръзко залага на иронията към най-често експлоатираните щампи и в крайна сметка успява да постигне целта си – запомня се, без да дразни дотолкова, че да донесе негативизъм към добре познатия продукт.

На нещо подобно може би са разчитали и създателите на станалия вече култов български клип за „Белииса“. Той залага на евтино скалъпена визия, отвратителен графичен дизайн, детско гласче, което изрежда различни видове млечни продукти и повтарянето на марката до припадък – девет пъти в рамките на 30 секунди. Клипът с лекота оглави класацията за най-подигравана реклама на годината, а във форумите вече се бъзикат, че като видят това сирене на щанда в някой магазин, му показват среден пръст. Но пък кой знае, може ротацията на налудничавия спот в националните телевизии и да е донесла някакви продажби на въпросното сирене – българският потребител е странно животно и понякога изборът му не подлежи на рационална прогноза.

На фона на безумието „Белииса“, рекламите на конкурентни продукти от „Лакрима“, „Тертер“ и „Фреско“ изпъкват с отлична визия и стил. Ако е вярна гурме-аксиомата, че храната се консумира чрез очите, то техните сирена и кашкавали ти се струват по-вкусни още преди да си ги опитал.

Далеч от тяхната елегантност е новата реклама на маргарина „Томи“ за който научаваме покъртителната подробност, че вече съдържа и масло. О, нима? А какво е съдържал досега и дали то е било полезно за консумация е някак си неудобно да ни казвате, нали?

В брутално недодялан стил, но пък с добро чувство за хумор, е новата кампания на „Кредисимо“. Актьорът-гигант Александър Хегедюш (лично аз го помня от една незабравима епизодична изява във филма „Тилт“, а вие – сигурно от други подобни) е в ролята на зловещ инспектор от конкурентна компания, който нахълтва в дома на клиентката , за да я провери дали е достойна да получи пари назаем. Може да не се харесва на всеки, но поне е крачка напред в сравнение с безумните клипчета от серията „Стига глупости“.

Но сега сме в разгара на рекламния сезон най-вече за бирите и разхладителните напитки. Слава Богу, времето на настинките отмина, а с това от ефира се изпариха и влудяващите клипове на колдрекси и терафлута. Сега медицинската тематика е застъпена най-вече от реклами на медикаменти против алергия. И, разбира се, за простатата – закъде без нея, тя ще присъства в ефира целогодишно.

Но да се върнем на бирата. Пивоварните все по-трудно намират оригинални сюжети и начини да изпъкнат пред конкуренцията от еднотипни послания, но трябва да признаем, че още имат попадения. Вече месеци наред „Загорка“ впечатлява всички с концептуално издържаната ретро-кампания за нефилтрираната си бира. Използването на мелодията от „Нашият сигнал“ на Емил Димитров в стилно заснетия клип, в който всичко се движи назад, умело напипва носталгичните струни в душата на всеки зрител.

В отговор на това „Каменица“ извади „емигрантската серия“ реклами, която също разчита на носталгията – само че не по минали години, а по родината. Клипът с „Карл Маркс Щрасе“ не изневерява на традициите на тази марка и отново прилича на трейлър за кинофилм, наблъсквайки максимум информация в минимум екранно време. За разлика от повечето спотове с приятелите полуидиоти, този обаче не дразни и може да се причисли към успешните опити. Успоредно с него пловдивската пивоварна върти и клип за нов вид разхладителна бира с ефектния слоган „Бъз ли те е да опиташ“. Досещате се какъв е ароматът й, нали?

Но хитът на сезона са все по-забавните реклами на „Астика“. Тази година хасковската бира се завърна с цялостна пропагандна експанзия и в ефира, и в Интернет, и по улиците. Към традиционния слоган „На една ръка разстояние“ сега се прибавят и новите девизи „Пък мезето нека е солено“ и „Ей такава бира“ (с намек, че бутилката е по-голяма от тези на останалите). Серията клипове с Жорката, който не помни датата на сватбата си или излиза да изхвърли боклука като оправдание да удари по биричка с приятели пред входа, са смешни и същевременно ненатрапчиви – с намигване, което няма как да подразни никого.

Апропо, носталгична нотка докосва и поредният силен клип на „Теленор“. В спота „Смартфон за всички“ досадното чакане от две години, за да получиш право на нов мобилен телефон, е илюстрирано с реплика на Стефан Мавродиев от българската кинокласика „Петък вечер“.

Освен в сезона на бирата и евтините телефони, сега сме и в разгара на рекламите за нискоалкохолни газирани напитки. „Самърсби“, „Карлинг“, „Стронгбоу“… Има ли световна марка, която все още не е дошла на нашия пазар? И как, по дяволите, досега сме живели без ябълкови сайдери? Направо сме били половин човеци. А как рекламистите са се оправяли някога, когато не са имали на разположение озвучаващия дикторски глас на радиоводещия Митко Павлов?

Като стана въпрос за дикторски гласове – нека отбележим като рекламна находка експлоатирането на Юън Макгрегър от застрахователния гигант ING, който променя името си на NN и за целта накара актьора да проговори на чист български. Сред другите попадения от чуждестранен произход е клипът с белия „Фолксваген Туарег“, чийто собственик предпочита да ни разказва за уменията му, без да си го цапа в локвите.

Но лятото още не е дошло. Тежката артилерия от реклами на бира и други напитки тепърва предстои. Дано само пролетните алергии отминат час по-скоро, а на „Белииса“ парите за въртене в ефира да свършат по-бързо.

Беличкият „Туарег“, чийто собственик предпочита да не го цапа, е една от находките в ефира.

Беличкият „Туарег“, чийто собственик предпочита да не го цапа, е една от находките в ефира.

Полуфиналите на „България търси талант“ утвърждават това шоу като триумф на посредствеността. Докога bTV ще се инати с този изчерпан формат?

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 15 май

Рап-групата „Потрез“ е една от емблемите на тазгодишния сезон. bTV толкова се гордее с нея, че я показва и в други свои предавания.

Рап-групата „Потрез“ е една от емблемите на тазгодишния сезон. bTV толкова се гордее с нея, че я показва и в други свои предавания.

За да попаднеш в националния праймтайм, понякога е достатъчно да си само мил, трогателен, забавен или просто симпатичен. Винаги ще се намери кой да ти се радва – най-малкото роднините, съседите и съучениците си. Това обаче не означава, че си талантлив или по-специален от повечето хора. Талант наричаме всичко онова, което излиза извън рамките на тривиалното, до болка познатото и посредственото. Талантът е онзи важен един процент, който се прибавя към 99-те процента труд от онова популярно клише за тайната на успеха.

По дефиниция шоуто, което и друг път сме коментирали тук, трябва да е пълен или поне осезаем антипод на посредствеността. Както се видя на полуфиналите на „България търси талант“ обаче, то за пореден път се доказа не като неин противовес, а като нейна еманация.

Егати държавата, щом аз съм й вицепремиер, беше казал навремето един от най-нелепите министри в правителството на Любен Беров. Егати журито, щом аз съм водещата фигура в него, спокойно би могъл да каже Иво Сиромахов днес. Егати шоуто за таланти, щом ние сме на финала му, чудят се и се маят преминалите през ситото участници.

Защо bTV продължава да се инати с това риалити на ниво читалищна самодейност? Да не би и то да е спонсорирано от социалното министерство, подобно на „Предай нататък“, и да има главно милосърдни и пропагандни функции?

Ако целта е да се покаже, че всеки у нас може да танцува български или индийски народни танци на сцена в НДК, че имаме мажоретни състави с хубави и усмихнати момичета и че всеки по-амбициозен родител е напълно способен да добута невръстното си детенце до национален ефир – със сигурност е постигната. Ако целта е била да се даде трибуна на музикални самодейци, които иначе никой не би платил и стотинка, за да гледа и слуша – триумфът е пълен. Но ако функцията на това шоу е да намира и поощрява истински таланти, то все повече се отдалечава от замисъла си.

Танцов ансамбъл „Чудесия“. Много приятни момчета и момичета, които играят енергично и завладяващо под звуците на народна музика. Както се казва в едно друго предаване с фолклорна тематика – който го може, го може. Но по принцип талантът е нещо строго индивидуалистично, а не колективно. Талантлив може да бъде един отделен човек, или най-много тандем или трио. В един добре представящ се колектив е трудно да определиш чия е заслугата за успеха, кой точно е „талантът“. Може би хореографът, художественият ръководител, или пък в най-добрия случай – водещият танцьор, но в никакъв случай целият ансамбъл.

При цялото ми уважение към старанието и ентусиазма, които младежите от „Чудесия“ показват, на тяхно място аз бих се чувствал малко терсене, опитвайки се да се представя за „талант“ и да се показвам в националния праймтайм по този повод. Далеч по-достойно би било да се явят на фестивал на танцови състави и – дай Боже и защо не – да го спечелят. Защото иначе се получава малко тъпо – какво ще стане, ако всеки от стотиците ансамбли у нас реши, че именно това шоу на bTV е идеалната трибуна за него? Някой съмнява ли се, че имаме десетки чудесни танцови трупи, които имат какво да покажат по телевизията? А мажоретни състави? По какви критерии журито ще отхвърли някои от тях на кастингите, а ще одобри други? Какво излиза в крайна сметка – че номерът е пръв да се досетиш да се кандидатираш при Слави Трифонов и Иво Сиромахов, или просто да нямаш неудобството и скрупулите да го направиш.

Продължаваме нататък с полуфиналистите и стигаме до група „ПотреZ”. Откога се нарича талант напъването да измислиш някаква простотия, която да представиш за оригиналност? Всеки пишман-рапър, измъдрил римуван текст със злободневна тематика и социална критика ли има основание да се разхожда в национален ефир? Независимо от пълната липса на изпълнителски качества и харизма, а даже и на елементарен вкус? Ако става въпрос за някаква много умела авто-ирония или пародия – моля за извинение, но не съм я схванал.

Същото важи и за представяното като „уникално“ трио „Алгара“. Неговата уникалност се състои в не особено оригиналната идея да изпълняват световни поп-хитове в български фолклорен аранжимент. Ако го правеха и с някакъв талант, подобно на финландските виолончелисти „Апокалиптика“ например – би било чудесно. Но те, да ме прощават, предимно скрибуцат с гъдулката и подрънкват на тамбурата. В едно квартално читалище биха били гвоздеят на вечерта, но пред милионната публика на bTV изявата им е по-скоро комична или в най-добрия случай трогателна.

Но това не е всичко. Следва младежът Константин Туджаров, който се явил, за да популяризира спорта „йо-йо“ у нас. Ходил и на международни състезания по това. Междувременно в нарочен репортаж приятелите му разказват как откраднали някакво водно колело от несебърски хотел, разходили се навътре в морето и после цамбурнали в студената вода. При нас е весело!

И това доживяхме – да се твърди, че практикуването на някакъв спорт“ (кавичките са без ирония, то в крайна сметка в епохата на „Гинес“ всичко се брои за такъв) е вид талант. Ако догодина на кастингите се яви още някой жонгльор с йо-йо, ще го върнат ли с аргумента, че това вече сме го гледали, или ще го признаят и него за звезда, достойна за полуфинал и финал?

Да не продължаваме по-нататък, защото самите участници не заслужават толкова ирония и сарказъм. Някои от тях дори са достойни за аплодисменти най-малкото за това, че ако не някакъв талант, поне показват огромно желание, амбиция и старание.

Продуцентите на цялата тази посредственост обаче заслужават да бъдат иронизирани и подигравани до дупка. Ако bTV реши и догодина да пръсне стотици хиляди левове в ината си да налага този изчерпан за тукашната реалност формат, е редно най-малкото да го повери на хора, които имат поне минимален усет какво е талант, къде може да се търси наличието на такъв и къде – категорично не.

Танцьорът без крака Пламен Любенов е един от малкото участници, които заслужават поклон.

Танцьорът без крака Пламен Любенов е един от малкото участници, които заслужават поклон.

Българските медии са обсебени от манията да отразяват бедствия и нещастия, независимо в коя точка на планетата

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 8 май

Сашо Кадиев и Деси Стоянова от „Преди обед“ бяха почти разочаровани, че нашият планинар не познава нито един пострадал от непалския трус.

Сашо Кадиев и Деси Стоянова от „Преди обед“ бяха почти разочаровани, че нашият планинар не познава нито един пострадал от непалския трус.

Евгени Динчев разказва за земетресението в Непал и вероятно счупи рекордите по дадени от български алпинист телевизионни интервюта.

Евгени Динчев разказва за земетресението в Непал и вероятно счупи рекордите по дадени от български алпинист телевизионни интервюта.

Тези дни българското медийно пространство е болно от непалски синдром. Така можем да кръстим манията да се отразява опустошителното земетресение в средноазиатската държава и да се търси на всяка цена българска връзка в него. Преди непалския, разбира се, имахме и други такива синдроми. Почти непрекъснато е налице някаква трагедия или драма, която господства приоритетно в дневния ред на всяка телевизия. Ако има и един ден, в който такава отсъства, това е направо притеснително за дежурните редактори. Как така ще пълним емисиите само с положителни новини?

Най-фрапиращ бе непалският синдром в едно от иначе най-приятните предавания в ефира – предиобедния блок на bTV с Деси Стоянова и Сашо Кадиев. Там преобладаващата енергия винаги е позитивна, а гледните точки към повечето теми са хем оригинални, хем с нужната доза спокойствие и оптимизъм. След земетресението обаче даже и там се почувстваха длъжни да ни цакат с непалската карта до дупка.
Включване по телефона на български алпинист от непалската столица Катманду. Сашо Кадиев обявява това с треперещ от вълнение глас. Публиката се настройва да чуе смразяващи кръвта разкрития за пострадали българи. Оказва се, че сведения за такива няма. „Имате ли приятели сред жертвите или пострадалите?“. Не, нямам познати сред тях, не съм чул за потърпевши българи, отговаря нашия алпинист. „А сред пострадалите чужденци нямате ли познати?“, почти разочаровано продължава разпита симпатичният Сашо. Не, и сред тях нямам, отвръща българинът оттатък. „Вие бяхте много близо до епицентъра на труса, когато той се случи, нали?“. Не, всъщност ние бяхме по-далеч от епицентъра на земетресението, за пореден път го разочарова планинарят. Тук вече интервюто, планирано като медийна драма, започва повече да прилича на комедия или пародия. Скоро българският алпинист е изключен от ефира, защото не е в състояние да предложи нищо стресиращо на телевизията. Съответно – не й е нужен повече.

В подобна ситуация е и друг наш планинар, гостуващ в студио на БНТ през уикенда. И от него се опитват всячески да измъкнат някаква трагедия или поне малка драма. Гордеят се, че са осигурили присъствието на човек, който може да разказва за Непал от първо лице. От ефира обаче струи почти съжаление, че той не е сред пострадалите и не може с личната си драма да осмисли разговора и да го превърне в поредната сензация. Самият той се чуди дали да се радва, че му е отделено такова медийно внимание, или да се ядосва, че въпросите, които му задават, се въртят единствено около земетръса.
Иначе българските алпинисти, които принципно имат трайно присъствие в хималайски и други експедиции, далеч не са толкова търсени гости в телевизионните студиа. От тяхното ежедневие и евентуални съпътстващи го драми националният ефир рядко се интересува. Сега обаче е друго, сега те са по-важни отвсякога.

Също толкова важни бяха и българите на борда на запалилия се гръцки ферибот край италианския бряг в края на миналата година. Броени часове след драмата, застрашила живота на стотици хора, наш микрофон вече е тикнат пред устата на една от спасените пътнички, която разказва свои версии за случилото се. Пред телевизора зрителят се чуди дали да се тревожи, че на кораба са се оказали и наши сънародници, които е можело да загинат, или да се радва, че по този начин сме си гарантирали медийни разкази от първо лице за нещо, попаднало в световните новини.
Тук не става въпрос да омаловажаваме и едната, и другата трагедия, както и всички други, за които е ставало или тепърва ще става дума в медийното пространство. Проблемът е в онзи добре познат наш комплекс за малоценност, който поражда подобна перверзна радост от наличието на световна трагедия с българско участие. Ми така де, едно е да разказваш за земетресение в Непал просто така, заради самата трагедия, отнела живота на хиляди хора и върнали икономиката на цялата държава с десетилетие назад. Съвсем друго за нашия пишман телевизионер е ако може да пречупи това през българска призма, която да нагнети и многократно увеличи драматизма. Едно е да пуснеш репортаж за запалил се ферибот в Адриатика, съвсем друго – да пуснеш родна реч в тревожно кресчендо, описваща подробности от евакуацията на пасажерите.

Но само това да е проблемът. В българското медийно пространство трагедиите по принцип са си любима тема, независимо в коя точка на света се случват. Честа практика е уточняването, че не става дума за наши сънародници, а за жители на далечна страна, да се поставя чак накрая на новинарския лийд. Това се прави масово и в телевизии, и в радиостанции, и в уебсайтове, жадни за някой друг клик повече.
„Баща закла синовете си и се самоуби“, „Изверг застреля четирима в кинотеатър“, „Учител изнасили своя ученичка и избяга“ и т.н. и т.н. Това са примерни заглавия или уводни изречения от новини, които карат всеки човек да настръхне. Едва когато са привлекли вниманието ни и инжектирали в нас онази задължителна дневна доза стрес, могат да благоволят да уточнят, че става дума я за дълбоката американска провинция, я за Филипините, руската тундра или друга далечна губерния. А е редно да е точно обратното. Когато се съобщава за някаква трагедия или драма, мястото на събитието е най-важният аспект в новината. То трябва да присъства в една от първите думи, а не чак накрая на изречението или в следващото.

Жалкото е, че подобна проба нискоразрядна журналистика господства не само из множащите се непрекъснато новинарски сайтове или вестници-малотиражки, но и в националния ефир, където уж се предполага, че редакторите минават през някакво елементарно обучение и спазват професионални канони и етика. Но кой ти гледа такива неща у нас – по-важно е публиката да се шашка и да се поддържа рейтинг с цената на всичко.

В един от най-силните филми на миналата година – „Лешоядът“, Джейк Гиленхол играе ролята на тв репортер, който продава драматични репортажи на парче. Скоро алчността му да изкара някой лев, докопвайки се пръв до катастрофа или убийство стига дотам, че да стане инициатор или съучастник за такива. Звучи абсурдно, като черен хумор от арт-филм, но всъщост е толкова реалистично и стряскащо, че чак могат да те побият тръпки. Всеки, който е малко по-навътре в медийното пространство у нас вече с право може да се запита – ако един ден се окаже, че няма никакви драматични новини за съобщаване, дали няма да започнат да ги провокират нарочно?

Пожар на ферибот в Адриатическо море? Чудесно, още повече, че имаме и български разказ от първо лице!

Пожар на ферибот в Адриатическо море? Чудесно, още повече, че имаме и български разказ от първо лице!

„Дневникът“ по ТВ7 не използва и половината от потенциала на бившата водеща на „Горещо“

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 1 май

За разлика от „Горещо“, в „Дневникът на Венета“ Райкова освен водещ е и продуцент.

За разлика от „Горещо“, в „Дневникът на Венета“ Райкова освен водещ е и продуцент.

„Дневникът на Венета“ е новото ток-шоу на Венета Райкова, която допреди година-две чупеше рейтингови рекорди с „Горещо“ по Нова телевизия. Върви всеки делничен ден от 16 до 17 ч в ефира на ТВ7, където преди това ролята на изповеднички в подобни предавания играеха певиците Камелия и Кали, Миглена Ангелова и бившата „отчаяна съпруга“ Вихра Петрова. „Дневникът“ е замислен изцяло в рамките на доказана през годините формула с гарантирана аудитория от домакини, безработни, студентки и пенсионери. Той до такава степен е вътре в калъпа, че чак ни се струва безпредметно да го подлагаме на детайлен анализ – голямо светло студио, в средата му кресло за водещата и диван поне за четирима, върху който се сменят различни хора с личните си драми. По-интересно в случая е да анализираме самата водеща – едно от емблематичните лица на Нова телевизия в продължение на десетилетие.

Да се отрече, че Венета се справя с новата си функция на клюкарка-изповедник, би било безумно. До голяма степен тя вършеше същото и в „Горещо“, и то пред десетократно по-голяма аудитория. Едно е сигурно – в българските ток-шоута няма друга водеща, която така хитро да предразполага гостите си.

Нейният трик се състои в самоиронията и готовността да дава личен пример. Например започва да води разговор на тема разводите. Преди да зададе първите си въпроси към госта или гостенката, споделя как самата тя всеки месец, най-често около пълнолуние, също мисли за развод. Или пък иска да изтръгне от някого нещичко на тема изневяра – първо ще потърси в своето собствено минало някакъв подобен пример, за да предразположи събеседника към подобна откровеност. И той неусетно започва да си пее и майчиното мляко.

Разликата е, че в „Горещо“ по Нова Венета прилагаше този подход към знаменитости, докато сега ни занимава с проблемите на най-обикновени и случайни хора. Които, в повечето случаи, сами копнеят да се разголят пред камерите – не се изисква никакъв специален талант, за да ги разприказваш и дори компрометираш. С функциите на Райкова в „Дневника“ може да се справи почти всяка друга водеща с приличен външен вид и дикция – даже и ако основната й професия е чалга-дива. Може и да е бивша синоптичка или просто бивша съпруга – никакъв проблем.

В сегашната си роля Венета прилича на мощен и красив автомобил, който се използва от собственика му да снове между две села по треторазряден път с много дупки. Изглежда добре, излъчва увереност и комфорт, но реално се мъчи и похабява, изпълнявайки тази задача.

Но защо тогава Райкова напусна Нова телевизия и се заби във видимо закъсалата ТВ7, където да се прави на Миглена Ангелова? Този въпрос сам по себе си е достоен за цяло аналитично следобедно ток-шоу за скучаещи домакини.

Венета, която имам късмета да познавам сравнително добре, не се чувстваше щастлива под шапката на продуцентската й къща. Въпреки че осигуряваше съдържанието на „Горещо“ почти изцяло сама, тя смяташе, че не е достатъчно свободна, нито достатъчно оценена. Може дори да се каже, че страдаше от липса на самочувствие и адекватна самооценка. От една страна не беше сигурна, че се справя добре със задачите си, а от друга – смяташе, че заслужава повече от това, което получава – и като внимание, и като възнаграждение за труда си. Не може да се каже, че проблемът е бил само неин – явно и продуцентите й имат вина, задето не са я мотивирали по правилния начин.

От този синдром страдат не един и двама в шоубизнеса. В телевизията, която винаги е била колективен, а не инивидуалистичен бизнес, той се среща по-рядко. Колкото и голяма звезда да е един водещ, обикновено той подсъзнателно усеща, че зад успеха и популярността му стои трудът на цял екип, а също така и цялостните усилия и репутация на медията, която ги е подслонила.

В света на музиката по-често се случва един изпълнител да си повярва и да отхвърли опеката на компанията-майка. Така например Принс вече десетилетия доброволно емигрира от комфорта на музикалния гигант „Уорнър“, на който трябваше да отчислява голям процент от приходите си, и предпочита да издава албумите си самостоятелно. Това вероятно му носи повече приходи, но го държи и далеч назад от върховете на радио и тв-класациите. По същия начин преди години певицата Десислава реши да напусне „Пайнер студио“, вместо да му отчита основна част от печалбите си. В резултат на това днес тя е по-самостоятелна, но със сигурност – и много по-малко популярна. С две думи – няма на кого да се сърди за нищо, освен на самата себе си.

Венета Райкова сега е в приблизително същата ситуация. Освен водещ, тя вече е и продуцент на предаването си. Взима решенията сама. Не че преди не е взимала голяма част от тях, но сега е официално. Никой не й натрапва в студиото гости, които тя недолюбва. Не й се налага да прави ПР на други предавания от същата телевизия. Вероятно получава и малко повече пари, отколкото преди като служител на „Телеман“ и Нова. Затова пък вместо да интервюира Бойко Борисов, Кеворкян, Азис или Ивана, сега изповядва многодетни ромски семейства, с които попада в класациите на „Господари на ефира“.

И всичкото това защо? За да може Венета да се докаже в друг жанр, който смята за по-сериозен. За да не я обвинява никой, че копира под индиго концепцията на „Горещо“ в друга телевизия. За да избяга от прегръдката на знаменитостите, повечето от които по една или друга причина са й сърдити или просто я избягват от страх.

Все грешки – и на Райкова, и на ТВ7, която се е съгласила да я експлоатира по най-безрисковия начин. А най-голямата грешка е на Нова телевизия, която е допуснала толкова лесно да се стигне до раздяла с едно от най-доказаните и рейтингови нейни лица.

Какво ще се случи оттук нататък? „Дневникът на Венета“ може да се развие като едно прилично ток-шоу от делничния следобед, което човек трудно ще различава от предшествениците му. Темите ще продължат да се въртят в същия дух: „Той опита да ме изнасили“, „Разделих децата“, „На кого ще ги оставя“, „Майката избяга“ и т.н. и т.н. .Докато не дойде ден, в който Райкова сама ще осъзнае, че потенциалът и опитът й я задължават да прави нещо съвсем друго или поне една идея по-различно. Дали ще е в ефира на същата ТВ7 или другаде – все едно. Докато този момент не настъпи, Венета ще попада в праймтайма и в съзнанието на широката публика главно чрез забавните класации на „Господарите“.

Допреди няколко години Венета бе сред най-рейтинговите водещи в българския ефир и интервюираше личности от ранга на Бойко Борисов.

Допреди няколко години Венета бе сред най-рейтинговите водещи в българския ефир и интервюираше личности от ранга на Бойко Борисов.

Около нас вече всичко е smart. Връща ли се култът към простите вещи и уреди?

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ Forum, BIOGRAPH #43, април 2015

Forum

Когато преди няколко десетилетия гледахме тв сериали като „Седморката на Блейк“, воденето на разговор през часовник на ръката ни се струваше научно-фантастична екзотика. Да, подсъзнателно или съзнателно сме усещали, че тези времена рано или късно ще дойдат, че вероятно ще ги доживеем. И в най-смелите си представи обаче едва ли сме предполагали до каква степен технологиите ще променят живота ни във второто десетилетие на XXI век. Нищо чудно ако не ние, то поне децата ни да доживеят и времето, в което ще могат да се телепортират от едно място на друго…

Едно от нещата, с които ще се запомни 2015-а, е излизането на Apple Watch – умният часовник на ръката, способен да върши какво ли не. Преди него и други големи компании пуснаха вече няколко поколения подобни джаджи. Те даже имат още повече функции от часовника на Apple, но не притежават това могъщество и митичен ореол, който кара милиони  потребители да харчат луди пари, за да са в крак с модата и времето.

Междувременно все повече набира скорост и така нареченият „интернет на нещата“ – възможността всички уреди около нас да са свързани помежду си, да обменят информация и да решават проблеми вместо нас. Климатици, перални, хладилници и автомобили – всяка технология, за която се сетите, много скоро ще изпълнява функцията си напълно автономно и с минимална човешка намеса. Понякога даже ще се справят по-добре от хората – така, както навигационните системи в колите намират правилния път по-лесно и от най-опитния шофьор… Специални фитнес-гривни мерят крачките и всяко наше усилие, казват ни кога е време да се раздвижим, как сме спали нощес и какво не бива да ядем.

Но докъде ще доведе всичко това? Не е ли вече съмнителен и дори опасен този култ към умните вещи и не се ли превръща в зависимост, от която започват да атрофират и най-елементарните човешки способности? Има доста основания в тези притеснения. Опитайте се да изкарате един ден без любимия смартфон или таблет. Ако сте свикнали да се ориентирате в непознати градове или квартали с навигационни карти, пробвайте веднъж да се справите без тях. Ако сте меломан, представете си живота си без сайтове като YouTube и VBOX7 и без услуги като Spotify, Soundcloud, iTunes…

Малките деца вече трудно проявяват интерес към нещо различно от екран, на който нещата светят и се мърдат. Все по-сложна задача е да ги накараш да посегнат към книжка като в доброто старо време, да си играят с влакчета, войници, кукли, които не говорят и не пеят. Още от пеленачета се вторачват в телевизора и гледат в захлас канали като Baby tv…

Има ли кой да ни спаси от умните неща и от затъпяването покрай тях? Има – самите ние, естествено. По-далновидните хора отдавна са издигнали в култ ретро-стила и се опитват да го налагат навсякъде в живота си.

Vintage-модата вече се е разпростряла далеч не само върху облеклото. Прословутите очила-компютър на Google се провалиха с гръм и трясък, а старовремските модели стават все по-актуални. Добрите стари аналогови часовници с ръчен механизъм са все така скъпи и търсени. 3D-технологията е все по-рядко използвана екстра в телевизорите, дори и на голям екран повечето режисьори избягват този дразнещ очите трик за печелене на повече пари. И още нещо особено показателно – през последната година за пръв път от доста време насам продажбите на винилови плочи с музика отбелязаха ръст. И това се случва в апогея на онлайн-услугите за излъчване на музика в реално време!

Театралните зали са все така пълни, напук на домашното кино и геймърските забавления. Независимо от бума на таблетите и електронните четци, книжарниците стават все повече и приютяват все повече хора.

Очевидно човекът подсъзнателно, или пък съзнателно, е решил да се бунтува срещу нашествието на умните машини в живота си. Отпорът ще става все по-труден. Колко далеч са времената, в които ще воюваме открито срещу автоматите – така, както ставаше това във филми като „Терминатор“? Попитайте ме пак след няколко години…

Основният проблем на новото риалити „Мис Пепеляшка“ е налучкването на тона, с който анализира момичетата от моловете и краварниците

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 24 април

Бивша Мисис България в селската каруца: епизод 2 от „Мис Пепеляшка“.

Бивша Мисис България в селската каруца: епизод 2 от „Мис Пепеляшка“.

Този сезон тотално дежа вю. Когато и да пуснеш Нова телевизия, почти сигурно ще попаднеш на някакво риалити. И то не от онези, в които действията се развиват пред очите ти и (уж) имаш възможност да контролираш развръзката, изпращайки есемеси, а от другите, официално режисираните, в които обикновени хора са поставени в актьорски позиции и направлявани от ловък екип сценаристи и продуценти.

Така от национален рейтингов лидер, който би трябвало да диктува дневния ред в ефира и да поставя жалоните за телевизионното ни развитие, Нова все повече заприличва на нишов канал – от този тип, който излъчва предавания от един и същ жанр и повтаря епизодите им до дупка.

Не че има нещо лошо в риалити-жанровете. Би било леко лицемерно, ако пишещият тези редове, а и най-четеният български вестник като цяло, отрекат мястото им в ефира и общественото съзнание. Понякога едно риалити може да повдигне повече и по-важни въпроси и да намери по-разбираеми за широките маси отговори от куп публицистични предавания. Може да е по-полезно от ток-шоутата, извадени като от калъп и с едни и същи „говорещи глави“ и по-интригуващо от скъпоструващите (и невинаги качествени) български сериали.

Проблемът е, че този сезон Нова тотално загърби аналитичния момент и го удари на режисиран сеир. Дали ще е гузното удоволствие да чакаме изкуствено събрани младоженци да започнат да се карат помежду си, дали ще гледаме как известни актьори и тв водещи се правят на циркови акробати и клоуни – няма значение.

Новото риалити „Мис Пепеляшка“ експлоатира доста позната формула – „смяна на местата“. Вече сме гледали куп подобни експерименти, поставящи хора в необичайна за тях среда. Най-бързата аналогия е с „Шатрата“ отпреди две години, отново от ефира на Нова, където режисьорът Андрей Слабаков, певецът Любо Киров и вечната Джуджи гостуваха на ромски фамилии и живееха техния живот. По ТВ7 пък гледахме „Валя и Моро превземат света“, където двама представители на същия етнос обикаляха из Европа в качеството си на съвременни байганьовци. Във „Фермер търси жена“ красавици от различни градове се пробваха като земеделки и животновъдки, чиято основна цел беше да впечатлят апетитни като визия и финансов статус ергени от модерното селско стопанство. „Кралицата на шопинга“ (ТВ7) и „Футболни съпруги“ (bTV) пък бяха риалити-сериали, показващи ежедневието на съвременните градски жени в най-широкия смисъл на това понятие.

Концепцията да пратиш разглезена кифла от моловете и салоните да рине кравешки обори, а обикновено селско момиче – да живее в луксозни градски условия, звучи толкова познато, че чак е трудно да повярваме, че досега не сме гледали това риалити-шоу. „Мис Пепеляшка“ е като онези холивудски филми, които ти стават ясни още като им изгледаш рекламния клип. Почти всяка ситуация е или „дежа вю“, или толкова очаквана и предвидима, че чак да ти стане досадно.

Подобно на „Женени от пръв поглед“ и „Съдби на кръстопът“ обаче, и това риалити изглежда предварително застраховано от провал. Документално заснетият сеир неизменно кара зрителя да се идентифицира с някой от героите, да прави паралел между събитията на екрана и собствения си живот или просто да тайничко да се подиграва и злорадства. Първите два епизода на „Мис Пепеляшка“ бяха заснети с добър операторски стил, с динамичен монтаж и показаха уверена работа на сценаристи и режисьори, които знаят какво искат да постигнат. Основният проблем е, че предаването някак си не може да налучка тона.

От една страна, паралелите и противопоставянето между градския и селския живот пораждат много сериозни  размисли, а показаните картини често са покъртителни или просто трогателни. Метаморфозите, които героините преживяват, са не просто любопитни, но и поучителни. Дикторският глас зад кадър обаче пресолява манджата и преразказва събитията с интонация, сякаш гледаме някакви смешни клипчета с животни или гафове с полуидиоти, свалени от интернет. Комичният ефект се търси зорлем, без това да се налага и очаква.

По този начин „Мис Пепеляшка“ някак си априори намалява тежестта и смисъла си. Зрителят чак започва да се чувства странно и дори гузно, ако случайно е започнал да взима нещата по-насериозно.

Иронията към „градските кифли“ изглежда излишно предпоставена. Съчувствието към селските труженички – също. Вторите със сигурност не се нуждаят от ничие съжаление, нито от такова сгъстяване на краските при обрисуването на ежедневието им. Кифлите пък не винаги и не непременно са толкова лекомислени, ограничени и разглезени, колкото наративът на сценария внушава още от първата минута. И едните, и другите участнички имат достатъчно основания да са недоволни от шаблона, в който ги вкарват. А зрителят пък – от факта, че толкова го подценяват. Реалността изглежда толкова подчертана, контрастът е толкова рязък, че чак се създава усещане за неавтентичност.

Което в крайна сметка е жалко. Потенциалът на „Мис Пепеляшка“ остава неоползотворен докрай. Шансът за смислен анализ не просто е пропуснат – той изобщо не е бил търсен. На всеки няколко минути предаването попада на истински находки, които с лека ръка оставя настрани и без акцент. Не се задълбочавай много, драги зрителю, просто гледай тези диаметрално противоположни светове и не спирай да се учудваш, че са еднакво възможни в нашата земя като една човешка длан.

Това е сезонът на големия риалити-разгул. На преяждането от автентични истории, режисирани и изиграни с подозрителна лекота. Вече започнахме да забравяме, че някакъв сюжет може да бъде разказван от професионални актьори. Скоро ще започнем да се учудваме, ако нещо в праймтайма не е „документално“. И ще се чудим кога да вярваме и кога – да имаме едно наум.

Метаморфозите на едно селско момиче, попаднало в света на красотата: и този филм вече сме го гледали, и то много пъти...

Метаморфозите на едно селско момиче, попаднало в света на красотата: и този филм вече сме го гледали, и то много пъти…

В новото състезание И аз го мога“ знаменитости влизат в ролята на панаирджийски мечки с променлив успех

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 17 април

Бившият тв водещ Николай Георгиев (вляво) е един от най-старателните участници в циркаджийското шоу.

Бившият тв водещ Николай Георгиев (вляво) е един от най-старателните участници в циркаджийското шоу.

Не че и досега не е имало цирк в ефира. В съзнанието веднага изплуват не само риалити-формати, но и някои ток-шоута, както и отделни заседания на Народното събрание. Но след като Нова телевизия реши тази пролет да ни залее с водопад от риалити-състезания, в програмата се появи премиерният за България формат „И аз го мога“. Така циркаджилъците вече са напълно официализирани.

Усещането е някак странно. Едно е циркът да е уж спонтанен и непредвиден по сценарий, съвсем друго – когато е напълно умишлен и целенасочен. Когато гледаш полуидиоти да се кълчат за своите 5 минути слава в „България търси талант“ или пък опитите на Джуджи да пее в „Като две капки вода“, смехът и подигравките избликват от само себе си. В „И аз го мога“ обаче усилията на участниците да правят циркаджийски номера приличат повече на гладиаторски дуели или, както беше казал Карбовски по повод последния „ВИП Брадър“ – на игри на глада.

Ако това шоу беше с напълно неизвестни действащи лица, щеше да изглежда някак си по-достойно и мотивирано. Няма нищо срамно някой да се опитва да се докаже в дадена област, особено ако е мечтал за нея от дете. Можеш ли да правиш челна стойка? Можеш ли да правиш скок с пирует? А как си с шпагатите, драги зрителю? Наистина няма нищо лошо в това да мотивираш публиката да се поразкърши. Един нов вид „България търси талант“, само че тясно профилиран в областта на цирковата акробатика. Разкрачи се, снимай се и бързо изпращай във Фейсбука на предаването! Може да станеш известен!

В сегашния си вид обаче, със знаменитости на лъскавата сцена, всяка или повечето от които имат неоспорима кариера и успехи зад гърба си, то буди повече снизходителен присмех и съжаление, отколкото автентично възхищение. Когато гледаш актриси като Яна Маринова и Елен Колева, певица като Поли Генова и емблематични тв лица като Камен Воденичаров, Иван Звездев и Николай Георгиев да се правят на маймуни в националния праймтайм, единственото, което се питаш, е дали са получили достатъчно сериозен хонорар, за да предприемат всичко това.

Толкова ли няма нови български сериали, в които да се намери роля за страхотната Яна Маринова? В „Стъклен дом“ тя наистина беше в стихията си. Във „Фамилията“, а и в „Хотел България“ – също. Елен Колева се издъни като водеща на кулинарното състезание „Lord of the Chefs” по Би Ти Ви, но пък направи много силна роля във филма „Шивачки“. Толкова ли е закъсала кариерата й, та да се налага да я гледаме в подобна „халтура“? Ами Поли Генова? Кога тази талантлива и чаровна певица успя от финалистка на „Евровизия“, представяща страната ни, и победителка в „Музикална академия“, да стигне до жонгльор, акробат и гайдар? Тъжна гледка като панаирджийска мечка е и легендарният сървайвър Николай Мартинов. Независимо от безспорните му умения, тукашната роля е непривична за характера му.

Фактът, че шоуто отново е продуцирано от шефа на „Като две капки“ Магърдич Халваджиян, още повече засилва усещането, че участниците тук са нещо като Б-отбор на знаменитостите там. Все едно са получили някаква утешителна премия, задето не са ги избрали да имитират Лейди Гага, Мадона и Майкъл Джексън в хитовото понеделнишко риалити.

Като стана въпрос за Халваджиян – да, той и тук е в журито и отново контролира нещата отблизо, сякаш се страхува, че без неговото присъствие подчинените му ще окепазят работата. Толкова ли нямаше друг достоен арменец за член на комисията? Покрай коментарите на Магърдич вече научихме всички любопитни случки от детството и юношеството му. Все едно гледаш интервю на Слави Трифонов с чуждестранен гост в студиото. Запознаваш се главно с подробности от живота на водещия, а не с този на човека срещу него.

В журито е и Ники Кънчев и тук усещането отново е че просто е трябвало да се намери работа на една от емблемите на Нова в сезон, когато няма „Биг Брадър“. Като един от съдиите той обаче се чувства не особено комфортно. Ролята на втора цигулка не му отива, а още по-малко – стремежът да бъде позитивен и да поощрява всеки от гладиаторите на сцената. Къде остана заядливият Кънчев, който напада коментатори в студиото си? Къде е ерудираният водещ на „Стани богат“, който има собствено мнение по всеки въпрос?

По подобен начин „трудоустроена“ изглежда в журито и актрисата Елена Петрова. Единственият, който си тежи на мястото тук, е продуктово-позиционираният Александър Балкански. Неговият цирк се сдоби с неочаквано мащабна рекламна кампания в праймтайма на Нова. По същия тертип друго предаване на тази телевизия – съботното „Комбина“ на Лора Крумова и Галя Щърбева – пък играе ролята на маркетингов инструмент за един от новите софийски молове…

Но така е то – когато хората не ходят на цирк, ще докараме цирка при хората. Директно в холовете им, всяка сряда.

Иначе, ако се абстрахираме от всички предубеждения и резерви, които това шоу априори поражда, зрелището на моменти си го бива. Нищо чудно децата отново да започнат да молят родителите си да ги водят на цирк. Повечето трикове са интересни, а подготовката за тях – достатъчно любопитна за публиката. Водещият Станимир Гъмов се справя добре с функциите си, въпреки че на моменти излишно преиграва и стои „в роля“, без да е необходимо.

Но като цяло усещането от „И аз го мога“ е като за нещо изнасилено и леко унизително за участващите в него. Ако беше с хора, които се мъчат тепърва да доказват уменията си и да изненадат публиката, би било чудесно. Но вкарвайки в този калъп уж доказани знаменитости, шоуто не постига нищо друго, освен да постави под съмнение качествата, с които те по принцип си вадят хляба. Ако изписват в долния ъгъл на екрана хонорарите, за които са се съгласили да участват, може би ще ги съжаляваме една идея по-малко.

Водещият Гъмов между актрисата Елен Колева и бившата гимнастичка, а после и тв водеща Симона Пейчева.

Водещият Гъмов между актрисата Елен Колева и бившата гимнастичка, а после и тв водеща Симона Пейчева.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

%d bloggers like this: