Интро #42 – редакционният увод в новия мартенски „Биограф“

За кожата на един опозиционер – Гари Каспаров обвинява Кремъл за убийството на Борис Немцов

Бареков засенчи Стоичков – евродепутатът от ББЦ избухва с уникален английски

Новите Галаксита – с малко поредна кражба оттук-оттам, Samsung започна да го докарва и дизайна. Техническите спецификации, апропо, впечатляват

House of Cards – истерията по третия сезон е факт. Вие вече гледахте ли?

Воплите срещу новия филм за Дякона са смешни на фона на истерията по един посредствен садо-мазо филм

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 27 февруари

Веселин Плачков в ролята на Васил Левски. Подобна екранизация не е имало от десетилетия.

Веселин Плачков в ролята на Васил Левски. Подобна екранизация не е имало от десетилетия.

Миналото лято шуменци издигнаха паметник на Тодор Колев със свои лични средства, а дъщеря му се отнесе обидно и към тях, и към статуята му и я нарече кич. Скандалът бързо поутихна, но любовта на хората към големия актьор си остава. Както и паметникът.

Сега пък имаме още по-голяма драма – един талантлив, но неопитен и опърничав кинаджия се заинати и успя да заснеме нов филм за Васил Левски – след куп перипетии, проблеми и скандали. Дързък, противоречив, елементарен и на моменти дори просташки, но заснет със замах и амбиция, а също така и с войнствен патриотизъм.

Актьорът-режисьор Максим Генчев в кадър от филма.

Актьорът-режисьор Максим Генчев в кадър от филма.

Въпросният чешит Максим Генчев, познат досега най-вече от прочутата реклама на салам „О, бай Вълчо“, е остър камък. Успял е да се изпокара с всички хора, с които някога е работил. Човекът обаче е неуморим – организира шумна премиера на „Дякон Левски“ в София, после обиколка с прожекции из страната.

Някой да се учудва, че всички го взеха моментално на мушка?

Нямаше да сме България, ако не беше станало така. Какъв по-добър повод за всеки да покаже историческо самосъзнание, добър вкус и обществено-отговорна позиция? Сега е моментът! За да е дежа вюто пълно, намеси се даже правнучката на Дякона, извинете че не съм запомнил името й, според която филмът бил подигравка с Левски, с историята ни и с „българското“. Интересно от позицията на каква го казва точно тя – като човек, който познава много добре прадядо си, като специалист по история или като експерт по българщината? И въобще защо нейното мнение трябва да бъде важно за нас и цитирано под път и над път? Някакъв генетичен сертификат за това ли притежава или какво? Но както е ставало дума и друг път – всеки народ и всеки национален кумир си заслужават дъщерите и правнучките.

А и какво у нас е цъфнало и прокопсало, че нов филм за един от най-големите българи, какъвто не се е появявал от десетилетия, да се окаже моментален шедьовър? Нима всичко друго, което нацията ни създава, е от раз перфектно, изпипано във всяко отношение, неподлежащо на критики?

Оказа се, че у нас всички разбират вече и от история и от кино. Миналото лято покрай трогателния паметник на Тошко с цигулката се видя, че са капацитети и на тема скулптура. Защо обаче не сме такива специалисти и критикари и в други области? Когато след дългоочакван и скъп основен ремонт „Цариградско шосе“ се оказа неравно и нелепо вълнообразно, възмути ли се нацията и къде бяха всичките тези загрижени за харченето на народни пари общественици? Когато покривът на новата зала „Армеец“ прокапа броени седмици след построяването й, нима някой обвини конструкторите, че не умеят да правят такива съоръжения и не е трябвало изобщо да го правят? Тези дни пък се смеем на новопрокарани магистрали, които нямат елементарен пътен възел за връзка помежду си – да не би някой да е излязъл и казал, че пътища у нас не бива да се строят повече?

Въобще смешен плач. Всичката Мара втасала, новият филм за Левски ни е националният проблем.

Каквито и кусури да има той, трябва преди всичко да се радваме, че някой е дръзнал да го създаде. Чак когато подобни опити станат не един и два, а примерно десет-единайсет, дванайстият току-виж се окаже шедьовър, с който всеки да се гордее и който да искаме да показваме по цял свят. Но трябва да има достатъчно проби за това, евентуално – и грешки. Колкото са нужни – толкова. Без да се нахвърляме срещу всяка от тях, сякаш изнасилват националното ни достойнство.

Нелепо е, че към момента историческите ни филми са такива в буквалния смисъл на думата – създадени преди десетилетия, с помощта на огромни средства и на цялата държавна машина. „Хан Аспарух“, „Борис I”, „Златният век“, „Време разделно“… Заснети са преди повече от 30 години. Тогава се гледаха и възприемаха с любопитство, възторг и патриотизъм, въпреки че далеч не бяха съвършени. Ако сега си пуснете да гледате някой от тях, най-вероятно ще се смеете. Въпреки че за несъвършенствата им е имало много по-малко оправдания отколкото са тези при заснетия „на мускули“ „Дякон Левски“.

Нима в Щатите или други държави, на които искаме да приличаме, ежегодно не се снимат какви ли не исторически филми, посветени на националните им герои? Нима всички те са шедьоври, не предизвикващи спорове и възмущения от представянето на един или друг образ? Важното е, че на Запад хората нямат комплекси да опитват. Да засягат патриотични теми, да посягат към образи-светини и да пробват да ги приближат до съвременните поколения. Спомнете си каква пародия на военен филм направи Куентин Тарантино с „Гадни копилета“, където даже успяха да убият Хитлер. Някой да се е възмущавал, че в него френската съпротива е представена почти карикатурно? Ами начинът, по който същият режисьор показа робството в „Джанго“ с Джейми Фокс? Сигурно не една и две правнучки на роби от плантациите са се възмущавали, а прадядовците им са се обръщали в гробовете си. И какво от това, някакъв проблем за американското общество има ли?

Дяконът Левски псувал. Ах, какво възмущение от най-чистите и святи български души днес. При положение, че псувнята е напълно официализирано изразно средство от какви ли не риалити-програми с огромен зрителски рейтинг. Ама нямало доказателства, че това наистина се е случвало. Аз пък хващам бас, че е псувал – най-малкото защото в живота и премеждията му е имало достатъчно поводи за това. И, басирам се също така, повечето са били предизвикани от българи, а не от турци. Те и в романа-шедьовър „Възвишение“ всички псуват – или някой ще седне да заклеймява и него, или да се учудва, че му дадоха европейска награда за литература?

Филмът бил заснет в екшън-стил, с много сцени на забавен каданс. А като какво да бъде заснет, като телевизионен театър с Даниел Цочев и Илия Добрев?

Бил неравномерен, прекалено дълъг, с еднопластово изградени образи. Ами да, така е, но нима е огромна изненада? Може би всички останали български филми, за които са потрошени милиони през последните години, са шедьоври, с филигранно изваяни персонажи, перфектна режисура и неподлежащи на възражение послания? Да давам ли примери със сурогати, заснети от най-претенциозните асове на гилдията, които са гледани от една шепа хора, но са стрували сума ти пари на данъкоплатците? Да припомням ли колко претенциозна бълвоч е заснета от многознайковци, постоянно абонирани за субсидии и хвалебствия в медиите?

И цялата тази иронично-критикарска агресия срещу филма за Левски се вихри на фона на истерията, която един посредствен холивудски филм, по още по-посредствена книга, предизвиква вече трета седмица. Досадната ширпотреба „Петдесет нюанса сиво“ вкара в салоните даже хора, които не са ходили на кино от години. Залите са пълни с тийнейджърки, които въздишат по нелепите послания и внушения на тази тъпотия. Кинодистрибуторите доволно броят пачки и тръпнат в очакване на продължението. Като цяло не виждам недоволни от цялото това безумие, което принизява публиката до нивото на първосигнална маструбираща маймуна бонобо.

Повече от иронично е, че сме склонни с лека ръка да подминем агресивно натрапвана посредственост отвън, а подскачаме като ужилени и се хващаме за кобура всеки път, когато някой тук си позволи „американска“ дързост и посегне към нещо, към което повечето българи от мързел или комплексарщина не смеят да посягат.

Ако имаме повече луди, цапнати през устата и нахални Максим Генчевци, сигурно филмите за националните ни герои един ден няма да са толкова лоши, колкото е сегашният за Дякона. Ако имахме по-малко критикари, чиято единствена функция е да пляскат през ръцете всеки, който пробва да превърне историята в някакъв лесносмилаем поп-културен феномен от съвремието – сигурно и „50-те нюанса“ нямаше да е по-успешен от шедьоври като „Титаник“, „Аватар“, „Властелинът на пръстените“ или „Интерстелар“.

Но така е засега: долу ръцете от Дякона, да влезе садистът с бичовете Крисчън Грей и да живеят саламите на бай Вълчо.

Крисчън Грей тъкмо е подложил Анастейша на какви ли не сексуални извращения. Всички, включително и публиката, изглеждат задоволени.

Крисчън Грей тъкмо е подложил Анастейша на какви ли не сексуални извращения. Всички, включително и публиката, изглеждат задоволени.

АББА, Брус Лий, Боян Радев и Джаки Колинс – подробности за съдържанието на новия „Биограф“

Утре вечер в „Арена Армеец“ – голямо парти с най-добрите диджеи в света

Кои са мотовете и защо даже в Дубай четат за тях – репортаж на bTV за детската книжка-явление

В името на изкуството – швейцарска авангардистка се разходи гола из галерия

Неузнаваема – Дженифър Лоурънс във фотосесия за „Диор“

Madonna falling – реакции след падането на Мадж на сцената в Лондон

Първанов щял да подава оставка – а дано, ама надали

Уязвими ли сме от фалит на Гърция – може би да, но по-скоро не

The Damned United – Ръсел Кроу ще купува английските легенди „Лийдс“?

Холивудската академия си изми ръцете и награди всичко, което трябваше да се награждава. bTV Синема се напъна и отрази церемонията подобаващо

Водещият Нийл Патрик Харис не пропусна да зачекне нито една злободневна тема, но като цяло церемонията беше скучна.

Водещият Нийл Патрик Харис не пропусна да зачекне нито една злободневна тема, но като цяло церемонията беше скучна.

Майкъл Кийтън в кадър от „Бърдмен“, с който се надяваше да получи дългоочаквания актьорски „Оскар“

Майкъл Кийтън в кадър от „Бърдмен“, с който се надяваше да получи дългоочаквания актьорски „Оскар“

 

Толкова много хора, заслужаващи статуетка, отдавна не бяха се събирали на едно място в холивудския „Долби тиътър“. Изпращайки една от най-слабите си години във финансово отношение, в 87-ото издание на Оскарите американската киноакадемия бе решила да не пропусне нито един стойностен филм, независимо от боксофис-резултатите му. Това доведе до една от най-артистичните и интелектуални церемонии, в която бе отдадена почит буквално на всяка продукция, която бе развълнувала публиката през 2014-а. Така един куп творци, които създават кино без мисълта за непременни касови печалби, получиха сериозен стимул за работа.

Триумфът на „Бърдмен“ като филм на годината бе очакван, въпреки че най-важният компонент от него – актьорската изява на завърналия се в голямата игра Майкъл Кийтън – остана без статуетка. Но нямаше как да не бъде отличена и феноменалната игра на Еди Редмейн в биографичния филм за Стивън Хокинг „Теорията на всичко“. Такива са си киноакадемиците – дай им истории за болезнено завръщане, актьорски комплекси, живот с тежка болест, преодоляване на кошмари от миналото… С отдавна заслужена статуетка най-сетне се сдоби и една от най-талантливите и емблематични актриси в Холивуд – Джулиан Мур.
Патриотичният „Американски снайперист“, който бе единственият по-касов филм сред номинираните, също бе соломоновски отличен с награда – макар и второстепенното отличие за звуков монтаж. Подобна – за визуални ефекти – бе статуетката и за „Интерстелар“ – може би единствената по-стойностна и задълбочена творба сред блокбъстърите от миналия сезон.

„Гранд хотел Будапеща“, „Камшичен удар“, „Юношество“, „Игра на кодове“… Нито един от интелектуалните и артистични (някои до претенциозност) филми на 2014-а не бе подминат в нощта срещу понеделник. Единствено шедьовърът на Бенет Милър „Ловец на лисици“ остана без статуетка, но това се очакваше. Истинско чудо е, че толкова дързък и почти анти-американски филм въобще бе попаднал в категориите с номинации. Историята за лудия милиардер Джон Дюпон и борците, трениращи в имението му, ще се запомни с трите уникални роли на Стив Карел, Марк Ръфало и Чанинг Тейтъм, които обаче ще почакат „по-приемлива“ продукция, за да получат заветните статуетки.

Церемонията, водена от симпатичния и талантлив Нийл Патрик Харис, няма да се запомни с нищо кой знае какво, като изключим трогателната благодарствена реч на Патриша Аркет и одобрителната реакция на Мерил Стрийп и Дженифър Лопес. С всяка изминала година човек сяда да гледа това шоу с все по-свито сърце, защото не знае коя застаряваща холивудска актриса ще го шокира с поредния пластичен експеримент по лицето си. Роклите стават все по-пищни и красиви (перлите по тази на Лупита Нионго, ушита от „Калвин Клайн“, беше с 6000 перли!), но скуката в залата – все по-досадна. Измежду многото причини за това е и тази, че номинираните песни към филми от година на година стават все по слаби, а по традиция сме принудени да ги изслушваме всичките, от началото до края.

Колкото до телевизионното отразяване на шоуто у нас, не може да се отрече, че от bTV Синема се постараха. Даже направо се бяха престарали. Блокът започна още в 23 часа и включваше разговори в студиото (лъскаво и леко кичозно напълно в унисон с церемонията), интервюта с продуценти, директори на фестивали и кинокритици. Визуалната опаковка бе на ниво. Встъпителният разговор между водещата Стаси Кара и колегата й Михаил Дюзев беше чудесен. И двамата показаха впечатляваща компетентност и успяха да синтезират максимална информация за всеки номиниран в минимално телевизионно време. Пренебрежимо дребен кусур бе, че кокетираха една идея в повече и поставяха личното си мнение в центъра на коментарите си.

В дискусиите по-нататък всеки от останалите гости също се чувстваше длъжен да изтъкне колко отблизо познава материята – сякаш на зрителя първата му и основна грижа е да се съмнява в това. Кой бил на червения килим, кой познавал лично еди кой си актьор, кой останал разочарован от някаква роля… Аман от лични мнения на хора, чиито лични мнения не интересуват почти никого.

Симултанният превод по време на самото шоу не беше чак толкова лош, колкото вечните критикари отново го изкараха. Е, пак имаше грешки и нелепости и то много (бъркаха например думите режисьор и диригент), но само който не е пробвал да превежда по този начин на живо, той не знае колко трудно и неблагодарно е това занятие. Затова пък кратките коментари от кинокритика Владимир Трифонов след всяка обявена награда бяха изумително точни и с добре подбрани статистически факти.

Въобще в този си вид шоуто заслужаваше да бъде излъчвано не по второстепенния канал bTV Синема, а по основния. Беше направо нелепо докато Холивуд се готвеше да раздава едни от най-смислените статуетки в цялата своя история, по bTV да се прожектира посредствен стар филм с Кевин Костнър.
Дали догодина ще имаме толкова артистични и соломоновски Оскари? Звучи твърде хубаво, за да е истина. Но поне роклите със сигурност отново няма да разочароват.

Британският актьор Еди Редмейн получи заслужен „Оскар“ още от първи опит – за ролята си като прикования към инвалидна количка световен учен Стивън Хокинг в „Теорията на всичко“.

Британският актьор Еди Редмейн получи заслужен „Оскар“ още от първи опит – за ролята си като прикования към инвалидна количка световен учен Стивън Хокинг в „Теорията на всичко“.

Феминистката благодарствена реч на Патриша Аркет (поддържаща женска роля в „Юношество“) бе емоционалната кулминация на вечерта.

Феминистката благодарствена реч на Патриша Аркет (поддържаща женска роля в „Юношество“) бе емоционалната кулминация на вечерта.

95-секундният клип съдържа сцени от 7 филма на Куентин Тарантино (интересно защо липсва „Джаки Браун“), които илюстрират не само експресивния му визуален стил, но и усета му към използване на ефектни звуци, които подсилват въздействието.

Използвани са кадри от:

Reservoir Dogs (1992)
Pulp Fiction (1994)
Kill Bill: Vol. 1 (2003)
Kill Bill: Vol. 2 (2004)
Death Proof (2007)
Inglourious Basterds (2009)
Django Unchained (2012)

В очакване на тазгодишната церемония (в неделя срещу понеделник през нощта), ето кратък списък с някои от най-големите шедьоври на киното, или поне някои от най-любимите ми филми, които нямат даже нито една номинация за „Оскар“:

„Сиянието“ с Джак Никълсън и Шели Дювал, реж. Стенли Кубрик (1980). Тук иронията даже е, че режисьорът е номиниран за анти-наградата „Златна малинка“!

„Местен герой“ с Питър Рийгърт и Бърт Ланкастър, реж. Бил Форсайт, с невероятната музика на Марк Нопфлър (1983)

Reservoir Dogs с Тим Рот, Стив Бушеми, Майкъл Мадсън, Харви Кайтел, реж. Куентин Тарантино (1992)

„Жега“ с Ал Пачино и Робърт Де Ниро, реж. Майкъл Ман (1995)

Най-голямото достойнство на новото шоу по bTV е фактът, че въобще го има

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 20 февруари

“Мармалад” е поредната женска говорилня в уикендовия следобед.

“Мармалад” е поредната женска говорилня в уикендовия следобед.

В следобеда на миналата събота изгледах дебютното предаване “Мармалад” по bTV и си прекарах сравнително добре час и половина. Бързам обаче да уточня – към две от гостенките в шоуто имам лични симпатии (Вики Терзийска и Златка Райкова), а и го следих от чисто професионален интерес. Ако тези двете ги нямаше в шоуто и не бях служебно ангажиран да внимавам в картинката, дали щях да остана на този канал през цялото време до 16.30? Честно казано – едва ли. Щях отдавна да съм превключил на някой филм или мач.

Но преди всичко – чест прави на bTV, че експериментира с ново магазинно предаване от типа “Станция Нова” в своя ефир. Даже мнозина се учудиха, че не е продуцирано от специалистите в този жанр Иван и Андрей, а от водещата Радост Драганова, позната досега с “Модерно” и “Огледала”. Въобще откакто в bTV се примириха с ролята на последователи на Нова, някак си се освободиха от комплексите си и започнаха по-смело да се стремят да налучкват зрителските очаквания. И със сигурност е по-добре да се пробват с блокове като този, с български криейтив и персонал, отколкото да харчат пари за средняшка холивудска продукция, с която да запълват уикендовите следобеди.

Обикновено публиката е настроена априори критично към предавания като “Мармалад”, но също толкова вярно е, че винаги им хвърля по едно око. В случая за критики са налице доста основания, но имаше и неща, които изненадаха приятно. Едно от тях например е просторното студио, в което е търсен повече стил, отколкото уют. Изглежда приятно, без да е лекомислено, евтино или пък претенциозно.
Да избереш за герой на първия си “интимен” репортаж личност от политиката като Мая Манолова си е риск отвсякъде. Особено ако повериш опита да я покаже в “човешка светлина” на симпатичен, но неопитен в телевизията водещ като младия Персиян, който през цялото време се държеше като развълнуван гост на предаването, а не като човек от екипа му. Факт е обаче, че разговорът с русата фурия на БСП някак си успя да му се получи и публиката научи няколко интересни неща за личния й живот. Например това, че наистина понякога си разменят фризьорките с Цецка Цачева. Или че Ангел Найденов се влюбил в нея, след като я видял в секси жълта рокля (придружено от показване на роклята).

Сегментът с Манолова обаче се проточи твърде дълго и можеше поне да бъде накъсан от още някакъв материал (както например това се правеше в “Горещо”, ако си спомняте). Като гаф може да се приеме и опитът на водещия Митко Павлов да покаже любопитство към съдържанието на репортажа – при положение, че именно той чете дикторския текст зад кадър и очевидно прекрасно знае всяка секунда от него.
Това, така да се каже, са грешки на растежа, но не прилягат на водещи с опит, каквито са той и колежката му Радост. И двамата са доста преекспонирани в ефира (той – най-вече от станалите досадни реклами на “Виваком” с негово участие), но не може да се отрече, че имат качества за подобно предаване. Способни са да импровизират и не са изцяло зависими от аутокюто си. Неговата самоирония и имидж на “интелигентен дървеняк” кореспондира добре със стилната, но и винаги самонадеяна Драганова. И двамата владеят изкуството да водят разговор, а това не е никак малко. В “Станция Нова” и “Терминал 7” например имаха перманентен дефицит именно от това качество на водещите си.

Вторият сегмент – играта с Вики Терзийска и Орлин Павлов, които отгатваха подробности от живота на другия, има всички предпоставки да стане хит по-нататък. В случая предаването бе заложило “на сигурно”, поканвайки две от най-популярните лица от ефира на bTV. Истинско чудо бе, че въобще имаше факти от биографиите им, които публиката да не знае наизуст. Втората игра с тях – “Като Ошо” в края на предаването, обаче беше дразнещо бутафорна, изнасилена и дори нелепа. Нещо като вариация на състезанията между детските градини “При нас е весело” – важното е да се бутаме, да се търкаляме по пода, да търчим с плавници по паркета и публиката да се залива от смях. Да, такъв тип телевизия съществува, но главно в миналото, или пък в днешна Далечна Азия. В Европа подобен мармалад има доста странен вкус…

Третата основна рубрика – на стилиста Добромир Киряков – най-много се доближава до бившите предавания на Радост. Там също се играе на сигурно и едва ли някоя зрителка има нещо против. От подобни рубрики, в които се коментира аутфит след аутфит, тенденция след тенденция, винаги има какво да се научи. Но дали винаги ще са налице гостенки като русата Златка, която е хем хубава, хем непринудена и с достатъчно ирония към самата себе си? Отсега мога да си представя какви дразнещи особи тепърва ще си показват любимите рокли и инстинктивно посягам към дистанционното…

И все пак, накрая отново да изтъкна – по-добре такъв “Мармалад”, с всичките му кусури, някои от които може би ще бъдат изчистени, отколкото цял следобед филми. Една поредна женска говорилня никога не е в повече. В големия си кръстоносен поход да си върне публиката от Нова телевизия, bTV слиза все по-близо до масите. Може пък накрая и да се харесат.

При нас е весело: играта “Като Ошо” е бутафорна и нелепа, но публиката в студиото се заливаше от смях.

При нас е весело: играта “Като Ошо” е бутафорна и нелепа, но публиката в студиото се заливаше от смях.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

%d bloggers like this: