Тези дни доста хора се опитват да разтълкуват спирането на вестник „Преса“ и списание „Тема“ най-вече като опит да се избегнат последици от фалита/аферата КТБ и сигурно имат основание. Това обаче не прави изчезването от пазара на две знакови заглавия по-малко тъжно и разочароващо.

TemapressaПреди всичко – жалко за списание „Тема“ – седмично издание с почти 14-годишна история, сред чиито създатели през 2001-а бях и аз. Споменавал съм го с приятна носталгия неведнъж и тук. Защо се стигна до края му? Според мен – защото през годините „Тема“ не се адаптира достатъчно към новите времена, технологии, стилистики. Визуално остана непроменено повече от десетилетие. Далеч по-бледият като съдържание отскорошен негов конкурент – LIFE, поне изглежда доста по-модерно – на по-тънка (и евтина) хартия, с по-добър дизайн, с по-атрактивни или поне с повече претенции за злободневност корици. Докато бях в „Тема“ всяка седмица водех истинска война с колегите си на първа страница да има поне няколко (и то привличащи внимание, а не енигматични) заглавия. А през последните години всеки уикенд списанието предлагаше по едно, най-много две-три заглавия от корицата и те никога не загатваха за интересното съдържание вътре. С цялата си първа страница списанието сякаш крещеше: въобще не държа да ме купувате и четете, вие така или иначе нищо не разбирате!

На второ място – „Тема“ явно не успя да постави съществуването си на изцяло пазарни принципи и логика и твърде бързо предпочете битието на дотирано (понякога с известна, друг път – с недотам известна мотивация) издание. Освен всички щети, които нанася върху съдържанието, този избор оказва пагубно влияние върху самочувствието и амбицията на журналистическия екип. Доколко смел и самоуверен може да бъде един репортер или редактор ако знае, че списанието му не се самоиздържа и заплатата му зависи от нечие благоволение в някакъв близък или по-далечен (банков, петролен или друг) офис? Рано или късно се стига до добре познатата българска ситуация „те ме лъжат, че ми плащат, а аз ги лъжа, че им работя“. Според мен самоубийството на „Тема“ започна най-напред със срива на самочувствието на екипа му и беше предизвестено много преди тъжния 31 юли 2015-а. Показателен е и последният му брой – нищо в него не показва, че журналистите са с вдигнат гард и виждат бъдеще за професията си и за себе си в нея. За разлика от последния брой на „Преса“, където все пак има думи на достойнство и загатване, че каузата все пак (и може би) не е загубена.

В наши дни ако публицистиката не носи някакво развлечение или не захранва човешката любознателност и любопиство (каквито са малкото печеливши издания у нас в момента), трябва поне да е плод на нечия дързост, самочувствие или особен поглед, представен смело и атрактивно. „Тема“ беше такова списание само в първите няколко години от съществуването си.

Но жалко и за вестник „Преса“ – един от малкото ежедневници, заради които през последните години бях способен сутрин да изляза от къщи и да извървя крачките до най-близкия павилион. За него също съм писал в този блог, съпоставяйки го с други български вестници. С изключение на изостаналата с 1-2 десетилетия културна секция, всичко останало в него ми доставяше удоволствие, каквото все по-развиващите се електронни медии не можеха и не могат да предложат. Чудесен дизайн, умерен тон, уважение към обективната информация и сухата статистика, коментарни заглавия с нужната доза самочувствие и проникновеност, актуални и задълбочени интервюта – парадоксално, но факт: „Преса“ беше добър вестник по начин, по който „Труд“ (източник на основното му ядро журналисти) никога не бе успявал да бъде. За разлика от много други субсидирани издания той звучеше значително по-безпристрастно и обективно. Дори и така наречените „поръчкови материали“ бяха написани с достатъчно журналистическо достойнство, а не със слагачество или унизителен слугинаж.

Очевидно обаче и там пазарната логика не е била определяща – не само за битието му, но дори и още при създаването му. Ако преди 20 години подобен вестник е можело да се прави с минимум 50 или дори със стотина души екип, в днешните времена за това би трябвало да са достатъчни и две дузини хора – със съответната енергия, технологична подготовка и най-вече мотивация. Всеки, който си мисли, че ще устиска на печатния пазар с издание, чиито журналисти са толкова много, че понякога дори не контактуват помежду си, жестоко се лъже. Пишейки това, се сещам за вестници като „24 часа“, „Труд“, „Стандарт“, „Монитор“… За мое огромно учудване, „Новинар“ също продължава да излиза на пазара. Ако един ден спре да се печата, изненадани от това сигурно ще са само журналистите, работещи там. Останалите хора даже няма и да разберат, че това се е случило.

Но да се върна на „Преса“, за която продължава да ме е яд. Подобен вестник със сигурност има място и бъдеще на пазара и дано да се появи нов, макар и под друго име – с почти същото съдържание и визия, но с по-малък, по-мотивиран и по-модерно мислещ екип. И с инвеститор, който все пак търси някаква възвращаемост на парите си, а не преследва нещо друго.  В очакване това да се случи, ще продължа всеки ден да отварям сайта на „Гардиън“ и да се утешавам, че слуховете за смъртта на журналистиката са силно преувеличени.

В разгара на лятото сутрешните блокове останаха тежката артилерия на националните телевизии. Но предлагат ли нещо интересно?

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 31 юли

Антон Хекимян е като самодържец в просторното помещение на „Тази сутрин“.

Антон Хекимян е като самодържец в просторното помещение на „Тази сутрин“.

Цолова и Николаев във възтесничкото студио на Нова, което не е променяно от техния трансфер от bTV в тази телевизия.

Цолова и Николаев във възтесничкото студио на Нова, което не е променяно от техния трансфер от bTV в тази телевизия.

От средата на юли повечето публицистични предавания са във ваканция и телевизиите останаха с много малко възможности да упражняват любимия си жанр „говорилня“. Ранните сутрешни блокове се излъчват в часове, които остават далеч от жегите. Това позволява на екипите да стоят по-продължително „на терен“ за включвания на живо, а на водещите в студиото – да канят интересни гости, които могат да се доберат до тях, а после и да си тръгнат преди вдигането на температурите.

Но предлагат ли нещо интересно сутрешните програми на националните канали или я карат по инерция?

В БНТ предаването „Денят започва“ (от 6.00 до 9.00) изглежда обречено завинаги да стои в сянката на по-лъскавите си конкуренти от bTV и Нова. Това обаче не го прави по-непълноценно като съдържание и реализирано с по-малко старание. Студиото е просторно и приветливо, а гледните точки на камерите в него – разнообразни. Единственият му недостатък е липсата на усещане за дневна светлина – няма нито реалистичен фототапет с някакъв пейзаж от София, нито голям екран, който да излъчва на живо картина от външната действителност. В този си вид предаването спокойно би могло да се излъчва и вечер.

Водещата Ася Методиева не разполага с популярността на колегите си Хекимян, Цолова и Николаев, но това не е повлияло върху самочувствието й. Говори бързо и на моменти леко нервно, държи се повече като репортерка, отколкото като водеща, но пък има бърза реакция, будно присъствие и задава адекватни, добре формулирани въпроси с необходимата настойчивост. Няма и помен от онова добре познато от ефира на БНТ сервилничене към интервюирания, от усещането за седянка на единомишленици, които ръсят клишета и общи лафове в спонсорирано от държавата време. Онова, по което „Денят започва“ все още изостава от частната конкуренция, е чувството за ритъм – понякога на дадена тема, смятана за „обществено значима“ се отделят двойно повече минути, отколкото е необходимо, а за друга – значително по-малко, отколкото зрителят очаква. Това предизвиква неизбежна досада и е много трудно човек да остане на този канал, вместо да превключи на следващите.

В bTV, където без съмнение разполагат с най-хубавото сутрешно студио, Антон Хекимян е истински водещ-самодържец. Той до такава степен е персонифицирал „Тази сутрин“ (от 7.00 до 9.30), че вече го възприемаме като един втори Бойко Борисов или поне като по-изискан и не така нелеп кавър на ранния Бареков. Всъщност, по маниери повече напомня на Росен Петров, с когото веднъж даже си бяха мерили мускулите в ефира на bTV.

Качествата на Хекимян са безспорни – умее да води разговор, не се страхува да задава смели въпроси и ако се налага – да ги повтаря по няколко пъти. Самочувствието, с което изпълва кадъра, обаче идва една идея в повече и никакво друго присъствие не създава нужната контра. Създава се усещане, че предаването съществува за чест и прослава на облечения в ушито по мярка сако Антон, а не в угода на негово величество зрителят. Пресоляване на манджата в същата тази посока е и рубриката „Предизвикай Хекимян“, която върви цяла пролет. Някои от предизвикателствата не постигат никаква друга цел, освен реклама на нещо, но повечето са единствено за възхвала са самия водещ. Истински култ към личността, облечен в риалити-стилистика. Така де, откъде накъде само някакви миски ще доят крави и рият обори по Нова телевизия – в отговор на това bTV си има своя Тони! Какво ли ще стане, ако Хекимян отиде при шефовете си и заплаши, че ще напусне, ако например не му удвоят заплатата – представа си нямам. Сигурно ще му я удвоят.

Междувременно в „Здравей, България“ по Нова (7.00 – 9.30) школуваните в bTV и БНТ Ани Цолова и Виктор Николаев все така се сместват във възтясното, леко мрачно и доста поомръзнало студио, решено във вече изтъркания индустриален дизайн. Дано за втората годишнина от трансфера им в този ефир ги зарадват с нов, по-просторен и ведър интериор. Дано също така телевизията изпълни обещанието, дадено от шефа й Дидие Щосел пред „Уикенд“ преди десетина месеца – че ще се премине към излъчване на модерен сигнал с високо качество и резолюция. Иначе двамата все така чудесно се допълват като водещи и създават по-подходяща сутрешна атмосфера от тази в селенията на Хекимян. Напоследък репортерите на Нова тв имат и все по-добри попадения в разследванията си, с което догонват пословичните в това отношение журналисти от сутрешния блок на bTV. В началото на тази седмица например разкриха далавера с подправени електромери, ощетяваща държавата с десетки, а може би и стотици хиляди левове.

Смело може да се каже, че в сутрешния пояс е налице най-реална и изравнена конкуренция между националните ни канали и резултатът от това е все по-високо ниво на съдържанието. Същото може да се каже единствено и за вечерните новинарски емисии. Във всички останали часови пояси и жанрове телевизионният ни пазар остава почти картелно разпределен и за истинско съперничество е трудно да се говори.

Ася Методиева в „Денят започва“ по БНТ демонстрира будно журналистическо присъствие и настойчивост в търсенето на отговори.

Ася Методиева в „Денят започва“ по БНТ демонстрира будно журналистическо присъствие и настойчивост в търсенето на отговори.

Половината са с участието на Криско, а останалите са далеч от шлагерите на предишните сезони

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 24 юли

Мария Илиева в опит да прилича на по-младата си американска колежка Ариана Гранде...

Мария Илиева в опит да прилича на по-младата си американска колежка Ариана Гранде…

Ненчо Балабанов и Криско пеят най-вървежния рефрен това лято - „Шапка ти свалям“.

Ненчо Балабанов и Криско пеят най-вървежния рефрен това лято – „Шапка ти свалям“.

Толкова слабо лято откъм български поп-хитове отдавна не е било. Няма „Видимо доволни“ и „Моето радио“, няма „Зиг-заг“ и „Аромата ти“, нито „Баш майсторска“ или „Хип-хопа ми и хип-хопа ти“. Каналите за българска музика са пълни с нови парчета, чиито клипове са снимани край басейни и на морето, с яхти, коктейли и разкопчани до пъпа ризки, но почти никой – като изключим замесените в тях статисти и танцьорки – не ги гледа и слуша.

Защо така се отпуснаха тукашните хитмейкъри? Дали са прекалено заети да ходят по участия и трупат пачки или по някаква друга причина творческото им „моджо“ е излязло в целогодишна ваканция?

С „Така да е“, където участва и младият рапър от „Х Фактор 2“ Наско Колев, Мария Илиева не крие желанието си да има продължение на рейтинговия шампион „Видимо доволни“ от миналото лято. Вместо това обаче се е получило едно изнасилено и безвкусно парче, с тъп текст и клиширан позьорски клип, който подценява и дори обижда таланта и на двамата. Но въпреки всичко, „Така да е“ е една от най-слушаните песни това лято, което говори достатъчно зле за нивото на конкуренцията й.

С една идея по-качествено съдържание е „Усещам още“ на Сантра и Лора Караджова. Те са две от най-добрите български певици и в предишните лета неизбежно бяха абонирани за присъствие по върховете на класациите. Новата им песен е стилна, умело изтъква вокалните им качества и е екранизирана повече от прилично, но някак си не успява да попадне сред емблемите на сезона.

Същото в пълна степен важи и за „На ръба на лудостта“ на Графа и Михаела Филева. На песента уж нищо й няма, клипът е с голям бюджет и почти съвършен, но всичко звучи като микс от предишни куплети и рефрени на певеца-продуцент. Една идея по-хитово отеква „Запазено място“, където на Графа партнират Били Хлапето и Вензи, но и това парче е далеч от всенародната популярност, която авторите му са очаквали да има.

Продължаваме със „София“ на Мария Драгнева с рапърите Гудслав и Бат Венци – хубаво намигване към някогашния шлагер на Тодор Колев за „центъра на просветата”. Песента отново няма причина да се срамува от екранизацията си, но ще ви бъде трудно да се сетите за нея, а камо ли да я запеете.

Този списък може да продължи до безкрай. Специализираните канали за БГ музика въртят и нови песни на Марина Кискинова, Неделяна Христова-Нел, Михаела Маринова и ветеранката Йоана Захариева (решила да се подвизава под странния псевдоним Йоко Захариеф), които звучат приятно, но е трудно да се запомнят. Циркулират и един куп неизвестни рапъри и рапърчета, похарчили последните си спестявания за клип, който ще гледат и харесат главно приятелите им. В тази група е и Дара Екимова, дъщеря на покойния фронтмен на „Сленг“ Дими, която дебютира с ремикс на хита на баща си „Синьо“. Хубава песен и приличен кавър, но само дотам. Не успяват да произведат истински нов шлагер и иначе опитните в това занимание диджеи и музиканти от „Дийп Зоун проджект“.

Спокойно, ще стигнем и до хитовете на това лято. Преди това нека отчетем един от основните трендове в него, а именно – сексапилни диви от поп-фолка да правят дуети с рапъри, за да може да се телепортират от един закъсал жанр в друг, който едва ли ще закъса скоро. „Сто нюанса розово“ на Мария и X е кавър по гръцко парче отпреди 4 години. Обикновено българските версии звучат по-добре от комшийските си оригинали, но тук случаят не е такъв. По-удачни експерименти в този нов жанр са „Моят рай“ на Алисия с рапърите Скандау и Н.А.С.О. и „4 червени луни“ на Цветелина Янева със 100 Кила, илюстрирани с ефектни видеоклипове.

Като музициране и лирика най-амбициозна е песента на Ирина Флорин и Азис „Само с теб“. Автор на текста е поетът Добромир Банев, а композитор – някогашният партньор на Дони Момчил Колев. Шансовете й да стане масов хит обаче са точно толкова големи, колкото и на друга хубава песен, опитваща се да хвърля мост между жанрове – „Започваме на чисто“ на Анелия и Миро…

Но да минем към истинските хитове на това лято. Те без изключение са с участието на 27-годишния габровски музикант Кристиан Талев, известен на всички като Криско. „Шапка ти свалям“ е дует с имитатора-явление Ненчо Балабанов. Ако все още не сте го слушали, значи живеете някъде в землянка насред гората. В „Златните момчета“ габровецът пък прави комбина с варненския си колега Димчу. То излезе още през февруари и към днешна дата славата му вече е попреминала.

Това обаче не може да се каже за „Ела и си вземи“, където Криско си партнира с 16-годишната Гери-Никол, позната (ако изобщо сте я запомнили) от последното издание на „Х Фактор“. Парчето е изненадващият, но безспорен фаворит в социалните мрежи, а само в Ютюб има 5 милиона и половина гледания за по-малко от два месеца. Това обаче не прави стайлинга на невръстната певица в клипа по-малко нелеп, а престорените й маниери на 30-годишна жена – по-адекватни.

Хегемонията на Криско на музикалната ни сцена е лоша новина поне по две причини. Първата е, че ефирът започва да звучи еднообразно и досадно, а втората – че липсата на достойна конкуренция ще се отрази зле и на самия него – подобно на преяждането с власт на първия кабинет „Борисов“.

Сред най-талантливите рапъри от източна България е бургазлията FO. Истинско чудо е, че новият му хит „Дай“ е близо 10 пъти по-малко популярен от парчето на Мария Илиева и Наско Колев, например. Ако се намери продуцентска къща, която да инвестира по-сериозно в музиканти като FO, догодина лятната ни поп-сцена току-виж се оказала по-разнообразна и далеч по-приятна за слушане.

Суперминистърът, който учи гърците да спестяват – очерк на Жанина Драгостинова от „Биограф“ за Волфганг Шойбле отпреди 3 месеца, който днес е още по-актуален и любопитен

Четири важни урока за България от гръцката криза – статия на икономиста Владимир Каролев

Пощи, хотели, летище, стадион… – какво по-точно продава (залага) Гърция срещу 50 милиарда евро

Гърция ще фалира всеки път, щом й дадат пари – още интересни неща по темата в интервю на икономиста Николай Василев

TheWeek.bg – хубав нов сайт за култура, в който почти всичко става за четене

Дунав Ултра 2 – 700-километровият вело-преход с успешен финал за по-малко от 2 денонощия

Бирите се опитват да ни забавляват, но лекарства и потребителски кредити искат да ни тормозят до смърт

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 17 юли

Ненчо Балабанов като Бойко Борисов в кампанията на „Ариана“ - колко ли такива подобни още предстоят?

Ненчо Балабанов като Бойко Борисов в кампанията на „Ариана“ – колко ли такива подобни още предстоят?

Григор Димитров е толкова отдаден на участието си в рекламата за новата мрежа на „Теленор“, колкото не е бил на корта през цялата 2015-а досега.

Григор Димитров е толкова отдаден на участието си в рекламата за новата мрежа на „Теленор“, колкото не е бил на корта през цялата 2015-а досега.

Как сте с жлъчната секреция и диурезата това лято? Регулиран ли ви е процесът на образуване на холестерол? Ако не достатъчно, значи не употребявате редовно изсушен сок от артишок и екстракт от ким! Една от най-досадните и затормозяващи реклами на сезона е на хранителната добавка „Санохепатик“, която се върти почти във всяка телевизия и пауза. Не е ясно българско или румънско производство е, но като качество на заснемането прилича на албанска от времето на Енвер Ходжа. За сметка на клиширания сюжет и лошото изображение, ротацията й е влудяваща. Кога най-сетне българските рекламодатели ще се научат, че трябва да има хармония между бюджета, похарчен за излъчвания, и този за изработка на клипа?

Най-тъжното е, че вече свикнахме с всичко това. Българските рекламни блокове приличат на медицински информационен бюлетин – болести, симптоми, проблеми… Надявахме се поне през лятото да ни оставят на спокойствие и да ни агитират главно за разхладителни напитки, туризъм и тук-таме по някой кредит, но не би. Толкова болна нация ли сме всъщност и толкова богати ли са производителите на медикаменти?
Освен вездесъщия санохепатик, който благосклонно ни разрешава да пием вино и ядем мезета, в активна ротация са още няколко досадни медикамента – един срещу гъбички по ноктите, един срещу целулит, един против пориви на стомашно разтройство, един-два за простатата… Какво ли ни чака наесен? Ами зимъска?
Иначе в разгара на лятото поне бирите се стараят да ни забавляват, доколкото могат, щедро харчейки заделените тлъсти бюджети. „Каменица“ като че ли „налучка ваксата“ и уверено продължава с емигрантската си поредица. Този път гледаме клип, в който носталгията е под формата на послание в корабокрушенска бутилка. Всичко отново е като на кино и отново са се опитали да вкарат максимум съдържание в минимално количество време – стара слабост на рекламния криейтив за пловдивската марка.
„Загорка“ отново залага на свръхстилизирана визия, този път с кампанията за безалкохолното пиво „Макс“, и като че ли успява. „Астика“ продължава да върти клиповете с Жорко. Те са все така непретенциозно забавни и дърпат тънките струни в душата на по-възрастните бираджии, които помнят най-славните години на хасковската фабрика.

Но хитът на сезона, за добро или за лошо, е кампанията на „Ариана“ с актьора Ненчо Балабанов като Бойко Борисов. Поредицата започна с продължително излъчване на „тийзър“, който караше да гадае какво ли ще се рекламира тук. От това основен бенефициент бяха продуктите от спотовете в следващите реклами от блока, защото зрителското внимание неизбежно се заостряше върху тях. Клипът на „Ариана“ е забавен и талантливо изигран от Ненчо, а самата кампания – с хиляда ваучера за облагородяване на квартални беседки – с похвален социален смисъл. Но доколко подобна експлоатация на един имитаторски гений съжителства с рекламната етика? Какво още може да пропагандира премиерът на републиката във версия Балабанов, преди някой да се сети, че това май не е съвсем коректно и отива една идея отвъд добрия вкус и разум? Застраховки „Живот“ за пенсионери? Банкови кредити? Лекарства? Футболна екипировка? Ако по-неприятните прогнози се сбъднат, можем да очакваме бум от имитатори в рекламния ефир. Отваря се цяла нова ниша за актьорските екипи в „Шоуто на Слави“, „Господари на ефира“ и „Комиците“.

Като стана въпрос за актьорски изяви, не бива да пропускаме удачната поредица за бетона „Баумит“ с Христо Гърбов, заснета в най-добрите традиции на комедии като „Баш майсторът“. Приятни емоции (нещо рядко срещано в рекламите на тази марка) предизвиква и новият клип на пастата за зъби „Лакалут“. Този път виждаме актьора-продуцент Робин Кафалиев в ролята на зъболекар, останал без работа и принуден да се преквалифицира като „човек на изкуството“. Грешката му била, че препоръчвал тази паста на пациентите си. Ако не е заимствано отнякъде – похвално като идея наистина.

На другия полюс – и като идея, и най-вече като изпълнение, е една от най-дразнещите реклами този сезон – на потребителски кредити „Всичко в едно“, където клиентът повтаря като в транс „10 процента, 15 процента…“, а банковият чиновник, пардон, психоаналитикът, го успокоява с далеч по-примамлива оферта. Ако се излъчваше по-рядко, или като част от цяла поредица с други сценки, досадата може би щеше да е по-приемлива. Но при сегашната си ротация (по два, а понякога и по три пъти в рекламна пауза, например по време на волейболните мачове на националите) този клип постига по-скоро обратен, отколкото търсен ефект.

Впечатляваща като изработка – скъпоструващ анимационен клип – но не и като тукашна адаптация е новата кампания на бисквитките „Орео“. Проблемът при нея е, че българският текст на песента е абсолютно неразбираем. А това уж е клипче, което трябва да импонира даже на най-малките зрители.

Какво ново при телекомите? „Виваком“ небрежно ни пробутва по някое-друго старо клипче с Митко Павлов, а „Мтел“ се лута в търсене на нова идентичност, наблягайки на един стилен, но неособено ефективен спот с музикантите от „Акага“. През това време „Теленор“ изнася нови уроци по красиви и ефикасни кампании. Така поддържа у потребителите си надеждата, че и всичко останало в услугите им ще е на същото ниво. Клиповете, пропагандиращи новата 3G-мрежа на телекома, притежават всичко, което една модерна агитация трябва да съдържа – оригиналност (в намирането на аналогично използване на думата „мрежа“ в живота), самоирония, позитивна енергия и… достатъчно харесвана знаменитост. Експлоатирането на Григор Димитров, който почти отчаяно удря топката в очакване на „новата мрежа“ е чудесно попадение, а и самият той притежава достатъчен артистичен талант за подобна роля. Оставаше само и успехите му на корта да бяха в съзвучие със стотиците хиляди (ако не и повече), похарчени от „Теленор“ за кампанията с негово участие. Но какво да се прави – щастието никога не е пълно.

На финала нека споменем една чуждестранна реклама, близка до съвършенството. Тя е на сайт за търсене на най-изгодни хотелски резервации и не е нито скъпа като бюджет, нито изнасилено оригинална. Показва просто един брадат според модата клиент и младо момиче в спа-центъра и край басейна, как се радват на едни и същи благини. Накрая ги виждаме в асансьора на излизане от хотела и чак тогава разбираме, че той е богат бизнесмен, платил 105 лева за нощувка, а тя – пънкарка с кожено яке, която е спала тук за 78… Ето как едно послание може да стреля право в десетката, стига да е поднесено непретенциозно, но стилно и с мярка, която превръща всеки зрител в потенциален клиент. А сега да ви оставим насаме с вашия екстракт от ким и артишок, и да не забравите битката с целулита и гъбичките…

Една чуждестранна кампания за пример: сайт за евтини хотелски резервации приравнява бедните пънкарки до богатите юпита.

Една чуждестранна кампания за пример: сайт за евтини хотелски резервации приравнява бедните пънкарки до богатите юпита.

За елините излизането от еврото може би наистина е единствената надежда – но не за да заживеят по-достойно от сега, а да се опитат поне малко да се променят. Парадоксално, но факт – сбогуването с единната валута може да ги направи повече европейци от когато и да било

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 10 юли

Лаокоон се страхувал от гърците дори когато носят подаръци. Предупреждението му обаче не било чуто и Троя била превзета. Смъртта на жреца е увековечена в тази 2.42-метрова статуя, изработена от най-великите скулптори на остров Родос – Агесандър, Полидор и Атенодор. Тя е направена от един единствен мраморен камък някъде около 175-150 г. пр.Хр.

Лаокоон се страхувал от гърците дори когато носят подаръци. Предупреждението му обаче не било чуто и Троя била превзета. Смъртта на жреца е увековечена в тази 2.42-метрова статуя, изработена от най-великите скулптори на остров Родос – Агесандър, Полидор и Атенодор. Тя е направена от един единствен мраморен камък някъде около 175-150 г. пр.Хр.

През последните седмици на много българи им писна от великата гръцка драма и от опасенията, че южните ни съседи ще излязат от еврозоната и ще се върнат към предишната си валута драхмата. Догадките доколко този невъобразим финансов катаклизъм ще се отрази на нашата икономика и пряко върху ежедневието ни наистина са изнервящи. Но какво да кажат тогава останалите европейски народи, които търпят далеч по-директни щети от цялата тази дра(х)ма? Какво да каже например средностатистическият германец, свикнал да работи като вол 50 седмици в годината, за да може през лятото да си позволи 10-дневна почивка на някой средиземноморски остров? Виновни ли са работникът Ханс, шофьорът Волфганг или продавачката Хелга, чиито заплати не са имали повишение от години, задето коварни и алчни гръцки банкери, министри и олигарси са взимали десетилетия назад неоправдани космически заеми, а още по-коварни и алчни за власт гръцки демагози са пазили в тайна неизбежността на държавния фалит? А какво ли изпитват например данъкоплатците на Словакия – страната, която ще претърпи най-големи финансови загуби на глава от населението, ако Гърция откаже да връща европейските помощи, наливани в нея?

Иска ми се да го напиша с възможно най-големи букви още в началото – това не е поредната ария на омразата или злорадство срещу гърците. Да се мрази един народ само заради късмета или съдбата му е глупост, а още по-глупаво е да го мразиш априори и без причина. Това тук е просто опит за кратък народопсихологически анализ и разсъждение върху резултата от комшийския референдум плюс възможното излизане от еврозоната.
Timeo Danaos et dona ferentes – тази прочута римска поговорка идва от поемата „Енеида“ на Вергилий. „Страхувам се от Данайците (гърците) дори когато носят подаръци“, провикнал се троянският жрец Лаокоон, усъмнявайки се в гигантския кон на колела, който уж призналите неуспеха на обсадата си нашественици оставили пред крепостните стени. С това той предизвикал гнева на богинята Атина, която била на страната на гърците. Тя изпратила две огромни змии, които удушили жреца заедно със синовете му. Останалото го знаете – ако не от другаде, поне от онзи филм с Брад Пит.
Коварството на иначе храбрите елини, олицетворено в хитростта на Одисей (който измислил напълнения с войници кон-подарък), е било легендарно много преди омировите „Илиада“ и „Одисея“ и вергилиевата „Енеида“. И ще бъде легендарно дълго след днешните събития. Гръцката пресметливост е знакова и едва ли има човек, който да не се сеща за поне един пример. Та какво друго беше този изненадващ ход на премиера Ципрас с референдума, за който той не споменаваше и думичка пред европейските институции, докато преговаряше с тях до последно? Какво ако не одисеево лицемерие бе и поведението на подалия оставка финансов министър Варуфакис – той до сетния час преди гласуването уверяваше народа си, че сделка с кредиторите ще има още в понеделника, преди банките да са свършили и последните банкноти…
Да, такива са нашите южни съседи. Безстрашни и горделиви като Ахил и приятеля му Патрокъл, но и алчни като цар Агамемнон и коварни като неуморимия Одисей. Всеки съвременник, който познава поне един грък, ще го потвърди. Трудно дават пари. Обичат да се пазарят. Какво ти обичат – за тях това е направо национален спорт. Да се чуди човек тази страна, гордо наричаща себе си люлка на демокрацията, в Европа ли се намира, или някъде в Ориента. Кътат пари в банка или в домашния сейф и имат големи хубави къщи, но ходят семпло облечени и карат обикновени коли. Не гъзареят като нас или руснаците, например. Но иначе не се свенят да се вайкат и оплакват, дори и когато няма за какво. Познавам гръцки богаташи, които имат милиони в банковите си сметки и тънат в лукс, но се тюхкат на висок глас вече седма година какво ще правят в тази криза, която ги е връхлетяла. Една от най-емблематичните фигури на всички времена – корабният магнат Аристотел Онасис, ще остане в историята като вечен пример за безскрупулност в преследването на една-единствена цел – трупането на пари и демонстрацията на разкош.

Гърците са и големи патриоти – но не карикатурни шовинисти като македонците или други наши съседи. Патриотизмът им е образован, исторически мотивиран и в повечето случаи – наистина основателен.
За повечето от тези качества ние можем само да им завиждаме. Нямаме причина да ги мразим, само защото ние не сме като тях. Да, надменни са към нас, не ни обичат много, но те не горят от любов към която и да било друга нация. Такива са си. Но какво би станало, ако всички южноевропейски народи се гордееха със същите неща, ако предимно ядяха кюфтетата (сувлакита) и мързелуваха, а после ревяха, че някой е тръгнал да им търси сметка за изяденото? Не може ли и португалците, които започнаха да излизат от кризата, налагайки си строги икономии и провеждайки непопулярни реформи, да поискат да са гърци? Ами италианците, испанците, ирландците?
Някой ще ме контрира – гърците не са мързеливи. Да, така е – работят много повече от нас, българите, например. От немците или белгийците – не е съвсем сигурно. Но определено можем само да се учим от тяхната организираност и ефективност. Повечето от иначе малкото наистина успешни бизнеси у нас се ръководят по гръцки модел – фабрики, медии, банки, търговия. В почти всички по-престижни спортове са на светлинни години от нас и много по-напред, отколкото числеността на нацията им предполага. Културата им е велика и космополитна, с гениални представители във всяко изкуство.

Но всичко това далеч не ги оправдава, за нищо. Няма нужда да слушаме в каква мизерия живеят със своите 60 евро на ден от банкомат. Господи, та с толкова българският пенсионер изкарва цял месец! Няма нужда да се вайкат как ще преживяват с по-малки пенсии, след като години наред са получавали близо по хиляда евро и всяка тамошна старица си има българка, румънка или сръбкиня за слугиня и солидна банкова сметка.
В часовете преди референдума се надявах, че Гърция ще каже „Да“ на преговорите и на европейските изисквания. Сега обаче виждам повече надежда в негативния резултат, който се получи. Може би това е единственият шанс елините да станат наистина част от Европа – дистанцирайки се максимално от нея и опитвайки да се справят сами с кризата, в която сами са се напъхали. Ще проумеят много неща по трудния начин, ще извървят най-болезнения път. Ще погладуват може би – но наистина, а не само наужким, както в момента.

И не, не казвайте, че те не са виновни, задето някой им е изсипвал толкова пари в джобовете десетилетия наред. Виновни са, и още как – с любимите си безкрайни стачки и манифестации, с пословичното си политиканстване, с дългогодишния почти перверзен слалом между две корумпирани и задкулисно подкрепящи се партии от демагози. С нахалството, превърнато от национална черта в национална политика.

Парадоксално, но факт – излизайки от мрачен период на военна хунта в средата на 70-те, обичаната и глезена от цял свят Гърция някак неусетно успя да построи социализма – но не като този нашия, а онзи, истинския, в който държавата милее еднакво за всички и в който не е нужно много да работиш, стига да ходиш редовно да гласуваш, да си солидарен с колегите и братята си и да протестираш винаги, когато се сетиш, че има за какво.

Ясно е било, че това няма да продължи вечно, макар че може би никой не е очаквал, че ще спре толкова скоро. Точно тук му е проблемът на еврото, както би казал всеки английски консерватор. Когато валутата на целия континент е единна, много трудно може да се прави разлика между повече работещите и по-малко работещите, да се отдава всекиму заслуженото. Общите парични знаци не разрешават на дадена държава да си позволи оздравителна, макар и болезнена инфлация, с която да натъкми разходите за обществения сектор към реалното състояние на икономиката си. Просто няма как да кажеш на Ставрос, Алексис и Танасос, че от утре заплатите им стават от хиляда примерно седемстотин евро, че няма да може да се пенсионират на 53 години, за да се пекат по цял ден с чаша узаки в ръка, а поне десетилетие по-късно. Те това няма как да го приемат – ще протестират със синьо-бели знамена до дупка на площад „Синтагма“, ще спрат влакове, фериботи, автобуси и каквото се сетиш…

Но ако имаш драхми, печатани някъде в покрайнините на Атина – е друго. Ще им даваш отначало същите заплати, с които са свикнали от години, и няма да спираш да въртиш машината за пари. Само след няколко месеца или най-късно след година с тези драхми горделивите Ставрос, Алексис и Танасос ще могат да си купят най-много наполовината на сегашните евро. И няма да могат да се сърдят на никого. Всъщност ще могат, но това няма да са нито Меркел, нито Юнкер или Шойбле. Ще набедят я Ципрас, я Самарас, я някой друг местен политикан с ораторска харизма. Ще си играят на избори до дупка, ще протестират и ще обедняват все повече, докато накрая не проумеят, че само който работи, той забогатява. Междувременно сред тях ще има и гърци, които няма да усетят кризата по никакъв начин – техните заплати ще се индексират, защото те ще се трудят в реално произвеждащи сектори, а няма да лежат на гърба на държавата и на привилегии, раздавани на поразия. И така, полека-лека, наследниците на Ахил и Одисей ще станат истински европейци или поне малко повече европейци, отколкото са сега.

А ние, вместо да се тревожим какво толкова се случва на юг от нас, по-добре да гледаме себе си, и то с максимално критично око. Защото към днешна дата наистина не сме коварни като Одисей, но също така и не сме храбри като Ахил, нито даже поне малко алчни като Агамемнон. Още не сме проумели, че който работи повече, има шанс да е и по-богат. Не сме и толкова работливи и търпеливи като немците Ханс, Волфганг и Хелга. Засега можем само да се радваме, че основната ни национална черта – послушанието, в даден исторически момент ни е донесла малко по-спокоен живот, отколкото на съседите. Голяма радост, няма що.

Възстановка на Троянския кон в музея на откривателя на Троя Хайнрих Шлиман.

Възстановка на Троянския кон в музея на откривателя на Троя Хайнрих Шлиман.

Одисей (тук от филма „Троя“, в ролята Шон Бийн) е всепризнат символ на гръцката находчивост, но и коварство.

Одисей (тук от филма „Троя“, в ролята Шон Бийн) е всепризнат символ на гръцката находчивост, но и коварство.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

%d bloggers like this: