Новият сериал на БНТ е красив, мъдър и може би полезен, но скучен и излишно съзерцателен

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 21 ноември

Някои от пейзажите са спиращи дъха. „На границата“ е заснет отлично и озвучен с прекрасна музика.

Някои от пейзажите са спиращи дъха. „На границата“ е заснет отлично и озвучен с прекрасна музика.

„Не знам дали това е най-добрият продукт на БНТ, но се радвам, че го има“. С тези думи потребителка на социалната мрежа Туитър най-лаконично обобщи първите епизоди от новия сериал на БНТ „На границата“. Продължително рекламиран почти цяло лято с добре монтирани трейлъри, филмът по мотиви на Йордан Йовков бе посрещнат с големи очаквания. Ще стане ли хит като „Под прикритие“ или ще бъде по-скоро разочарование като „Четвърта власт“? Ще надгради ли постигнатото от историческата сага „Дървото на живота“ – един от малкото стойностни продукти в кратката история на ТВ7?

Нека и тук резюмираме в същия туитър-стил: „На границата“ е много добър сериал – за всички, които имат мотивацията да седнат и да го гледат. Само за тях и за никой друг. Ако по някаква причина следиш епизодите му на инат, почти сигурно е, че ще ти харесат. Ако обаче си отегчен зрител в активна възраст, който трудно фокусира вниманието си върху едно нещо за повече от минута – едва ли ще издържиш до края.

Историите, разказвани от Йордан Йовков, са от времето на Първата световна, когато писателят е бил офицер в Беломорска тракия. Успоредно с историческото повествование се разгръщат и сюжети от съвременен интернат за деца без родители. Диалозите са изненадващо автентични, режисурата на Станимир Трифонов – на прилично ниво, а над всичко се откроява операторската работа на Цветан Недков и музиката на Георги Стрезов. Чисто визуално филмът не отстъпва на нито един европейски продукт. Някои пейзажи са буквално спиращи дъха.

Актьорите също вършат работат си по начин, от който няма защо да се срамуват. В ролята на главния герой от съвременната сюжетна нишка дебютантът Мартин Димитров е истинско откритие. Екранното му присъствие е завладяващо, мимиката – нюансирана, интонацията – без преиграване и излишен апломб. Около него Валентин Танев като директора на интерната и Николай Урумов като проклет учител са в стихията си. Удоволствие е да гледаш и ветерана Борис Луканов.

Димо Алексиев в ролята на офицера Йордан Йовков – солидно екранно присъствие, но театрална интонация.

Димо Алексиев в ролята на офицера Йордан Йовков – солидно екранно присъствие, но театрална интонация.

Мартин Димитров – силен дебют с главната роля в съвременната сюжетна нишка.

Мартин Димитров – силен дебют с главната роля в съвременната сюжетна нишка.

В Йовковата нишка, в образа на писателя, титуляр е Димо Алексиев – актьор с талант и харизма, който обаче подхожда някак си театрално към ролята. Присъствието му пред камерата е въздействащо, но интонацията, с която рецитира йовковите текстове зад кадър, е твърде патетична и изкуствена – като на актьорите от онази реклама на Фибанк със стихотворенията.

Около Алексиев в униформи и селски дрехи от онази епоха (добре свършена работа от реквизитори и сценографи) виждаме куп други емблематични актьори, някои от които играят чудесно, а други просто декламират като на театралната сцена.

Но както се казва, това да е бедата. Основният проблем и на двете сюжетни линии е липсата на динамика и съспенс. Действието се развива бавно, съзерцателно почти до меланхолия. Обяснението, че самите йовкови текстове са такива, че не са благодатен материал за екранизиране, не може да служи като достатъчно оправдание. Все пак говорим за високобюджетен проект в праймтайма на националната ни телевизия с амбицията да приковава стотици хиляди българи пред екрана. В този си вид епизодите са твърде постни откъм съдържание и това почти обезсмисля добре свършената работа от оператор, режисьор, композитор и актьори. Ако публиката не е предварително надъхана – я от любов към йовковото творчество, я от симпатия към даден актьор или от любопитство към епохата – почти нищо на екрана не е в състояние да я зариби, да я закачи отначалото или в движение за сериала и да го превърне в неин истински фаворит. В този ред на мисли – не беше ли по-добре да екранизират други творби на Йовков с повече кинематографичен потенциал?

От друга страна, „На границата“ е точно такъв филм, какъвто само БНТ би могла да заснеме – без търсене на комерсиалност на всяка цена, с уважение към литературния първоизточник и към историята (посветен е на 100-годишнината от Първата световна), с елегантно прокарани паралели между епохите и ненатрапчиви внушения, които ни спестяват всякаква декларативност и евтина пропаганда. Да, държавната телевизия би трябвало да харчи парите си именно за нещо такова, а криминалета като „Под прикритие“ да се вихрят по частните канали.

Но въпреки това – нищо не пречеше „На границата“ да е една идея по-стегнат, две идеи по-интересен и напрегнат, с повече хумор или поне ирония. Със сцени, които да остават в зрителското съзнание – така, както дълго ще се помнят някои моменти от „Дървото на живота“ или пък от игрални филми с подобни съвременни сюжети като „Вчера“ или „Всичко е любов“. В този си вид сериалът е някак си предумишлено неатрактивен. На моменти той буквално си играе със зрителското търпение. Сякаш именно чрез липсата на интрига и динамика авторите на филма са искали да го направят по-мъдър и възвишен. Възможно е и да са успели, но, уви, това ще оценят твърде малко, твърде недостатъчно зрители. Слаба утеха е, че всеки следващ епизод дотук е по-силен от предишния. При толкова бавно набиране на скорост сериалът ще свърши преди да е достигнал и до половината от аудиторията, която заслужава.

Но у нас никой не се изненадва от подобни крайни резултати. Киното ни открай време си е такова. Сценаристите и режисьорите мислят повече за това как „да се докажат“, как да впечатлят някое фестивално жури, програмен съвет или колега, отколкото за зрителя с дистанционното. И в крайна сметка просто губят вниманието му. Той превключва на друг канал или просто не е пред телевизора в неделната вечер.

Казано накратко – „На границата“ е може би най-хубавият български сериал, който почти никой няма да види и оцени. Няма как на човек да не му стане жалко за целия този труд.

Новото предаване на bTV е по-добро от риалити-хита на Нова, но това не му гарантира бъдещ успех

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 14 ноември

В „Истински истории“ визията е с една класа над „Съдби на кръстопът“, но актьорите преиграват, а диалогът звучи изкуствено.

В „Истински истории“ визията е с една класа над „Съдби на кръстопът“, но актьорите преиграват, а диалогът звучи изкуствено.

 Присъствието на психоложката Ани Владимирова внася допълнителна достоверност, но пък вади зрителя от филма.


Присъствието на психоложката Ани Владимирова внася допълнителна достоверност, но пък вади зрителя от филма.

Жанрът „риалити по сценарий“ напоследък е хит из целия свят, но не е нещо невиждано в българския ефир. Преди няколко години по „Диема“ се опитаха да предложат нещо подобно с „Хванати в изневяра“. В първите няколко седмици дори успяха да излъжат цяла България, че историите са напълно истински и се развиват едва ли не напълно спонтанно пред камерите. В момента, в който „Господари на ефира“ разкриха, че героите всъщност са натуршчици, подбрани с кастинг, публиката се възмути и обърна гръб на нагласеното шоу.

Сега вече никой не се опитва да лъже зрителите. Всички знаят, че в „Съдби на кръстопът“ по Нова историите са истински, но действащите лица са непрофесионални актьори. Предаването стартира колебливо и не особено убедително, предизвиквайки присмех у по-претенциозната публика, но само за няколко месеца успя да набере скорост и в момента е рейтингов хит всеки вторник, четвъртък и петък.
В скорошно интервю за „Уикенд“ босът на Нова тв Дидие Щосел се похвали, че телевизията му вече е национален лидер, а конкурентите от bTV започват да се държат като №2 и я имитират, вместо да вървят по неутъпкани пътища. Като един от примерите за това той посочи новото предаване „Истински истории“, продуцирано от Иван и Андрей, чиито два пилотни епизода се завъртяха в края на ноември. Да, сравненията със „Съдби на кръстопът“ са неизбежни.

Първите реакции на повечето зрители не бяха в полза на bTV и програмното й решение. Възможно ли е да паднат толкова ниско, защо трябва да подражават на Нова и то в най-долнопробните формати, с това ли се канят да заменят турските сапунки, защо спряха да инвестират в български сериали, а вместо това ни показват битови драми и семейни скандали?

Телевизията обаче е преди всичко бизнес, в който няма място за сантименти. София не вярва на сълзи. Колкото и да анатемосва публиката едно предаване, ако в крайна сметка седне и започне да го гледа и ако то е направено добре, бързо ще забрави, че е нечий клонинг.
Продуцентите на „Истински истории“ не пропуснаха да изтъкнат и една важна особеност – техните сюжети са чисто български и автентични, взети от професионалния архив на психоложката Ани Владимирова, докато тези в „Съдби на кръстопът“ били преведени немски сценарии, адаптирани за българската действителност. С две думи – ние не сме някакво копие или менте, а оригинал. Така да бъде, но да видим дали „Истински истории“ е на нивото на конкуренцията, която се опитва да надцака.

От чисто телевизионна гледна точка шоуто по bTV е с една класа над това по Нова. Операторската работа и монтажът са на кинематографично ниво, интериорите – много по-красиви, заставките и цялостната опаковка на предаването – също. Гласът, който разказва събитията зад кадър, е на същия диктор, който озвучава репортажите със скрита камера в „Папараци“ на Николета Лозанова (продуцирано отново от Иван и Андрей – б.а.). Това от една страна създава усещане за дразнеща повторяемост, но от друга – на подсъзнателно ниво придава допълнителна убедителност на събитията и тяхната автентичност. Все едно наистина гледаме скрита камера, а не режисиран филм.

Присъствието на Ани Владимирова също допринася за достоверността – психоложката гарантира с професионалния си авторитет, че историите не са някакви измислици. От друга страна, накъсването на повествованието с кадри от нейния кабинет „изважда зрителя от филма“. В „Съдби на кръстопът“, тъкмо обратно – не виждаме никакви други лица извън героите от поредната история и в един момент сме готови да забравим, че гледаме инсценировка, а не жива реалност.
Стигаме до най-важния елемент от достоверността на подобно шоу – играта на така наречените актьори. В „Съдби на кръстопът“ те са до такава степен натурални, че зрителят просто не ги взима насериозно. Отношението към тях варира от пренебрежение през присмех и досада, но това върши работа. Героите на сериала по Нова са точно толкова дразнещи, колкото обикновено са и нашите съседи и колеги.

 В „Съдби на кръстопът“ всичко изглежда по-евтино и непретенциозно, буди присмех и снизхождение, но това засега се оказва печеливша формула.


В „Съдби на кръстопът“ всичко изглежда по-евтино и непретенциозно, буди присмех и снизхождение, но това засега се оказва печеливша формула.

В „Истински истории“ образите също са поверени на натуршчици, но играта им е една идея по-актьорска. В стремежа си да бъдат по-убедителни, те почти непрекъснато преиграват, а написаният диалог, за разлика от перфектния дикторски текст, е изкуствен и звучи като в лош български сериал.
В крайна сметка, лустросаният вид на „Истински истории“ може да му изиграе лоша шега. Ако целта е само да се бие конкуренцията по няколко отделни телевизионни компонента – задачата е постигната. Продуктът е с една класа над „Съдбите“. Красивата визия и майсторската режисура обаче отнемат от автентичността на „Историите“ и ги доближават повече до второразрядните сапунки, отколкото до риалити-жанра. „Съдби на кръстопът“ – обратно – изглежда евтино, непретенциозно, на моменти дори пародийно и комично, но точно това докосва най-тънките струни на простодушната аудитория, към която е насочено.

Каква ще е съдбата на „Истинските истории“? Ще гледаме ли нови епизоди от риалити-поредицата на психоложката и ще имат ли те рейтингов успех? Проблемът на това шоу не е нито в замисъла му (такива предавания несъмнено имат място в българския ефир), нито в реализацията. Проблемът е, че също както „Папараци“, и „Истински истории“ се намества в една програмна схема, която доскоро бе пословично консервативна и претендираща за по-изискана и възвишена ценностна система.

Дали bTV ще успее в опитите си все повече да копира Нова телевизия и може ли това да й върне лидерската позиция? Ако издържи с тази тактика достатъчно дълго време и превъзпита публиката си – нищо чудно. А и със сигурност е по-добре да си харчи парите за български продукции, с тукашен сценарий и действащи лица, отваряйки нови работни места, отколкото за поредната купена наготово турска сапунка.
Едно е сигурно – гладът за натуршчици в родните телевизии ще става все по-голям. Както се казва в една агресивно въртяна реклама за кастинг по Нова, липсата на актьорско образование вече е предимство.

fondaciiata

10 ноември е чудесна дата за голям концерт на българската супергрупа „Фондацията“, обединяваща членове на легендарни състави като „Щурците“, ФСБ и „БТР“. В „Арена Армеец“ се събраха близо 10 000 души, за да слушат най-хубавите рок-песни, повечето от които в нови аранжименти. Е, озвучаването можеше да бъде и по-добро, както и операторско-режисьорската работа върху големите екрани около сцената, но нейсе. Концертът беше невероятен – с пиротехника и всичко както си му е редът. На края музикантите не пропуснаха да се увековечат на фона на публиката, а тя пееше с цяло гърло почти през цялото време. Имаше и доста просълзени хора.
***
На такова място всъщност осъзнаваш колко хубави песни имаме и как невинаги си ги оценявал по достойнство навремето. Даже и шлагерчетата на Дони и Момчил като „Кукла“, „Червило“ и „Уморени крила“ и „Ближи си сладоледа“, на които винаги сме гледали с ирония и насмешка, в новите си версии звучат някак си зряло и успяват да те докоснат.
***
Наскоро навършилият 70 Кирил Маричков е в страхотна форма. Все така мощен и чист вокал, който взима височините без никакво усилие. Като се замисля, именно това е гласът на българската демокрация. Жалко, че не изпя една от най-хубавите си песни – „Аз не съм комунист“.
***
Но има и един друг глас, който може да претендира като символ на демокрацията у нас. Да, познахте – Валди Тотев, който също взе участие в концерта. Неговото „Вдигни очи“ е вечният химн на надеждата за по-добър живот. И факт е, че за тези 25 години животът ни доста се промени. Не искам даже и да си помислям какво щеше да бъде, ако светът беше останал същият като тогава.
***
Иван Лечев. Страхотен музикант и човек. С всяка изсвирена от него нота и с всяка изречена дума се убеждаваш все повече какъв добряк е. Това е може би най-големият секссимвол на българския рок от 80-те и 90-те, който така и отказа да се вземе насериозно, да се държи грандомански, да дава акъли, да поучава някого, да има претенции за нещо. Просто свири и толкоз. Може би именно заради това невинаги и не всички осъзнават какъв виртуозен китарист и цигулар е.
***
В програмата намериха място и две песни на Гошо Минчев. Велик човек. Личност, която ме кара да се просълзявам дори само като се сетя за него, а камо ли като слушам музиката му. „Преди години когато рокендролът беше млад“ е едно от най-хубавите ни рокпарчета, а „Бяла тишина“, написана от вече покойния Борис Карадимчев – без съмнение най-красивата и вълнуваща българска песен на всички времена. Хубаво е, че последният бис беше отреден именно за нея.
***
„Фондацията“ намери достоен начин да почете и Пепи Гюзелев – единственият отсъстващ от „Щурците“ на сцената. Неговата китара към песента от филма „Вчера“, съчетана с кадри върху видеоекраните, прозвуча като величествен реквием в негова памет.
***
Накрая на концерта Дони обяви, че догодина им предстои национално турне. Ако пристигнат и във вашия град, не пропускайте „Фондацията“ за нищо на света. Ще си прекарате добре с музиката от последния половин век.



Новата песен и клип, със специалното участие на Христо Мутафчиев. Текстът е на Росен Кукошаров, а музиката и аранжиментът – на Ангел Дюлгеров. Както ще видите, черно-белият клип е заснет майсторски и с вкус, но в музикално отношение минимализмът по-скоро дразни. Усещането е сякаш Лили се страхува да изпее тази песен, пазейки си гласа за някой концерт.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

%d bloggers like this: