Дзифт – за и против



Веднага ще кажа – много повече За, отколкото Против. Медийната истерия около филма на Явор Гърдев може и да е преувеличена и дразнеща за мнозина. Може да изглежда снобска проява на префърцунено интелектуалничене и патриотарско-санстефанска еуфория, но по-добре така, отколкото ако я нямаше. При всички случаи филмът, каквито и недостатъци да има, заслужава поздравления и аплодисменти.
Повечето от достойнствата му са, така да се каже, извънфилмови и извънхудожествени, но това по никакъв начин не омаловажава вложените в него талант и усилия.
От тази гледна точка напълно подкрепям номинирането на режисьора за мъж на годината – най-малкото заради способността му да съживи една сфера от нашия живот, която хора като мен от години са прежалили и презряли като неспасяема – кинематографията. А и крайно време е да се види, че тази страна може да ражда не само спортисти и политици…

Категорично не съм съгласен с рецензията на Люба Кулезич в най-четения български вестник “Уикенд” (“Ментето Дзифт”, в което кинокритичката почти тотално оплюва филма) – намирам я за преднамерена, субективна, самоцелна и типично по български злобна. В това, че се копират западни образци, не виждам нищо лошо. По-добре да се копира нещо, но да бъде направено както трябва, отколкото да сме некадърно оригинални, каквото през последните години българското кино е.

“Дзифт”е преди всичко образец за добре замислен и доведен докрай маркетингов продукт. Това всъщност е най-голямото му достойнство. Филмът, който накара в салоните да влязат дори онези, които принципно не ходят на кино, връща отново надеждите, че някакви хора наистина могат да печелят от това изкуство, а не просто да се “препитават”, смучейки държавни субсидии и произвеждайки сурогати, харесвани само от тях самите и от роднините им.
Да, “Дзифт” е комерсиален, на моменти дразнещо комерсиален, и не е нищо друго освен едно естетически издържано упражнение по стил. Но точно от това българското кино имаше нужда – от сюжет и сценарий, които не си поставят мегаломанските амбиции за вселенски, политически и параполитически обобщения, от режисура, която умее да държи всичко под контрол, без да се лута в жанрове и влияния, и от актьори, които занаятчийски да изпълняват строго определени задачи – така, както, да, познахте, се върши това в Холивуд.
Да, “Дзифт” е и претенциозен, на моменти дразнещо претенциозен и театрален. Но ако това е била цената, която трябва да платим, за да накараме вманиачените на тема театър (а те у нас не са никак малко) да прогледат и кино – ок, платили сме я. Не вярвам някой да е съжалил за парите си.

Нека обобщим телеграфно достойнствата на филма. Преди всичко – отличен сценарий, с достатъчно стегнат и ефектен диалог. Случките и скечовете са конвертируеми в цял свят и осигуряват солидна доза черен хумор, които превръщат гледането на филма в guilty pleasure. Почти перфектен монтаж, което може да се приеме за изненада, и съвършена операторска работа на Емил Христов, което не е изненада. Изненадващо добра сценография, костюми и грим. Сносна режисура и добра, дори повече от добра (поне в 80-90% от състава) актьорска игра. Музиката също е, бих казал, на световно ниво. В крайна сметка – твърде много плюсове. Много повече, отколкото дори би могло да се очаква. За маркетинга вече споменах по-горе.

Минусите? Преди всичко – фабулата е някак си хилава. Сюжетът малко издиша, липсва му достатъчно съдържание, плътност. Нишката му е праволинейна, обратът – предвидим, а кулминацията – сравнително постна на фона на зрелищата и претенциите отпреди това. В крайна сметка оставаш с блудкавия вкус че си гледал нещо самоцелно. Все едно са те възбудили сексуално, без да ти позволят да сършиш подобаващо.

Сериозен минус е актьорската изява на Таня Илиева – иначе много красива жена с харизматично присъствие. Начинът, по който тя произнася репликите си, е на читалищно ниво. За пореден път се убеждаваме в една стара истина (още от епохата на Юлияна Кънчева от “Ла донна е мобиле”) – че превръщането на манекенка в актриса е непосилна задача, освен ако не се казваш Стивън Содърбърг. Тук вината не е само у Таня, а и у режисьора. За Иван Бърнев пък може да се каже, че доста преиграва. Тук вината също е по-скоро режисьорска.
Захари Бахаров също не е от най-добрите актьори, които сме гледали. Компенсира това с визия и харизматично присъствие. Но дали това е достатъчно и какво ли щеше да бъде, ако в тази роля имахме един наистина добър актьор – например Асен Блатечки?

Като трети минус ще посоча решението филмът да е черно-бял. Единствен аргумент в полза на това би могло да бъде, че така се прикриват някои неизбежни несъвършенства на сценографията и екстериора. Но дори и така да е – можеше всичко да се заснеме с някакъв филтър, но все пак цветно. Черно-бялото стои дразнещо претенциозно, предпоставено, самоцелно. Кара зрителя да търси у този филм повече неща, отколкото той му предлага.

Като че ли минусите са това. Твърде малко на фона на многото плюсове. В крайна сметка, “Дзифт” за мен е филм-събитие с фундаментално значение за развитието на българското кино.
Грешка би било, ако покрай еуфорията около него подминаваме недостатъците му. Но много по-голяма грешка ще е, ако не изтъкнем на достатъчно висок глас заслугата му за събуждането и разтърсването на най-заспалата измежду всички артистични гилдии у нас.

Така че, поздравления, Гърдев.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s