Катнис Евърдийн се записва в гладиаторските битки като доброволец вместо  по-малката си сестричка.

Този уикенд The Hunger Games направи най-касовия старт за филм, който не е продължение на друг. Само за един ден, петък, и само в Щатите, бяха спечелени $68.3 милиона. За целия уикенд приходите се очаква да достигнат $140 млн. Окончателният му световен боксофис като нищо ще мине милиарда.
Заслужава ли си цялата тази истерия? Честно казано – по-скоро не. Въпреки че си остава хубав филм (да кажем, 3 от 5 звездички, или 6.5 по 10-балната система) и най-малкото далеч по-прогресивен от касови поредици като „Здрач“ или „Хари Потър“.
Спокойно може да се гледа на домашно кино, вместо на голям екран. Няма кой знае какъв екшън, нито кой знае какви ефекти, изискващи задължително отиване до мултиплексите.

Да, играта на Дженифър Лоурънс е впечатляваща. Но от нея никой не е очаквал и нещо по-малко. Това е актриса с невероятно присъствие, която тепърва ще получава ролите, които заслужава. Последно я гледах в Like Crazy, един от най-хубавите филми на 2011-а.
Останалите актьори в „Игрите на глада“? Също много добри, начело с Уди Харълсън, Доналд Съдърланд, Стенли Тучи, Уест Бентли. Но нямат много поле за изява.

Джош Хътчърсън в главната мъжка роля е нещо средно между вокалиста на Erasure Анди Бел, Мариан Бачев и тв водещия Атанас Михайлов, известен още като Наско Дупето. По-скоро трогателен, отколкото добър. Да кажем, че има потенциал в образа му, но дотам.

„Защо не слушаш какво ти говори тренерът Тити Папазов?“

Основни минуси са режисурата и операторската работа. Гари Рос дирижира без вдъхновение и стил. Камерата непрекъснато се движи – очевидно това е неговата и на оператора Том Стърн представа за „екшън снимане“. По този начин и двамата са се опитали да прикрият липсата на някакви по-специални сцени или ефекти. Преобладаващата част от бюджета (общо около $80 милиона) явно са отишли за декори и за компютърна анимация. Не е за вярване, че същият оператор е заснел и последните няколко филма на великия Клинт Истууд…

Няма нито една истински впечатляваща сцена, с изключение може би на онази с колесниците при представянето на 24-имата „трибюти“. Екшъните в гората не са нищо особено, кулминация няма, а развръзката е претупана. През цялото време на зрителя не му пука за нито един от героите, ако не броим малката Ру, която обаче си отива твърде рано. Злодейските образи, доколкото изобщо има такива, са схематични и еднопланови. Хуморът е твърде малко за 140-минутна продукция.

Със сигурност по тази литературна основа е можело да се направи и много по-силен филм. Не че основата е нещо кой знае колко гениално. Темата за младото момиче, което най-сетне се примирява с красотата си и търси себе си, раздвоено между двама еднакво достойни за любовта й младежи, не би могла да получи по-подходяща актриса от Дженифър, но заслужава много по-нюансирана разработка.
А темата за гладиаторските битки, с които гузното покварено общество избива комплекси, със сигурност заслужава и по-добър режисьор. Представям си колко по-успешно биха се справили със задачата братята Хюз, например („Книгата на Илай“), или Нейл Бломкамп („Сектор 9“).

Но нейсе. Добрата новина (освен че Гоце вече не ни е президент) е, че поне с „Хари Потър“ е свършено, а „Здрач“ е пред залеза си. Дано милионите, натрупани от първите „Игри на глада“ доведат до по-добри екранизации по-нататък. Доволен съм от първия филм, но очаквах много повече. И направо си ме е яд, че не го получих, защото не е било чак толкова непосилна задача.

Ще завърша с песента от финалните надписи, защото съм сигурен, че всички, които са гледали филма, се питат коя е. Abraham’s Daughter в изпълнение на Arcade Fire е още един силен компонент, какъвто този филм не заслужава да има.