Човек обича да се връща към спомените си, а носталгията към младостта често пъти се трансформира, понякога погрешно, във фетишизиране на определени предмети и реликви. Това е един от многото размисли, които те връхлитат, когато стигнеш до момента на преместването от едно жилище в друго.

А при мен – тези дни – то беше цяла епопея. Да прекараш 14 години в едно жилище не е шега работа. Конкретно в моя случай това маркира няколко епохи от живота ми. В блока срещу „Плиска“ се нанесох като журналист в ежедневник, после работих 2 години в седмично политическо списание, после бях главен редактор на няколко мъжки списания… Темите и приоритетите в работата ми се смениха неколкократно, а с тях – и артефактите, които се трупаха у дома. Раздялата с тях беше неизбежна, но ме върна за кратко и с носталгия към отминали и забравени времена.

Изхвърлянето на десетина работни тетрадки и тефтери беше лесно. Припомних си обаче как методично съм планирал работата си всяка седмица – на коя страница какво ще има, какво имам да пиша, какво имам да редактирам, кои филми имам да гледам, какви албуми съм слушал, за да пиша рецензии за тях. Водил съм си записки и на пресконференции.

След това стигнах до видеокасетите. Това също трябваше да бъде лесна раздяла. Преди няколко години ощастливих един клошар с около хиляда заглавия. Сега бяха останали само някои истински реликви. Как да се разделиш с Reservoir Dogs с култовия one-man превод на Христо Дерменджиев? Как да изхвърлиш „Истински романс“ на Тони Скот, отново дублиран, с онази незабравима реплика на Патриша Аркет към Крисчън Слейтър: „Да, бях момиче на повикване…“. Как да хвърлиш в контейнера филми като „Игра в Божиите селения“ с Том Беринджър и Дарил Хана, „Париж, Тексас“ и „До края на света“ и „на Вим Вендерс, „Абаносовата кула“ с Лорънс Оливие и Грета Скаки? Да, винаги можеш да си ги изтеглиш от някой сайт и да си ги припомниш, но не е същото. С изхвърлянето на прашните видеокасети се наложи да изхвърля и част от себе си – онзи трепет, с който навремето съм разпечатвал всеки филм, преживяванията, докато съм го гледал, размислите, докато съм писал статии за тях.

Сега вече не е същото. Писал съм и друг път за това. Вълнението от срещата с изкуството е все по-рядко явление в живота ни. Може би само попадайки на някакъв голям концерт човек изпитва необичайно силна емоция. Киното, музиката, списанията, книгите – те отдавна не са за нас това, което бяха само допреди 10-15 години.

Продължавайки с разчистването, се натъкнах и на цели три стари уокмена (някой спомня ли си какво беше това въобще?), на 4 кашона с по няколкостотин аудиокасети (сред които уникални албуми, които едва ли ще намеря и в Интернет), на лентов фотоапарат ФЕД-5 (сигурно има някаква поне антикварна стойност, затова не го и изхвърлих) и на кутии с писма, много писма.

Да, оказа се, че само допреди 20 години сме си пишели активно, запечатвали сме пликове, плюнчели сме марки, чакали сме да ни зарадва пощальонът.
Когато са си пишели писма, хората са били много по-мислещи същества от сега. Събирали са мислите си много по-организирано от днес. Формулирали са много по стойностни съждения от тези в чатовете от наши дни. Всичко това отдавна е в миналото, а последните артефакти от моя живот заминаха към контейнера тези дни.

Какво друго правехме преди 15 години, което днес се случва рядко? Ами например това, че се събирахме много по-често в домашна обстановка. Днес да поканиш повече от двама-трима на гости е изключително събитие.
Пиехме повече – за добро или за лошо. Гледахме повече филми, слушахме повече музика. Интернет нямаше власт върху живота ни, но беше ясно, че тя е неизбежност.

Само за десетилетие и половина животът ни се е променил толкова тотално, че дори не можем да го осъзнаем. Докосваме се до тази промяна само когато се преместваме. Затова и тези дни главата ми е пълна със спомени, а фейсбукът ми се напълни със стари, преснимани с галакси, снимки.