Нека си го кажем честно: единственият начин медиите да се освободят от зависимостта от държавата е да намалеят, и то драстично
 |
|
Пищната репортерка на Канал 3 Петя Петрова вече години наред е емблематичен пример за журналистическа непримиримост. В епохата на социалните мрежи обаче подобна роля става все по-самоцелна.
|
Какво е Канал 3 без пищната репортерка Петя? Какво е “българската Ал Джазира” без Стажанта и неговите обиколки със заядливи въпроси из кулоарите на парламента?
Сагата на Петя Петрова и Сашо Диков с Канал 3 за пореден път постави на дневен ред въпроса за зависимостта на медиите от държавната власт. Доколко такава е налице и доколко има пряка зависимост между политиката на една телевизия и средствата за издръжката й? На пръв поглед въпросът е елементарен, а отговорът – песимистично тъжен. Но дали реално е точно така и доколко държавната машина се опитва пряко да контролира съдържанието на медиите? Не е ли тяхното подчинение едно презастраховане, сервилна автоцензура, породена от елементарен инстинкт за оцеляване или просто “страх лозе пази”?
Да започнем първо с казуса Канал 3. Факт е, че през последните години тази телевизия си създаде ореола на независим, оперативен и изчерпателен източник на информация около всяко горещо събитие. Дали ще са политически протести, скандал от коридорите на властта, мафиотско убийство, земетресение или друго бедствие, каналът на Сашо Диков винаги е там, въоръжен с примитивната си, но безотказно работеща техника. Отношението й към управляващите никога не е било сервилно – дори напротив – в повечето случаи е преднамерено, предпоставено критично, до степен на дразнеща поза, нихилизъм и анархизъм.
По-разсъдливите зрители си задават въпроса необходимо ли е да се стига чак дотам, кой печели от цялото това заяждане и недоверие към държавния апарат априори. И не е ли най-лесното да си в позицията на вечния критикар, който никога не предлага работеща алтернатива на онова, което заклеймява.
На фона на всичко това как Канал 3 оцеля през всичките тези години, в апогея на финансова криза и при сериозната конкуренция на далеч по-лъскави информационни източници? С мерак, ентусиазъм, любов към професията и солидна доза лудост. Дали държавата е “мачкала” Канал 3? Едва ли, но със сигурност и не й е помагала. Други медии и независими продуценти се сдобиха с техника за милиони, осигурена по европейски програми за развитие, само хората на Сашо Диков продължиха да излъчват от евтиното си студио на тавана в Института по маркетинг и от скайповете на айфоните си. И не изглеждаше държавата да е изтормозена особено от този оазис на независимостта. Не изглеждаше и той да е натрупал кой знае какъв рейтинг благодарение на уникалното си позициониране в медийното блато.
Защо Канал 3 смени собствеността си точно сега, а не преди година, например? Сегашната власт ли форсира този развой на събитията или просто е въпрос на случайност? Земеделското министерство, заради което стана скандалът с Петя Петрова, ли е единствената институция, гарантираща безпроблемното съществуване на българска медия през 2013 година? Любителите на конспиративните теории веднага ще гракнат, че няма нищо случайно, и че сагата с Петрова и Диков е част от сценарий за смазване на свободата на словото. Би звучало донякъде логично или поне достатъчно патетично, ако не беше толкова повърхностно и дори глупаво. Преди 10-15 години можеше и да е вярно, но днес е по-скоро абсурдно.
Война на държавната машина с медиите вече е не само излишна и безпредметна – тя е на практика невъзможна. Духът на технологичната свобода в получаването на информация отдавна е изпуснат от бутилката. В епохата на социалните мрежи, когато всеки телефон е не просто компютър, а средство за излъчване на новини, да посочиш една кабелна телевизия като правителствен враг е нелепо.
Съвсем друг е въпросът, че самите медии имат интерес нещата да изглеждат, сякаш сме в началото на века, а не в средата на второто му десетилетие. Част от оцеляването на “четвъртата власт” е именно поддържането на мита, че тя пречи някому, че тя е единственият възможен коректив на държавническите безобразия.
Но нека си го кажем право в очите – това вече са глупости на търкалета. Никакъв медиен комфорт не може да задържи някого на власт, ако хората имат достатъчно сериозни причини да го махнат оттам. И нито една медия не би оставила драматична празнина с изчезването си, ако единственото й достойнство е било да се заяжда с някой-друг клет министър, да повтаря до припадък едни и същи въпроси или просто да ходи по площадите, вършейки същото, което и всеки нормален минувач с джобния си самсунг.
Така че това драматизиране, цялата тази поза за “свободата на словото” и ботуша, който го мачка, е отживелица. Глупаво ретро. Истината е далеч по-прозаична, и колкото по-рано свикнем с нея и се пренастроим към новите реалности, толкова по-добре.
А тя е, че медиите не само у нас, а и навсякъде по света, стават все по-излишни в досегашния си вид. Те са твърде много и понякога съществуването им е, меко казано, самоцелно.
Колко радиостанции например има в София? Не съм ги броил скоро, но сигурно са към 30 и със сигурност неколкократно повече от много западноевропейски столици с далеч по-голямо население. Кому е нужно чак такова разнообразие от канали, които на практика излъчват едно и също – освен на собствениците им? Част от тях ги използват за пране на пари, спечелени Бог знае от какво, а други – за да задоволяват някаква глупава суета да бъдат медийни босове. На пръстите на едната ръка се броят радиата у нас, които знаят защо съществуват и има реална полза за всички от този факт.
Не по-различно е положението и с телевизиите. У нас има твърде много канали, претендиращи да бъдат национални и широкопрофилни. Харчат пари и за развлекателна програма, и за новинарски екипи, и за публицистика, и за спорт. Същата мисия спокойно могат да вършат и двойно по-малко програми, в които да работят с една трета повече журналисти. А какво да кажем за вестниците и списанията? Че има ли по-претрупани сергии от българските? Интересували ли сте се каква част от цялата тази преса попада в читателски ръце и каква отива директно за бракуване и претопяване? В момента не повече от една четвърт от изданията по павилионите имат реална аудитория и продаваемост над 50% от тиражите си. Всичко останало е една голяма лъжа – най-вече спрямо наивни рекламодатели и спрямо търговци.
Да, вярно е, че тази хипертрофирана медийна среда е ако не друго, то поне хранилка за много хора. Осигуряване на работни места. Нещо като мина, от която също има все по-малка нужда, но която не може да бъде закрита заради семействата на миньорите, чийто хляб осигурява. Разликата е в това, че мините не са в центъра на София и копачите в тях трудно могат да сменят адреса си. Докато един журналист от все по-безсмислено съществуваща медия има много по-голям шанс да смени или местоработата, или професията си.
Нека колегите ми простят този нихилизъм, но е крайно време да се чуват и такива гласове. Основният проблем пред българските медии не е липсата на свобода на словото, нито някакъв натиск от страна на държавата. Основният проблем е, че те са прекалено много и повечето от тях са все по-ненужни. И понеже частният бизнес не е толкова глупав да си харчи парите нахалос, като единствен благодетел остава… държавата. И ето ти го слагачеството, ето я автоцензурата, ето я готовността да продадеш журналистическия си задник, само за да спечелиш някое-друго каренце с обява на търгове от поредното министерство.
Това е. Всичко друго са или параноични конспиративни теории или просто елементарен интерес на една индустрия да оправдае на всяка цена своето съществуване, вместо да се пренастрои, преформатира и еволюира. Който иска – нека да продължи да им вярва. След 10 години на медийната карта ще са останали само онези, които си дават сметка за реалностите, вместо да продължават да търсят врагове или спонсори, понеже така е по-лесно.
 |
|
Има ли по-претрупани сергии от българските и за каква липса на свободно слово можем да говорим?
|
Георги Неделчев - коментари и други неща 
В крайна сметка пазарът не се ли саморегулира ?
Това, което е излишно и непродаваемо се срива и изчезва. Проблемът не е в количеството, а в качеството. Затова и повечето издания сигурно наистина работят на загуба и оцеляват само защото са перачници, както сам казваш.
Жалкото е, че и доскоро читави журналисти изтрещяха. Мен най ме е яд за Люба Кулезич, която е номер едно в писането от жените журналисти, обаче с това залитане да е телевизионерка така се оплете, че си прецака авторитета на качествен журналист.
Ти поне, Георги, не се поддавай на изкушението ))). Нали знаеш принципа на Питър ? ))))
ХаресвамХаресвам
Ами там е работата, че в България не се саморегулира и не е реален пазар – от мегаломания на някои собственици на радиа, телевизии и печатни медии, или заради слабата държава, която регулира некачествено.
А принципа на Питър че го зная – зная го, и точно затова няма да ме видите да водя тв предаване. Аз съм от тези, които отговарят на въпроси, а не които ги задават. 🙂
ХаресвамХаресвам