Ако човек погледне рейтинга в IMDB и някои коментари там, ще си каже – новият епос на Ридли Скот май е провал. Подобни предчувствия създава и боксофисът му до момента. При бюджет от $140 милиона „Изход: Богове и царе“ засега е спечелил около 150 милиона в световен мащаб и според повечето експерти трудно ще излезе дори на нула, а камо ли на печалба. Но наистина ли е такова разочарование всъщност?

Според мен въобще не. Не е по-лош например от „Ной“ на Кристофър Нолан, заради който Ръсел Кроу се отказа да играе Мойсей тук и ролята отиде при Крисчън Бейл. Не ми се струва по-слаб и от отрупания с оскари и слава „Гладиатор“ на въпросния Ридли Скот.

Причините за ниския рейтинг и боксофис трябва да се търсят най-вече в дръзкия начин, по който режисьорът-атеист разработва деликатната библейска тема за спасяването на евреите от Египет по времето на фараона Рамзес II 12 века преди Христос. „Що за хора могат да се кланят на такъв Бог?“ е ключова реплика на главния антагонист (страхотно харизматично присъствие на изгряващата звезда Джоел Еджъртън), отправена към почти равнодушния и шизофренично замаян Мойсей (не по-малко силна роля на Бейл) в апогея на бедствията, които сполетяват древноегипетската столица Мемфис заради робовладелското отношение към израилтяните.

В този филм главният протагонист върши подвизи по принуда и не е герой в класическия смисъл на думата. Подвизите му са неясно мотивирани, а основната развръзка е осигурена не от него, а от самия Господ, който тук се явява в образа на 10-ина годишно момченце. Кулминацията с прекосяването на Червено море е представена недостатъчно убедително и на места почти нелепо.

Всичко това звучи доста скандално и рисковано за касова продукция като тази, но това в никакъв случай не намалява достойнствата на филма и посланията му. Отделно от това „Богове и царе“ е зрелищен, заснет със замах и с впечатляващи визуални ефекти (е, може би не толкова впечатляващи като в „Интерстелар“, но не по-лоши от тези в „Ной“ със сигурност). Има и запомнящи се поддържащи роли от Джон Тюртюро (като стария фараон Сети) и Бен Кингсли. Е, има и нелепо екранно присъствие като например това на Сигърни Уивър, но това да е проблемът.

Първоначално ме дразнеше фактът, че филмът се прожектира на 3D, което се прави главно с комерсиална цел – да се изкопчат по няколко лева повече от всеки зрител. Отначало дори се питах и какво толкова е налагало да бъде заснет триизмерно. Истината обаче е, че това е първият 3D-филм, който използва тази технология не като детска игра и в името на някакви самоцелни ефекти, а единствено с оглед на по-голям реализъм. Докато гледаш, в един момент буквално забравяш, че имаш очила на лицето си и че това е триизмерен филм. Просто е постигната много по-впечатляваща дълбочина и детайлност на всеки кадър.

Така че, в крайна сметка, „Богове и царе“ е филм-събитие, който не ви съветвам да пропускате. А рейтингът на IMDB, съставян предимно от лекомислени и тесногръди по отношение на религията американци, да върви по дяволите.