Това лято трябва да отбележим и 22-ата годишнина от неспособността си да се радваме, когато един българин просперира

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ сп. BIOGRAPH #56, май 2016

Той навърши 50 още на 8 февруари, но апогеят на празненствата е на 20 май. Юбилеят на Христо Стоичков стана повод не само за общонационална истерия за билети за шоуто на “Васил Левски”. През последните месеци около него се случиха доста неща, които предизвикват народопсихологически размисли.

Първо се оказа, че е ходил на сафари в Африка и се е снимал с убити от него животни. Не е ловувал извън закона и не е стрелял по редки и застрашени видове в Узбекистан, както един наш бивш президент. Нито пък, заемайки най-отговорна политическа длъжност, е гърмял по дивеч край Симитли само ден след като държавата е била потопена в траур заради жестока трагедия, отнела живота на 9 души. Ловувал е като всеки един от десетките хиляди туристи в Африка, които си плащат за това и срещу което не сме видели някой да протестира.

Разбира се, това не го прави по-малко мил в очите на природозащитниците и “анти-стоичковистите”. Но е факт, че българите не мерят с еднакъв аршин и някак си гледат с лошо око на своя именит сънародник, на човека, който може би най-много е прославил страната ни през последния четвърт век.

Друг противоречив аспект от празненствата е издигането на паметник на Стоичков. Статуя на жив човек звучи малко странно, но не е прецедент в световния спорт – особено когато сравнително малка нация излъчи личност, която познават и в най-отдалечените кътчета на планетата. Но понеже сме в България, възникнаха проблеми с намирането на средства за създаването на паметника. Толкова много богаташи се фукаха през годините с приятелството си с него – нима не се намериха неколцина от тях, които да бръкнат и да извадят общо 60-ина хиляди лева, та се наложи фенове да събират пари? Българска работа отвсякъде.

Скоро се навършват 22 години от славното американско лято и от момента, в който му връчиха най-престижното отличие във футбола. Кога отново българин ще триумфира на върха в най-популярния световен спорт? Може би никога. Така че това лято ще отбележим и годишнина от своята неспособност да се радваме на нечии успехи.

Да, Стоичков е всичко друго, но не и светец. На терена беше скандалджия, побойник, държеше се направо като каруцар. Но на фона на гамени като Ерик Кантона, Луис Суарес, Златан Ибрахимович или Диего Коста той си е направо ангел. Извън терена си остана същия чепат характер, враждебен към непознати и особено към журналисти. Все така не обича да си мери приказките, понякога обижда без да иска, друг път е дразнещо незаинтересован да прави популистки жестове, с които да опитва да се хареса на всички.

И точно това го прави типичен българин. Колцина от тези, които непрекъснато търсят за какво да го заядат, могат да се похвалят, че са оперирани от неговите недостатъци? Колцина от “простите журналисти”, които гузно-негонено се докачат от квалификациите му, могат да се гордеят с интелект, финес и добросъвестен професионализъм? Вероятно Ицо вероятно щеше да си остане груб, невъздържан и недодялан даже и ако никой негов сънародник не му завиждаше и не се заяждаше безпричинно с него. Но е трудно да сме сигурни че наистина щеше да е така – по простата причина, че е невъзможно всички като един да сме добронамерени към шампионската дързост на един футболист. Не сме способни на нещо подобно.

Явлението Стоичков е малко като казуса с кокошката и яйцето. Защо един велик и наистина преуспял българин като него не плаща по-голям данък обществено мнение и не се опитва да ни се харесва 22 години след апогея си? Жалко, че е така. Но пък, от друга страна, би ли могъл нашенец някога да просперира истински, ако е изтъкан от неувереност и комплекси като повечето си сънародници, ако предимно мисли за това какво смятаме ние за него, вместо да гледа да си върши работата, за която му плащат, и да върви напред?

Вижте какво се случи с Кубрат Пулев след загубата му от Кличко, вижте на какво е подложен Григор Димитров, не забравяйте и постоянните скандали и интриги в националния ни отбор по волейбол. Май единственият начин един българин да има световен успех е да не му пука, че е такъв.

Колко от тези, които непрекъснато твърдят, че се съобразяват с общественото мнение, държат се политически коректно и никога не са изричали обидна дума спрямо никого, някога са постигали нещо, заради което по света да се е чуло и запомнило името България? На Стоичков може и да му липсват важни качества, пред които всяка цивилизована нация благоговее, но пък притежава други, без които една нация никога не би могла да се придвижи напред и да стане поне малко цивилизована. Талант (който не е бил похабен и съсипан, както при много други), упоритост, спортна злоба, самоувереност, максимализъм.

Може би през този последен половин век ако имахме повече Стоичковци, сигурно щяхме да свикнем и с кусурите им и постепенно да се научим да се фокусираме върху онова, заради което заслужават уважение. Но понеже нямаме, някак си ни е по-лесно да се заяждаме с тях, да търсим и най-малкия повод да ги развенчаем, да ги демитологизираме.

Честит юбилей, Ицо! За добро или за лошо, ти си типичен българин, и който не се гордее с теб, значи се срамува и от самия себе си.