Италианците се изненадаха от победата си като Слави Трифонов след парламентарни избори. Нашето 11-о място показа, че бизнес-моделът на БНТ е добър и е важно, но недостатъчно условие

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 28 май

Песенният конкурс на Евровизия – пищното и кичозно събитие с бюджет 150 милиона евро, за 65-и път беше „гузно удоволствие“ за половинмилиардна аудитория. Спечели го Италия – изненадващо дори за самата себе си – с група с датско име (и баскитаристка), дошла от X Factor и фестивала в Сан Ремо, и с рок-парче в стил „Ред Хот Чили Пепърс“, но на италиански. За нас остана сравнително приличното 11-о място (какво да каже добрата стара Англия с нейните нула точки на 39-о?) и някои поуки, които заслужават анализ.

Циркът и тази година беше пълен. Домакините от нидерландския град Ротердам предложиха ефектно, но като цяло скучновато и стерилно шоу, в което политическата коректност и стремежът за пълно равноправие на всички малцинства доминираха над музиката. Джендър-естетиката триумфираше отново, геополитическият вот – също. Гърция и Кипър пак си се подкрепиха, Азербайджан и Русия – също. Ние получихме кръгла нула от Северна Македония, а страните, от които взехме най-много точки, се оказаха Португалия и Молдова – без ние да сме им отвърнали със същото. Може да се приеме като сериозен атестат за нашата аудитория, че първите две места в избора й – Италия и Франция – съвпаднаха с крайното класиране.

В гласуването на журитата невинаги имаше музикална, нито дори геополитическа логика. Някои държави очевидно бяха дали гласа си просто за песни, в които не разпознават сериозна своя конкуренция. Регламентът, който от няколко години поставя акцент именно върху вота на мистериозните комисии от експерти, пак успя да вбеси зрителите. Защо е толкова важно да се изтъква как е гласувало всяко от 39-те журита, а изборът на публиката после да бъде набързо претупан, без никой да успее да осмисли неговата логика, която в крайна сметка се оказва решаваща?

Италианската победа очевидно беше плод на някакъв „наказателен вот“ срещу смятаните за фаворити Франция и Швейцария. Самите музиканти от „Манескин“ се държаха странно до степен след триумфа им шведски журналист да ги пита дали не са били дрогирани на сцената. Въобще приликите с българския политически живот от последните месеци са направо смущаващи. Рокаджиите, разбира се, отрекоха да са били на кокаин – досущ като „свидетеля Илчовски“ пред „трибунала Манолова“.

Колкото до нашето участие и представяне – очевидно бизнесмоделът на БНТ с пълното уповаване на външен спонсор е ефикасен и в него има бъдеще. За пореден път се доказва, че когато нещо се повери не на държавния, а на частния сектор, успехите не са химера. В две последователни години за нашата представителка Виктория Георгиева бяха създадени чудесни песни, които бяха сред фаворитите на меломаните в цяла Европа. Модерното им звучене беше в унисон с изпълнителските й данни, сценичната реализация беше на световно ниво.

Българската певица се открояваше от кичозната маса, а по време на изявата й в социалните мрежи валяха комплименти от цял свят, както и разбираеми сравнения със суперзвезди като Били Айлиш, Лана Дел Рей, Нели Фуртадо… Високият резултат (6-о място) от гласовете на журитата беше признание за качествата на нашата песен и екипа ни. Но фиаското със зрителския вот (само 30 точки от 39 държави!) открои слабост, която беше налице и в представянето ни с групата Equinox и песента “Bones” през 2018-а. С колкото и силно парче да разполагаме, ако то не е изпълнено с нужния заряд на сцената, ако не наелектризира публиката в залата и пред екраните, мелодията и текстът остават на заден план. В някои моменти гласът на българката дори се губеше на фона на предварително записаните беквокали.

Досегашните ни най-успешни участия на Евровизия – на Кристиян Костов, Поли Генова и Елица и Стунджи – впечатляваха не само с музикални достойнства, но и с харизматично изпълнение и ярък певчески талант. В крайна сметка се видя, че е трудно и дори невъзможно да убедиш цяла Европа, че й представяш истинска звезда, когато преди това не си убедил в същото собствената си публика у дома.

Урокът, който трябва да научим след това 11-о място (при положение, че песента ни заслужаваше да е поне в Топ 5), е, че не може да се разчита само на добрата музика, нито на усърдието и самодисциплината на избрания наш представител. В цялостното поведение на иначе симпатичната Виктория се долавяше някаква неувереност, почти гузно угризение, че се намира на място, което може би не й приляга докрай. А нито тя като млада певица, нито музикалната ни сцена заслужават нещо подобно.

Ако някоя година успеем да съчетаем в едно майсторска композиция, старателна екипна работа и ярко сценично присъствие на изпълнителя, нищо чудно и да дочакаме заветното първо място. Дотогава можем само да се радваме, че не сме на мястото на англичаните или пък на страните, които дори не успяват да прескочат полуфиналите.