Ето един от плюсовете да живеем в България, а не в Щатите – можем да отидем на кино и да гледаме най-новото от гениалния и неповторим Уди Алън.

49-ият му филм „Фестивалът на Рифкин“ излезе по нашите екрани успоредно с появата на дългоочакваната му автобиография „Само да вметна“ на български. Между двете творби само привидно няма пряка връзка. Макар и без да играе в него (преди десетина години подобна роля би му паснала идеално), филмът е един от най-самоаналитичните в цялата му филмография. Главният герой е типичният Уди-персонаж – неудовлетворен от живота и кариерата си мъж, който постепенно разбира, че претенциите му може би са по-високи от заслугите. Прозренията, до които достига в рамките на час и половина, са изцяло в съзвучие с „философията Алън“ – да, този свят е едно шибано място, но може би аз не съм чак толкова прецакан, колкото си мисля, а вероятно не заслужавам дори и онова, което съм получил дотук…

Сюжетът се върти около кинофестивала в Сан Себастиян, където на съпружеска двойка (той – бивш преподавател по европейско кино и неосъществен писател, тя – пиарка на нашумял и секси режисьор) ще се случат вълнуващи неща на любовния фронт. Титулярът Уолъс Шоун (познат ни е от „Манхатън“ на Уди Алън и от „Ах, този джаз“ на Боб Фос) е може би една идея по-карикатурен от необходимото и не притежава холеричната харизма на самия Уди, чието алтер-его всъщност играе. Около него обаче в чудесни изпълнения виждаме испанската актриса Елена Аная (нещо като по-талантлива версия на Пенелопе Крус), Джина Гершон (помните ли я в „Шоугърли“?) и дори двукратния носител на „Оскар“ Кристоф Валц.

За пореден път се убеждавам какъв майстор е Уди в създаването на женски образи – за броени минути успява да охарактеризира типаж, с който не една и две зрителки биха се идентифицирали. Прониква дълбоко в женската душа и вади наяве всичките й копнежи, недоизказани чувства и терзания. Изключително несправедливо и дори перверзно е този човек да бъде обект на атаки като „сексуален хищник“ и едва ли не педофил от лудата му бивша половинка Миа Фароу и cancel-кохортата в Щатите.

Но да се върнем към филма. Освен поредната психотерапия на комплексирания съвременен интелектуалец, „Фестивалът на Рифкин“ е и елегантно отдадена почит към някои от шедьоврите на киното. Вмъкнати са (на места, нека призная – пришити с бели конци) сцени-цитати от филми на Жан-Люк Годар, Орсън Уелс, Фелини, Бунюел и Бергман. Дали това е своеобразно прощаване на Уди Алън с любимото му кино? Да се надяваме, че не. Макар конкретно този да не е сред най-силните му филми, с нетърпение очаквам следващия му опус.