Кой и защо разпореди това безобразие с раздялата на ПП и ДБ? Каква и за кого е ползата и каква – вредата?

Разводът на ПП и ДБ не изненада никого, но въпреки това вдигна шум до небесата. Типичен и пореден пример за това как една общност с по-малко от 10-процента национално представителство е в състояние да диктува дневния ред и обществения дебат в продължение на седмици. Да занимава публиката със себе си дори в момент, когато публиката ясно е показала, че вече има други интереси и приоритети.

Раздялата се случи точно така, както Хемингуей описва фалита в романа „И изгрява слънце“ – „постепенно, а после изведнъж“. Първо бяха различните и безкрайни избори, в които имаше разправии и скандали около реденето на листи, последвани от сръдни и гняв след резултатите от преференциалното гласуване. През цялото време се правеха, че в редиците им не съществува никакво идеологическо разминаване. Накрая с едно заседание „в малък хотел в района на село Бели Искър“ се стигна до официалното съобщение от 29 април.

От ДБ приеха новината с кисели лица, наричайки го „сериозна политическа грешка, която създава рискове пред развитието на България“. И това не приличаше на актьорска игра със скрит подтекст, а изглеждаше съвсем неподправено.

След тригодишен „брак по сметка“, сега семейната двойка реши да спи в отделни стаи, но да си споделя банята и кухнята при нужда. Е, не е нещо, което българинът не е виждал и чувал.

ПП-ДБ се роди през 2023 г. като обединителен спасителен пояс за „градската десница“ и антикорупционната протестърска общност. ПП донесе харизмата на Кирил Петков и Асен Василев – млади, образовани, с имидж на технократи от Харвард, които ще „променят системата“. ДБ от своя страна добави съюза между наследниците на „Синята“ идея от ДСБ и интелектуалния блясък на Христо Иванов и „Да, България“ – по-твърди евроатлантици, по-отчетливо десни в ценностите.

Първите успехи бяха налице: влязоха във властта, започнаха уж реформи (макар и с много компромиси, които на практика ги обезсмислиха), свалиха ГЕРБ от пиедестала за известно време. Но семената на раздора бяха посети отрано. Изборни листи, преференции, борба за внимание – всичко това генерираше напрежение. ДБ се чувстваше като „по-малкия брат“, докато ПП доминираше с ресурси и медийно присъствие. На последните избори обаче „дясната част“ се оказа по-добре организирана и с преференциален вот вкара с 5 депутата повече в парламента от „левичарите-популисти“ – 21 за ДБ срещу 15 за ПП. Синьото надделя над жълтото в техния общ флаг.

Вътрешният дисбаланс е само формален повод за развода. Действителната причина е неочаквано голямото външно поражение. Това си е класическа коалиционна алхимия – когато резултатите са слаби, виновен винаги не си ти, а партньорът ти в съюза.

Твърде голямата победа на Румен Радев и „Прогресивна България“ очерта ролята на ПП-ДБ не като бъдещ консуматор на властовата баница, а като опозиция. При липсата на даже минимална материална изгода от това да делят обща спалня, двамата съпрузи предпочетоха да се отделят, щом оттук нататък ще трябва само да упражняват любимата си дейност – а именно: да бъдат контра на властта, всеки от своите, принципно различни и почти диаметрално противоположни, позиции.

Раздялата е симптом на по-дълбоко заболяване, което лидерската фразеология, разбира се, старателно прикрива. Това е неспособността на двете формации да намерят общ отговор на въпроса „кои сме ние, когато не сме срещу Борисов“. Докато имаше ГЕРБ за враг и човек като вечно усмихнатия Кирил Петков за двигател, коалицията някак си функционираше. Когато Петков изчезна от листите (предшествано от голям корупционен скандал в столичната общинска власт), Борисов се срина, а на сцената се появи Радев със своите 131 депутати, ПП-ДБ тутакси остана без основната си ос, без пътеводната си светлина.

Досега в продължение на три години две различни вселени – политика на по-високи доходи и активна държава от едната страна (ПП), рестрикции и бюджетна дисциплина от другата (ДБ) – споделяха общо лого. Сега всяка от тях ще трябва да провери доколко се радва на обществена подкрепа.

Но това няма да е скоро – поне не на президентския вот, където двамата съпрузи почти сигурно ще водят общо отроче към изборните секции. Проверката ще се случи най-рано на първите общински избори през есента догодина. За българската политика година и половина са страшно много време – дотогава току-виж семейството отново се събрало, обединено пред някакъв нов общ враг.

Всъщност, именно усещането, че ще са в опозиция, и то вероятно за цял мандат, доведе до уж внезапната раздяла на ПП и ДБ. При положение, че скоро няма да има нужда да демонстрират единство и да дават общи обещания на електората, и за едните, и за другите е по-добре да управляват самостоятелно „активите си“ за следващите няколко години. Сега всеки поотделно ще търгува своята колаборация или неколаборация с управляващата партия. Купувачи и за едното, и за другото, със сигурност ще има.

Проблемът им обаче е как това изглежда „за пред чужденците“. От геополитическа гледна точка, за Брюксел и Вашингтон това изглежда като поредната българска „махленска драма“. „Проевропейските“ сили се делят, докато „проруските“ и патриотичните набират сила. Докато горката стара Европа всячески се бори да постигне някакво единство пред титанични врагове като Путин и Тръмп, българските либерали/демократи се разединяват? Как да очакваш, че в Брюксел ще продължат да те обичат, както досега, ще търсят предишните контакти с теб? Сега, ако Урсула реши да се обади на своите хора в София, на кого точно ще звънне?

Бракоразводно споразумение уж е с клауза за „приятелски отношения заради децата“ (в случая – евроатлантическата ориентация и борбата с корупцията). Историята обаче показва, че такива конструкции тип „разделени, но заедно“ често траят колкото едно правителство – до следващата криза.

Кои са най-неудобните въпроси, на които никоя от двете страни не желае да отговори публично? Първият: ако са толкова различни идеологически, защо ще са заедно за президентските избори? И защо бяха заедно и на тези, защо показваха единство? И вторият неудобен въпрос: ако са достатъчно близки за обща президентска кандидатура – защо тогава сега са в отделни парламентарни групи?

Нека дадем отговор вместо тях. Разбира се, че нито идеологията, нито стратегията са водещ мотив тук. Водещ мотив е най-вече кой да води по-голяма дружина. Всичко останало – съюзи, документи, пресконференции за „парламентарен съюз в силна Европа“ – е декор. Красив, добре осветен, с музика на заден план (може даже отново да изпеят химна заедно). Но декор.