Триумфалният филм с Хоакин Финикс повдига куп болезнени въпроси, като най-същественият е този за психическото здраве и отношението към хората с ментални проблеми

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 18 октомври

Истинска сензация е, че драматичен филм с тежък сюжет и без никакво екшън-съдържание стана една от най-гледаните кинопремиери по света и у нас. „Жокера“, воден от спиращото дъха превъплъщение на Хоакин Финикс, се оказа най-успешната продукция, излизала някога на екран през месец октомври. Той е първата и засега единствена екранизация с комиксови герои, печелила голяма награда от европейски кинофестивал („Златен лъв“ от Венеция тази година). Но не толкова триумфът на филма, спряган за фаворит за по-важните статуетки „Оскар“, е поводът да му обърнем по-специално внимание тук. Онова, което го прави различен и специален, е начинът, по който фокусира вниманието върху куп наболели въпроси от днения ден.

„Детството приключва тогава, когато спираш да идолизираш Батман и започваш да се идентифицираш повече с Жокера“. Зад тази сентенция се крие най-краткото обяснение защо този филм успя да докосне толкова хора и да ги развълнува така силно. В историята на самотния и отчаян антигерой с психически проблеми много зрители откриха ако не себе си, то поне хора, които познават. И се замислиха за доста неща, които обикновено са склонни да подминават като маловажни. Такива въпроси обикновено може да повдигне само една добре написана книга от мъдър човек. Но в днешно време книгите се консумират от стократно по-малък брой хора от филмите. Заслугата на режисьора-сценарист Тод Филипс е, че успя със средствата на най-масовото и смятано за най-повърхностно модерно забавление да повдигне въпроси и внуши идеи, които нито една статия във вестник, пък бил той и най-четеният, нито едно телевизионно интервю или риалити-шоу и нито едно приложение за смартфон не биха могли да повдигнат и внушат. И то у достатъчно широка публика.

На първо място това е въпросът кои и какви хора смятаме за злодеи, за лоши. Обществото с все по-лека ръка издава присъди и все по-жестоко отлъчва някои индивиди от себе си. С което само задълбочава проблемите им и увеличава шанса те да постъпват антисоциално. Да вършат лоши неща, да вредят и на себе си, и на околните. Това не ги прави обаче автоматически лоши хора и злодеи. Може би те са просто личности с някакви проблеми, които никой не иска да види и чуе?

Сложете си ръка на сърцето и си дайте сметка – ако не самите вие, то вероятно някой член на семейството ви, ваш близък, или пък просто колега или съсед страда от дадена форма на психическо разстройство. Статистиките на световното здравеопазване са стряскащи. Броят на хората с ментални проблеми, които под една или друга форма касаят и периодически засягат и тези около тях, застрашително расте. Според повечето данни, такъв е случаят при всеки четвърти от нас. Същевременно рискът човек с психически дисбаланс да се разболее от диабет, рак ли сърдечно заболяване, е много по-голям, отколкото при такъв в добро ментално здраве.

Депресията има различни форми и проявления и зачестилите самоубийства са само един от горчивите резултати на все по-масовото й разпространение. Повечето случаи просто влизат в графата на сухата статистика и ги подминаваме най-безцеремонно. Замисляме се едва когато сложи край на живота си някой особено популярен човек. Някой наш идол – като певеца Крис Корнъл от „Саундгардън“, актьора Робин Уилиямс, топготвача Антъни Бурдейн… Едва тогава оставяме мисълта, че психическото здраве на човечеството е все по-разклатено и взима все повече жертви, да се прокрадне в съзнанието ни – но за кратко.

Конкретно у нас обществото е още по-чуждо на идеята да се интересува от менталното си равновесие. Посещенията при психоаналитик или психиатър все още са тема-табу. Паник-атаките са нещо, което приемаме недостатъчно сериозно и смятаме, че страдащите от тях преувеличават или просто драматизират. Счита се, че ще обидиш някого, ако го посъветваш да се поинтересува от душевното си състояние и да вземе мерки срещу депресията, която безпричинно го обзема понякога.

Все по-стресиращото ежедневие и ритъм на живот, злоупотребата с алкохол, наркотици и медикаменти допълнително увеличават риска от появата на психически проблеми. Не само по света, но и у нас много случаи на самоубийства, убийства или просто на домашно насилие биха могли да бъдат предотвратени, ако хората взимаха по-насериозно темата, ако не оставаха безучастни към психическите проблеми и състояние на тези около тях. Но засега няма изгледи отношението към тези неща да се промени. По-скоро обществото става все по-жестоко и безцеремонно и с лекота е готово да сатанизира някого като злодей, да го обяви за непоправим престъпник или просто да го сметне за „тежко луд“. Да, „луд“ у нас е вид обида, зад която не се крие и капчица съчувствие.

Но все повече специалисти са единодушни, че психичното здраве е не просто вследствие на някакъв биохимичен дисбаланс в организма, който може или трябва да се лекува с медикаменти. То повече от всякога е резултат от социални фактори и изисква не толкова индивидуални, колкото обществени усилия. С други думи – няма как да очакваме един човек в депресия сам да излезе от нея, да се самоизлекува. Да си пие там седемте таблетки всяка сутрин и да бъде щастлив. Филмът с Хоакин Финикс илюстрира състоянието на тези хора с вцепеняваща дълбочина, нюансираност и емпатия.

Днес те повече от когато и да било имат нужда не само от разбиране и специализирана помощ. Те се нуждаят от общност и общуване, от смисъл на живота – но не онези заместители, които консуматорската индустрия ни внушава – да се печелят все повече пари и да се купуват все повече неща. Хората имат потребност от по-силна връзка с останалия свят – и с другите около тях, и с природата. Също така се нуждаят ако не непременно от любов, то поне от съчувствие или най-малкото от разбиране.

Затова и филм като „Жокера“ си заслужава да бъде гледан от възможно най-голям брой хора. Но още по-важно е да бъде разбран. В удовлетворяването на телесните потребности цивилизацията ни е постигнала забележителен напредък – днес никой в страни като нашата не умира от глад. Самодоволството е все по-видима черта на ежедневието ни. Но удовлетворяването на психологическите потребности е нещо, в което светът драматично, фатално изостава. И около нас се появяват все повече хора, които изпитват душевен недостиг. Хора, които страдат, които са в непрекъсната вътрешна болка, но ние, околните, с лекота предпочитаме да им се подиграваме, да ги обявим за ненормални и дори за злодеи.

„Жокера“ е безпрецедентен случай, когато най-голямата фабрика за илюзии, мечти и повърхностно забавление – Холивуд – произнася подобна присъда както срещу себе си, така и срещу най-масовите си потребители. Дали ще бъде чута и достатъчно добре осъзната?