Новият филм на Ники Илиев е смислен и забавен, но неравномерен, а на моменти направо безумен и нелеп. Затова пък е пълен с реклами и с красотите на Пловдив

Някъде там, между рекламите на Huawei (никой не използва друга марка телефон, лаптоп или таблет), Nissan (не се карат никакви други коли), отлежало малцово уиски, банкови услуги и бензиностанции, този филм е смислен, романтичен и вълнуващ. Гледах „Завръщане“ в последната възможна прожекция на делнична вечер и салонът беше пълен. Явно публиката оценява плюсовете и не се дразни толкова от минусите, които ще изредя по-долу, нито от дразнещото продуктово позициониране. Дано въпросните спонсори (как щях да пропусна сладкарници „Неделя“ и течния шоколад „Нукрема“) са доволни, че на всеки десетина минути успяват да се вмъкнат не просто в сценария, а едва ли не в сюжета. Представям си как после го отчитат на годишните си акционерни събрания – „И през 2019-а зрителите в киносалоните гледаха повече нас, отколкото сините очи на Диляна Попова…“.

Но да се върнем към „Завръщане“. Поредният филм на Ники Илиев – симпатичният актьор-режисьор-продуцент, който като истински магьосник винаги успява да намери достатъчно пари за проектите си – е крачка напред в сравнение с предишния.  „Нокаут“ беше сякаш по-амбициозен и претенциозен, но в крайна сметка се оказа почти провал. Тук разказаната история за четиримата съученици, които водят борба за спасяването на една къща, но най-вече борба за собствената си идентичност и душевен мир, е интригуваща и се вписва нелошо в „пловдивската година“. Заснета е с визуално съвършенство от оператора Кирил Вълчанов.

Сценарият обаче е неравномерен, някои сцени са пришити с бели конци към останалите, а част от постъпките на героите изглеждат драматургично необосновани и на моменти направо абсурдни. Зрителят е оставен самичък да търси мотивация за едно или друго действие, някак си ей така, „на доверие“. Затова пък актьорите се справят чудесно с ролите си, като изключението тук за съжаление е самият Ники Илиев. В този филм той е по-скован от когато и да било – лицето му е почти без мимика, все едно е парализирано от някакви пластични операции или ботокс. За компенсация обаче, Бойко Кръстанов, Орлин Павлов и антагониста Башар Рахал са в отлична форма, а Александър Кадиев е направо в стихията си. Бих казал, че неговият образ владее целия филм. В епизодичните роли също виждаме няколко силни изпълнения (Диляна Попова – много красива и харизматична, Евелин Костова също), а на финала гледаме и слушаме дори самия Мастър Стефан Данаилов, чийто монолог е разтърсващ.

Наред с романтичната нишка и актьорското присъствие, основното достойнство на „Завръщане“ е спорадичният хумор. Той се дължи не толкова на свежи лафове в диалога (диалогът всъщност е доста дървен), колкото на няколкото комични ситуации и сюжетни обрати, както и на моментите, в които актьорите очевидно импровизират напълно спонтанно.

Финалните надписи идват с 10-ина минути по-късно, отколкото би трябвало – последните сцени след развръзката са излишно разтеглени и не носят достатъчно емоционален заряд. На излизане от салона обаче публиката не изглеждаше недоволна от прекараните близо два часа – забавляваше се през голяма част от времето, а накрая дори се беше и замислила…