“Дъвка за балончета” и “Нокаут” са поредните български филми, на които все нещо не им достига. Единият е с чудесен сценарий, но твърде некомерсиален, а другият – твърде комерсиален, но безсъдържателен

В “Дъвка за балончета” децата-актьори се справят чудесно…

… а Иван Юруков и Теодора Духовникова правят едни от най-силните си роли.

Оказа се, че еуфоричният период на българското кино продължава и след “Вездесъщият” и “Възвишение”. Кога друг път се е случвало публиката месеци наред да има поводи да влиза в мултиплексите и да гледа родна продукция вместо поредните комиксови екранизации от Холивуд? Последните седмици ни сервираха “Дъвка за балончета” и “Нокаут” – още две премиери, които изкушиха мнозина да отделят пари и време и да проверят как е със здравето това животно, наречено българско кино.

Резултатът от проверката е, че е живо, сравнително здраво и си похапва добре, но пак му се обаждат добре познати болежки от едно време. Ако от двата филма с някаква магическа пръчка можеше да се състави един-единствен, взимайки най-добрите качества от всеки, сигурно щеше да е прекрасно. Да, ама не става така, уви.

“Дъвка за балончета”, режисирана от Станислав Тодоров-Роги (снимал досега сериали като “Тя и той” и “Столичани в повече”) е прекрасна романтична история с добри актьори, включително и невръстни такива, почти перфектен диалог, липсващ хепиенд и още по-липсващ маркетинг. Жанрът се определя като “комедийна драма” и наистина има достатъчно моменти, които да те разсмеят, както и такива, които да те трогнат. Чак да те разплачат… едва ли, освен ако не си непоправим романтик, който не обръща внимание на клишираните сюжети и няма нищо против цял живот да го занимават с нечия несбъднала се любов. “Дъвката” всъщност е истински мехлем за душата на улегналия и носталгично настроен киноман. Паралелът между края на 80-те, когато колекционирахме дъвки “Турбо”, и играехме на фунийки, свити от страниците на “Некерман”, и модерния, циничен и отчужден свят, във визуално отношение е представен почти виртуозно. Иван Юруков и Теодора Духовникова правят едни от най-силните си роли, а децата-актьори се справят не по-зле със задачите си. Но най-големият плюс на филма е диалогът, който звучи органично и в преобладаващата си част е динамичен и забавен.

Заради всичко това е още по-жалко, че авторите са решили “Дъвка за балончета” да остави едно тягостно крайно впечатление у публиката и че наистина не са измислили някаква по-оригинална или поне частично оптимистична развръзка. Не може с толкова лека и уверена ръка да правиш кино, насочено към романтиците, и същевременно с такъв елитарен цинизъм да ги оставиш да излязат от киносалона със свити сърца. Като се добави към това и доста скромната рекламна кампания на филма – някак си близко до ума е, че авторите сякаш и сами не са били уверени, че продуктът им заслужава по-масирана пропаганда, която би могла да си изплати парите. В крайна сметка, “Дъвката”, освен талантливо заснета и здравословна до диетичност храна за романтичните души, се оказва поредният случай, в който екипът сякаш не желае да надхвърли собствения си кръгозор и да каже малко повече неща, да се прицели в малко по-широка аудитория. Жалко, защото всички предпоставки за успех са били налице.

При “Нокаут” (с подзаглавието “Всичко, което тя написа”) проблемите са съвсем други и, за съжаление, по-сериозни. Това е трети изцяло авторски проект (след “Чужденецът” и “Живи легенди”) на 36-годишния Ники Илиев – актьор, сценарист, режисьор и продуцент с нетипични за нашите ширини амбиции и енергия. Усилията му заслужават ако не аплодисменти, то най-малкото респект, задето дръзва да прави комерсиални и конвертируеми филми, поставящи общочовешки-значими въпроси, в които “продуктовата стойност” е на международно равнище. Обикновено обаче в случаи като неговия винаги е налице рискът да се загуби почва под краката. Комфортът, че тъй като филмът е плод основно на неговите индивидуални усилия, може да прави с него каквото си поиска, за съжаление често води до залитане в една или друга посока или просто до размиване на критериите поради липса на коректив от страна на по-опитни творчески партньори.

“Нокаут” е филм с чудесна идея, но с изненадващо посредствен сценарий. 97-те му минути не са много, но текат мъчително бавно. Запълнени са с разточителни като дължина песни (сами по себе си чудесни), продуктово позициониране на “Рийбок” и “Нукрема” и чат-пат хумор (благодарение основно на поддържащите персонажи). Въобще – една дъвка за очите и нищо повече.

Холивудският титуляр Гари Дърден буквално изнемогва, чудейки се как да компенсира недостатъците на сценария. Саня Илиева е красива и чаровна и може би нелоша актриса, но само когато мълчи – в моментите, когато й се налага да говори на английски, положението рядко надскача нивото на декламацията. За съжаление и на български е почти същото. Орлин Павлов пък е много добър в комедийните моменти, но с драматичните някак си не му се получава.

Но най-дразнещото в “Нокаут” е, че е направен с необяснимо високо самочувствие – едни театрални закачки с публиката, изобилие от близки планове и лирически отклонения… Със сигурност бихме ги приели по-добре, ако съдържанието отговаряше на претенциите. Но не отговаря.

Надявам се вече разбирате какво съм имал предвид, мечтаейки от двата филма да се беше родил един-единствен. Представете си чудесния диалог, деликатна режисура и перфектна актьорска игра на “Дъвка за балончета”, съчетани със замаха и амбициите за достигане до по-широка публика на “Нокаут”. Би се получил истински хит. А сега какво имаме? Един симпатичен, докосващ, но някак си себедостатъчен и ниско-прицелен романтичен филм, и един шумен, атрактивно заснет, но дразнещо кух и безпомощен да защити претенциите си псевдокомерсиален продукт.

Засега слуховете за продължаващия възход на българското кино са силно преувеличени.