Между Коледа и Нова година гледах за втори път филма на Виктор Божинов по романа на Милен Русков. Изненадах се приятно, че сравнително голямата зала в „Арена Младост“ беше почти пълна с хора – от всякакви възрасти, месец и половина след тръгването на „Възвишение“ по кината. Дори само този факт е достатъчен атестат за успеха и качеството на филма.

Случи се така, че се засякохме със семейството на мой съученик от гимназията – все хора, за които е дори слабо да се каже, че са интелигентни – мога да ги причисля към горния 1% от хората по естетически вкус и критерии за добра литература и кино. След като бях се начел на какви ли не хейтърско-снобски коментари и реакции за филма, имах известни опасения, че и тези хора може да останат разочаровани. После обаче се почувствах глупаво, задето съм ги подценил и допуснал, че може да не го харесат по примера на Явор Дачков, Иван Бакалов и други подобни „ентелегенти“. „Не се учудваме, че го гледаш за втори път, и ние бихме го гледали още веднъж“, беше само една от реакциите им след финалните надписи.

Освен актьорската игра и страхотната операторска работа, коментирахме и нежеланието на екипа да лансира филма си по всевъзможните фестивали у нас и по света. Сякаш за да покажат едно допълнително противопоставяне на типично „фестивалното“ кино, каквото в България се снима вече десетилетия наред, без особен смисъл и успех сред публиката. „Той този филм си е направен за нас, за хората, да му се изкефим, не е за някакъв тесен фестивален кръг. И добре, че се намират хора, които да се нагърбват с нещо подобно“, коментираше моят съученик и е абсолютно прав.

Самият аз очаквах при второ гледане филмът да ми се стори по-скучен и известното 15-ина минутно излишно разтегляне, за което писах в първия си отзив за него да се окаже още по-дразнещо. Ами не, нямаше такъв момент. Не ми беше скучно нито за минута, дори някои сцени ги оцених още повече в сравнение с първия път – най-вече срещата с Васил Левски, заснета в контражур. Страхотен момент, може би най-доброто от българското кино за последните 30 години!

И чисто визуално, и като диалог и музика, а най-вече като актьорско присъствие, „Възвишение“ има плътност, с каквато много малко наши филми могат да се похвалят. А и много малко чуждестранни.

Интересно съвпадение се получи в минутите след смъртта на Асенчо, когато един кадър го показва усмихнат и с модерни градски одежди. Точно тогава майка ми до мен реагира по същия начин, по който и аз реагирах, когато гледах филма за сефте: „Този актьор (Стоян Дойчев) ще е идеален бае Славе от „Чамкория“! Ще му залепне и тази роля!“.

Да, абсолютно така е. Би било чудесна идея, ако при екранизацията на следващия роман-шедьовър на Русков Виктор Божинов (защото аз не се съмнявам, че тя би била поверена на някой друг и реализирана по-добре) използва голяма част от състава на „Възвишение“. По този начин допълнително ще се подчертае една от непреходните идеи и теми в творчеството на този невероятен писател – че българската душевност си остава непроменена, независимо от времената и събитията наоколо. Че сме едни преобладаващо страхливи, дребни и не виждащи по-далеч от носа си душици, които САМО ПОНЯКОГА имат моменти на просветление и възвисяване. Че сме храбри, мъжествени, и благородни, но понякога сме склонни да обичаме повече един дръглив кон като бай Юван, отколкото ей така абстрактно целия си народ. А и въобще не е толкова сигурно, че последният заслужава повече това от едно едва кретащо добиче.

Та така за „Възвишение“. Ще ме прощават всички, които не са го харесали – заради ей такива като тях най-вече и Русков, и Божинов, не бива да се спират. Ако трябва, нека да финансират следващите си проекти и през crowd-funding. Сигурен съм, че ще има достатъчно хора, които да им помогнат.