Какво са успехите на “Възвишение” и “Вездесъщият” – плодове на устойчиво развитие или просто изригвания на талантливи индивидуалности?

Толкова силен сезон за българското кино не е имало отдавна, да не кажем въобще. В два последователни месеца “Вездесъщият” и “Възвишение” счупиха рекордите за най-силни родни премиери на голям екран за последните десетина години. Около тях се вдигна доста шум, но по-важното е, че не разочароваха масовата публика, както нерядко се е случвало досега.

Междувременно се завъртяха още няколко премиери, които също фокусираха вниманието – “Безкрайната градина”, “Асансьор за пациенти” и “Дамасцена”. И какво, в подем ли ще се окаже българското кино? Или твърденията за възхода му са силно преувеличени?

За “Вездесъщият” – филмът, който обра най-важните тукашни статуетки “Златна роза” в началото на есента, вече е ставало дума. Конвертируем и смислен сценарий, добра актьорска игра, отлична камера, ненатрапчива режисура. Е, титулярният актьор можеше и да е и с по-силно въздействие и по-широк емоционален диапазон, но и така всичко е доста над очакваното (и прието за средно за тукашното кино) ниво. В крайна сметка „Вездесъщият“ заслужава аплодисменти най-вече заради това, че търси вниманието на публиката и знае как да го ангажира. Макар и далеч от съвършен, той е пример в каква посока трябва да се развива киното ни, ако искаме да престане да бъде псевдоелитарно изкуство, ориентирано главно към усвояването на “едни бюджети”.

Месец по-късно дочакахме и “Възвишение” – филм с високо вдигната летва на очакванията, главно заради съвършения си литературен първоизточник, какъвто е романът на Милен Русков. Признавам си, че имах известни опасения от тази екранизация, особено след като гледах рекламните трейлъри, в които тонът ми се струваше твърде сериозен и театрално приповдигнат. Ще успее ли филмът да улови специфичната атмосфера на романа, онзи деликатен баланс между ирония и драматизъм? За щастие – оказа се, че да. Режисьорът Виктор Божинов е постигнал нещо почти невероятно – успял е да заснеме атрактивен, забавен и интригуващ исторически епос, в който органично се преплитат както хуморът от книгата, така и нейните философски, народопсихологически и патриотични послания. С операторска работа, грим, костюми, звук и музика на световно ниво и с ансамбъл от най-добрите български актьори (какви поддържащи роли от Васил Михайлов и Филип Аврамов само!), “Възвишение” оставя усещането за моментална класика – филм, който ти се иска да гледаш отново и отново и да се възхищаваш на всеки негов компонент.

Титулярът Алекс Алексиев напълно опроверга съмненията, че може би не пасва за ролята на Гичо – понеже е актьор с твърде модерно, “градско” излъчване. Изпълнението му се оказа проникновено, богато на нюанси и наистина завладяващо. А колегата му Стоян Дойчев като Асенчо е голямото откритие на българското кино – толкова органичен, будещ едновременно симпатии и съжаление образ като неговия не се е появявал от десетилетия.

Ако трябва все пак да отбележим някои несъвършенства на “Възвишение”, те са може би само в два момента. Единият е когато Гичо е арестуван и пребит и го натоварват на каруца, за да го водят за разпознаване от свидетел – тази сцена е заснета твърде драматично, почти като дословно копие на “Страстите Христови” от Мел Гибсън. Тя влиза в рязък контраст с тоналността на филма, а никакъв монолог на героя не идва на помощ, за да мотивира и обясни тази своеобразна Голгота. Като цяло във “Възвишение” има няколко пропуснати възможности лирическо-съзерцателните интермедии (иначе нещо наистина прекрасно) да се използват за още поне мъничко от прозренията в книгата.

И вторият момент, който е преекспониран и разтеглен, е финалната развръзка – иначе перфектно заснета и изиграна. Там близките планове на актьорите идват в повече и в един момент постигат комично-гротесков ефект, без той да е търсен. Ако беше с няколко минути по-кратък, епилогът щеше да е още по-въздействащ – даже без напълно излишния финален изстрел, който отеква над възвишението.

Но, както се казва, това да са кусурите. “Възвишение” е не просто неочаквано добър български филм – той е немислимо добър. Екранизация по книга-шедьовър, която органично я визуализира, създавайки запомняща се и вълнуваща галерия от образи. Самият факт, че у нас има хора, способни да създадат такъв продукт, означава, че българското кино има бъдеще.

За съжаление, към всяко “Възвишение” у нас има и по един “Асансьор за пациенти”. Филмът на Иглика Трифонова, който имаше премиера почти едновременно на голям екран и по БНТ, може и да е бил чудесен и благороден като замисъл, но реализацията му е тегава, снобска и направо враждебна към аудиторията. Сякаш създателите му са се притеснявали да не би някой от интелектуалния им приятелски кръг да не им се скара, че “залитат към комерса”. С ужасен звук, дразнещ операторски стил и тромав сценарий, “Асансьор за пациенти” моментално те приземява, ако случайно си започнал да мечтаеш за българско кино на световно ниво. Иска се наистина стоицизъм, за да го изгледаш докрай – независимо от иначе добрата актьорска игра на Христо Гърбов в ролята на психиатъра. Разбира се, такива филми неизменно получават потупване по рамото от медии от “приятелския кръг”, а авторите им тутакси се нареждат на опашката за следващата държавна субсидия.

Подобни примери се появяват почти всяка година. През 2016-а тъкмо се зарадвахме, че се появяват филми като “Маймуна”, и получихме шамара “Летовници”. Преди това сме имали и малки, недооценени шедьоври като “Подслон”, но също и безсмислени упражнения по стил и усвояване на бюджети като “Кецове”. На всеки „Дзифт“ или „TILT“ се появява и по един „Бензин“. Въобще българското кино си остава една безкрайна поредица от епизодични протуберанси на талант, усърдие и уважение към публиката, на фона на океан от самодоволна и самодостатъчна претенциозност, която продължава да държи зрителите далеч от киносалоните.

Дано само реалността не повтори киноисторията, в която мечтателят Гичо, предаден от страхливия и пресметлив Асенчо, беше принуден да се гръмне там горе на хълма. Заради филми като “Възвишение” е нужна истинска “револуция” срещу заспалото българско кино. На оружие, братя, ибах ги!