Новите филми„Маймуна“ и „Летовници“ са на двата полюса – смисъл и стил срещу евтин хумор и имитация на кино с цел усвояване на държавна субсидия

Не се случва толкова често две нови български продукции да се завъртят по кината в последователни седмици, при това в най-активния филмов сезон. Премиерите на „Маймуна“ и „Летовници“ са добър повод да се направи стоп-кадър на моментното състояние на родното киноизкуство и най-вече на потенциала му да достигне до широка публика. Ясно е, че на фестивали като „Златна роза“, „Любовта е лудост“ и „София Филм Фест“ винаги ще се намерят достатъчно зрители, за да напълнят салона, където се прожектира българска продукция. Но има ли конкурентноспособност тукашното седмо изкуство и може ли да заинтригува публиката в мултиплексите наред с холивудската ширпотреба? И още по-важен въпрос – способно ли е да ни радва и вълнува или по стара традиция предимно ни кара да се ядосваме, че се харчат държавни субсидии за неща, които не ги заслужават? Въобще струва ли си да си купуваме билети за наше кино днес, в есента на 2016-а?

Отговорът, поне що се отнася до „Маймуна“, е изненадващо позитивен, докато за „Летовници“ – изобщо не. За съжаление приходите и на двете премиери в първите им седмици на екран са скромни и твърде далеч от постиженията на касови български заглавия като „Мисия Лондон“, „Операция Шменти-капели“, „Love.net” или „Tilt”. Дори и в самите рекламни кампании на новите филми, в тяхната сдържаност и пестеливост, има някаква предварителна примиреност с това, че не са за широка публика, че няма да станат хитове. И докато за „Маймуна“ това донякъде е разбираемо (жанрът и тоналността на филма го прицелват към една по-подготвена и изтънчена аудитория), то при „Летовници“ явно става дума за угризения. Да, сътворихме поредната глупост, изхарчихме едни пари на вятъра, но поне си прекарахме добре на Синеморец миналото лято. А вие ако искате гледайте, ако не искате – недейте.

Но да караме поред. Първи по кината се завъртя „Маймуна“, който до последно имаше работно заглавие „Баща ми, майка ми, сестра ми“. Това е втори филм за режисьора Димитър Коцев-Шошо, който преди това засне красивото, но не особено съдържателно и смислено упражнение по стил „Лора от сутрин до вечер“. За новия си проект той е получил субсидия от 360 000 лева чрез Националния филмов център и сесията за нискобюджетно кино.

Жанрът на „Маймуна“ може да се определи като „филм за порастването“ – достатъчно популярен и експлоатиран по света, но почти неизследвана територия от родното кино напоследък. Главните герои в него са две тийнейджърки, но всъщност таргет-аудиторията му е поколението на техните родители. Този жанр е изключително деликатна сценарна и режисьорска материя и винаги крие риск от залитане я в неправдоподобност, я в прекалена декларативност и плакатност. За чест на режисьора, който е и съсценарист заедно с Иван Марков, „Маймуна“ успява да заобиколи тези подводни рифове. Получил се е модерен, добре заснет (на моменти направо съзерцателно-красив) и най-вече смислен градски филм, в който темите и посланията се разкриват на пластове едни под други. Само някои от образите са еднопланови и схематични, но това е в името на разведряващия тъгата хумор. А най-голямото откритие на „Маймуна“ са титулярните изпълнителки Радина Боршош и малката Александра Костова, чието екранно присъствие е поразяващо магнетично и богато на нюанси. Казано обобщено – филмът е изненадващо дълбок и адекватен на заявените претенции и не оставя равнодушен зрител след финалните си надписи. Дали „Маймуна“ е от класата на онези, които всяка година се кандидатират за „Оскар“ – едва ли, но със сигурност по нищо не отстъпва на излишно прехваления ни кандидат „Каръци“, например.

На другия полюс обаче е излязлата седмица по-късно комедия „Летовници“. В салона, в който я гледах, тя успя да забавлява само едно седемгодишно момиченце, дошло заедно с майка си да види съзвездието от популярни български актьори. Анета Сотирова, Пламена Гетова, Китодар Тодоров, Васил Банов, Филип Аврамов, Станимир Гъмов, Антон Радичев, Малин Кръстев, Николай Урумов, Георги Мамалев… Възможно ли е филм, събрал всички тези имена накуп, да бъде провал? Продуцентите явно са заложили единствено на отказа ни априори да допуснем това. Сценарият е клиширана върволица от скечове, излязла сякаш изпод перото на Иво Сиромахов чрез събиране на смешки и лафчета от Туитър и Фейсбук. Режисурата на Ивайло Пенчев може да се окачестви като пресилено театрална, което за кинопродукт е всичко друго, но не и комплимент. Операторската работа може да се приеме като атрактивна и над средното ниво, а звукът е изненадващо добър – нещо, което по принцип рядко спохожда български филм. Но като цяло историята за събраните в един и същ хотел курортисти е някаква странна гротеска – твърде неправдоподобна, за да те накара да се замислиш за каквото и да било, и твърде банална, за да преглътнеш подобен водевил на голям екран.

Ако ставаше въпрос за петъчно тв шоу от типа на „Комиците“ или за псевдо-риалити като „София ден и нощ“ – сигурно щеше да върви. Бихме го преглътнали даже и под формата на набързо заснета новогодишна тв програма. Но когато става въпрос за продукция, глътнала 1.2 милиона лева държавно финансиране (и то едва от четвърти опит, след като трикратно е била отхвърлена от художествена комисия), зад което мнозина заподозряха конфликт на интереси – просто няма как да бъдеш снизходителен. „Летовници“ е с претенцията да бъде комедия за масова консумация, но всъщност е забележително не-смешен филм, в който иначе талантливи актьори се чудят как с преиграване да компенсират липсата на сценарна субстанция. На всичкото отгоре е и протяжно дълъг, сякаш за да тества издържливостта и търпението на публиката. О, да не забравя – има и претенциозно-артистични интермедии с един хор народни певици, чучнати да пеят насред природни красоти от най-южното Черноморие. Нещо като дефилетата на мажоретките в „Двойникът“, ако изобщо сравненията с подобна класика на българското кино са уместни тук.

Като цяло „Летовници“ е типичен пример за онова, с което киноиндустрията и въобще културата ни вече десетилетия се опитва да се пребори – превръщането на това изкуство в дойна крава за държавни субсидии. Крайният резултат е не просто безсилен творчески напън, а цинично „отбиване на номера“ – да се вижда, че отпуснатите средства са усвоени и да се отчете завършването на проекта, след което колелото отново да се завърти в търсене на ново финансиране. Паралелно с това другият резултат е, че публиката не само се разочарова от българското кино, но и се зарежда с все по-траен негативизъм към цялата гилдия, способна не просто да търпи подобно явление, но и с видимо удоволствие да се възползва от него.

Ето как през есента на 2016-а един евтин и уж непретенциозен филм успя да ни зареди с оптимизъм, а друг – да ни направи за пореден път на маймуни. В очакване сме на фестивалите и премиерите от 2017-а…