Украинците започнаха да изтрезняват, а Зеленски все по-трудно ще се оправдава с предателствата на Тръмп. Историята помни и други примери, в които народи са ставали жертва на външни имперски интереси

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 23 октомври

Жителите на Киев все по-често започнаха да остават без ток и вода, мостовете над Днепър един по един излизат от употреба, и това доведе до внезапно отрезвяване относно войната с Русия. В градовете на Западна Украйна като Лвов и Луцк, където доскоро живееха сравнително спокойно, също почувстваха какво реално представлява да се биеш с могъщ противник, когото наивно си смятал за напълно победим и едва ли не за обречен.

Украинските канали в Интернет рязко смениха тона и сега почти никой не прогнозира продължаване на съпротивата. Въпросите, които се задават, са съвсем други: кога и при какви условия войната ще спре, как точно ще бъде заменен Зеленски, какво ще се случи след сключването на мир, не предстоят ли още по-мрачни времена за напълно съсипаната страна, която изведнъж ще се окаже с около милион доскорошни военни, настояващи да „имат думата“ по всеки граждански въпрос…

Всъщност, налудничаво бодряшкият тон не е изчезнал съвсем от украинския ефир. По телевизиите вървят анкети с младежи, които са категорично против да бъдат отстъпвани каквито и да било територии на руснаците (Крим, Донбас, части от Херсонска област и Запорожието). Те с усмивка заявяват, че нямат нищо против войната да продължава. Но на последвалия втори въпрос – биха ли отишли на фронта, ако няма кой друг да се бие, те отговарят „твърдо не“. И че по-скоро биха напуснали страната си, отколкото да нарамят автомат и да скочат в землянките.

Това е когнитивният дисонанс в телевизионния украински ефир. Но интернет-пространството, където информацията взима превес над дезинформацията, вече изцяло се намира във фаза изтрезняване. Тече борба между различни фракции за надмощие – кой и с каква платформа ще наследи смятания за обречен Зеленски, който все по-трудно оправдава бедствената ситуация с предателските действия на Тръмп и недостатъчното финансиране от Европа.

Има някакъв тъжен парадокс във всичко това. Докато Русия водеше сдържана „специална операция“ и избягваше граждански обекти във въздушните си атаки, тя беше обект на подигравки. Искаше украинците да я обичат, но те я мразеха все повече и повече. Сега, когато започна методично унищожаване на тецове, подстанции, бензиностанции, жп линии и складове (в отговор на реципрочните украински атаки на руска територия) и животът в големите градове стана проблематичен, изведнъж се породиха по-топли, позабравени чувства към „братския народ“.

Появиха се нови, непознати досега теории в украинската пропаганда – как спирането на войната по сегашната фронтова линия няма да е никакъв прецедент в световната история. Дават се примери с Гибралтар, който е трън в петата на Испания, но се владее от англичаните още от XVIII век, и с други малки държави като Сан Марино, Андора, Сингапур… На нито един от съседите им не е приятно, че те не му принадлежат, но светът не се е свършил с това, мъдро обясняват украинските подкастъри напоследък… А какво да каже Финландия, която се е принудила да отстъпи Карелия и района около езерото Ладога на Съветския съюз през 1940-а, евакуирайки половин милионно население от земя, възлизаща на 10 процента от територията й? А на Ирландия да не би да й е комфортно, че сериозна част от острова все още е в рамките на Обединеното кралство? За Косово или за турския Северен Кипър пък да не говорим… Няма страшно, брати українці…

Нуждата от неприятен мир, който все пак ще е за предпочитане пред войната във вида, който тя придоби за Украйна, се прокламира все по-агресивно по всички канали за информация. Подобна агитация допреди няколко месеца звучеше направо кощунствено. За украинците това е край илюзии, методично подклаждани в продължение на две десетилетия – че те ще бъдат силния, щедро финансиран юмрук на Запада срещу разпадащата се Русия. Че ще бъдат приети в НАТО и евросъюза под носа на Путин, а огромната им армия ще бъде постоянен дамоклев меч над Кремъл.

Още когато започна тази война тук коментирах, че украинската история е пълна с такива илюзии. През вековете този народ редовно е ставал маша в ръцете на чужди, имперски интереси. И по принуда се е научил лесно да обръща палачинката – в зависимост от това кой е по-силния, кой е по-труден за побеждаване. Но в най-голямата част от своята история Украйна все пак е била част от Руската империя и от Съветския съюз. Заедно с руските войници тя се е била срещу всички останали – шведи, поляци, французи, турци и немци, реално срещу цяла Европа по времето на Втората световна. Този факт упорито се чергърташе от западната и украинската пропаганда през последните 20 години.

Но това няма да е нито първата, нито последната нация, която е ставала жертва на подобни манипулации и безмилостна експлоатация в угода на чужди интереси. И която е заплащала за това с животите на милиони свои войници.

Историците припомнят съдбата на арабите по времето на Първата световна война. През 1915–1916 г. Британската империя търси начин да отслаби Османската отвътре. Обещава на арабите, че ако се вдигнат на бунт срещу турците, след войната ще подкрепи създаването на обединена и независима арабска държава в Близкия изток. Вдъхновени от това, племената започват Голямото арабско въстание през 1916-а. Докато гинат на фронта обаче, Великобритания и Франция сключват тайното споразумение „Сайкс–Пико“, с което предварително си разпределят контрола над Близкия изток. След края на войната обещанието за независима арабска държава е забравено, а регионът е разделен на френски и британски мандатни територии (Сирия, Ливан, Ирак, Палестина).

Не по-различна е съдбата на кюрдите – и те манипулирани и лъгани като арабите и сега украинците. След Първата световна подписаният в парижкото предградие Севър чертае нов ред в Близкия изток. В него победителите от Антантата изрично са заложили възможност за провеждане на референдум и създаване на независима кюрдска държава (Кюрдистан). С идването на власт на Ататюрк и укрепването на новата турска република обаче, западните велики сили преосмислят своите интереси. За да спечелят Анкара като стабилен партньор и преграда срещу новата заплаха -Съветския съюз, през 1923-а те подписват Лозанския договор. В него клаузите за независим Кюрдистан са напълно заличени. Този народ е разделен между четири държави (Турция, Ирак, Сирия и Иран), а борбата му за автономия остава източник на нестабилност и до днес.

Да даваме ли пример и с Индия? В течение на два века Британската източноиндийска компания и последвалият Британски Радж прилагат системна политика за разделяне на населението на Индийския подконтинент. За да предотврати появата на общоиндийско освободително движение след Голямото въстание от 1857-а, британската администрация започва системна политика на разделение. Въведени са отделни избирателни списъци, населението е категоризирано по религия и каста и така се подклажда постоянна вражда между Индийския национален конгрес и Мюсюлманската лига. Тази системна манипулация кулминира в кървавото разделяне на Индия през 1947 г. на Индия и Пакистан, което коства живота на над един милион души и създава траен конфликт, който тлее и до днес.

А какво да кажат поляците? Те този филм, който сега гледат в Киев, са го гледали отдавна. През 1939-а нацистка Германия и Съветският съюз сключват пакта „Рибентроп–Молотов“ с таен протокол за подялба на Полша и Източна Европа. Германската и съветска пропаганда едновременно манипулират и дезинформират местното население, за да оправдаят нахлуването и да неутрализират съпротивата. По-късно, по време на Втората световна, Полша се бие на страната на Съюзниците, като нейните пилоти и войници играят ключова роля в Битката за Британия, както и в кръвопролитните сражения при Монте Касино в централна Италия. Независимо от това обаче, на Ялтенската конференция през 1945 г. Великите сили (САЩ, Великобритания и СССР) преначертават картата по свое усмотрение. Полша и останалите източноевропейски нации са предадени в съветската сфера на влияние въпреки формалните обещания за „свободни и демократични избори“… В наши дни пиянството на един народ, както би се изразил дядо Вазов, вече стига фазата на тежкия махмурлук. Украйна най-сетне проглежда, отваря очи за реалностите, които дълго време отказваше да види (и които в Брюксел още се правят, че не виждат). Със или без Зеленски, със или без Тръмп и републиканско мнозинство в американския Конгрес, със или без Урсула начело на Европейския съюз, съдбата на тази страна няма как да е по-различна от тази на много други държави, които са били прелъстявани, използвани и впоследствие изоставяни. А всички онези, които живеят с някакви други илюзии по въпроса, принадлежат на една от двете възможни общности – на корумпираните от войната печалбари или на обикновените глупаци.