Оказа се, че положението у нас не изглежда толкова зле, но всичко е въпрос на нагласа, гледна точка и мотивация

Еуфорията около старта на колоездачната обиколка на Италия у нас надхвърли и най-оптимистичните очаквания и се превърна в събитието на годината – и то не само в спортния календар. Би трябвало да й се отдели повече внимание и да си направим някои изводи – предимно оптимистични.

Позитивните емоции се разпростряха в цели три дни, което е коренно различно например от домакинството на голям футболен мач за европейска купа, волейболно първенство в зала или пък финал на конкурс като този на Евровизия. Като мащаб, брой участници и съпътстващ персонал, както и като и ангажимент на целокупната нация това беше много повече. Ако за да получим този ефект сме платили около 10 милиона евро, както казват някои – това са най-добре похарчените от държавата пари от десетилетия насам. А тази държава е харчила за какво ли не…

От една страна, по пътищата и улиците излязоха стотици хиляди българи и изглеждаха видимо щастливи – въпреки типично нашенските мрачни предварителни прогнози, че много от тях ще гледат накриво заради блокирането на трасета. От друга страна, събитието беше предавано часове наред за милиони зрители по целия свят. И картината не ни даваше никакви поводи за срам, а тъкмо обратното.

Когато през 2019-а Пловдив стана Европейска столица на културата заедно с италианския град Матера, това пак беше историческо събитие, но дори и то не обедини нацията ни по същия начин. Имаше не само голямо обществено разделение относно повечето взети решения и предпочитания, но и нескрито разочарование от цялостната организация и предложения спектакъл. Сега не беше така – дали защото предварителните очаквания не бяха големи („абе какво толкова, това е някакъв си там спорт“), или защото сме помъдрели и вече имаме повече опит като пълноценна част от Евросъюза, или просто защото в спортните среди хората са много по-задружни и позитивни като цяло, за разлика от вечно разделената и доминирана от егоизъм и завист артистична гилдия…

Какво научихме от тридневното суперсъбитие по българските пътища и улици? Преди всичко – че имаме прекрасна страна, която може да изглежда добре, ако е показана както трябва. Че имаме доста неща, с които се гордеем. Парадоксално или не, много българи откриха голяма част от нашите забележителности чак сега, когато видяха, че ги излъчват в целия свят – и то напоително и без претупване, с достатъчно добър фокус. Разбрахме и че пътищата ни не са чак толкова лоши, пък макар и някои да са били специално ремонтирани за целта. Коментаторите по БНТ, всичките опитни международни колоездачи, неведнъж изтъкнаха – в Италия например второстепенните междуградски трасета са много по-лоши от нашите.

Разбрахме и че като нация се радваме много по-искрено на едно такова събитие – за разлика например от гърците преди 30 години, които са посрещнали старта на Джирото с обидна липса на какъвто и да било интерес по улиците на Атина. И то навръх 100-годишнината откакто са възродили модерното олимпийско движение именно там.

Същите пътища, градове и улици, които сме гледали безброй пъти с досада и дори отвращение, сега ни се сториха изненадващо приветливи и привлекателни. Представихме си, че това е някоя друга европейска страна, която гледаме по „Евроспорт“, и установихме, че няма никаква разлика. Всичко е въпрос само на желание нещо да се представи позитивно и с мащаб.

Гледките от Несебър, дюните край Созопол, курорти като Слънчев бряг и Боровец, крепостта Царевец и спиращото дъха Велико Търново, язовир Искър, величествената София с нейната катедрала и модерни небостъргачи на входа на града – лесно беше да си представим как много от милионите зрители пред екраните си казват просто „уау“. Да, паветата в началните метри срещу Ректората са на вълни и имат големи дупки – видя се и това, и сигурно е можело да бъде оправено. Но пък кметът на София се качи на колело с розовата фланелка, какво толкова…

Децата от хореографското училище, които извиваха два кръга хоро край Долни Пасарел, балерините от Националната опера и тяхното „Лебедово езеро“ край водите на Панчарево, младоженците, които се целуваха на фона на пелотона, и всички останали хореографии и прояви на ентусиазъм… Само наистина коравосърдечен човек или пълен тъпанар не би настръхнал от възторг и умиление пред тях.

Колоезденето беше само формален повод за тридневния празник, дошъл в апогея на мрачни български настроения – колко е лошо да сме пълноценна част от Европа и да споделяме нейната валута. Основната ни тема от последния месец е колко са поскъпнали пиците в ресторантите – но нито едно заведение не е зейнало празно след мълчалив протест срещу това…

Този празник показа поне едно нещо със сигурност – ние сме държава, която по нищо не отстъпва на онези, за които сме свикнали да говорим със завист и страхопочитание. Може би само едно нещо би ни направило по-пълноценни европейци от сегашната еуфория – когато започнем да гледаме на подобни събития с досада. Да ги приемаме като ежедневие.

Засега все още сме запазили умението да се радваме на хубавите неща, да оценяваме събития, които ни карат да сме заедно някъде. 20 хиляди колоездачи на Орлов мост. Над 100 хиляди зрители в центъра и по Цариградско шосе. Еуфория в Бургас, Търново, Пловдив…

Може би съвсем скоро този вид радост ще бъде забравена, защото окончателно ще сме потънали в самодоволството на богатите. Попитайте един французин какво мисли за тяхната легендарна колоездачна обиколка – ще чуете само мърморене и псувни. Попитайте един англичанин нещо за футбол, един жител на Барселона – за туристите, прииждащи в града му, или пък някой германец за качеството на автомобилите им през последните години…

Ние сме истински щастливци, че едно тридневно спортно събитие може до такава степен да ни обедини и ощастливи. Ако престанем да се радваме на подобни неща, вероятно ще сме станали много по-богати и успешни, но ще сме спрели да се наслаждаваме и да се чувстваме щастливи. Не съм сигурен кое от двете е за предпочитане…