Те пак са тук: кандидатурата на ПП-ДБ за софийски кмет фокусира в себе си цялата същност на тези партии и електората им – потомци на червената номенклатура и репресивния апарат, пребоядисали се според духащия вятър

„Ние пак сме тук“ беше заглавието на един кратък текст от Йордан Радичков, подарен на вестник „Дума“ послучай създаването му преди 33 години. После това стана и нещо като предизборен девиз на социалистите. С него те се окуражаваха, че няма да бъдат изчегъртани от българската политика и обществен живот. „Ние пак сме тук – и сме си същите“ се беше превърнало в нещо като поздрав, подобен на арабското „Салам алейкум – алейкум салам“.

Днес тази фраза пасва като стара ръкавица на коалицията ПП-ДБ, която си избра кандидат за софийски кмет в лицето на предприемача Васил Терзиев, потомък на славни партизани, комунисти и служители на Държавна сигурност. Когнитивният дисонанс у избирателите на двете партии, смятани все още по инерция за „градска десница“, скоро ще утихне и ще бъде заменен от своеобразен катарзис. В лицето на своя кандидат те просто ще имат нагледен пример що за хора съставят ядрото на днешния жълтопаветен умнокрасивитет. И ще се опитат да свикнат с тази мисъл, да я приемат и обикнат. Така, както обикнаха съвместната си власт с ГЕРБ – отначало беше брак по сметка, но вече прилича на брак по любов…

„Никой досега не се е извинил. Аз искам да се извиня. Да дам едно начало като потомък на хора, които са били от тези структури. Необходимо е това да се осъзнае и направи“. Звучи като признание, излязло от устата я на Корнелия Нинова, я на Сергей Станишев, Румен Овчаров или Илияна Йотова, но всъщност това са думи именно на Васил Терзиев, казани от високата трибуна на bTV миналия уикенд.

Ако ставаше само с извинения, вероятно и бившите комунисти щяха отдавна да са взели този риторичен похват на въоръжение. Зад думите на потомъка на хора от репресивния апарат се крие не просто павликморозовско отричане от семейство и родители, а най-обикновен цинизъм, с какъвто все по-често се сблъскваме в съвременната безпринципна политика.

Ако не знаете кой е Павлик Морозов – това е невръстно русначе, превърнато в героичен образ от съветската власт, задето е предало корумпирания си баща на комунистите, малко преди да бъде убито при неизяснени обстоятелства в гората. На негово име в СССР после са наречени много улици и училища, пишат се книги и дори театрална пиеса. Павлик Морозов се превръща в символ на сляпата лоялност към режима, отхвърляща традиционния морал и семейните ценности.

Васил Терзиев, да е жив и здрав, е имал доста по-щастлива съдба от руския си първообраз, а днес патетично говори за нуждата от лустрация – закон, какъвто държави като Полша, Чехия и Унгария приеха преди повече от три десетилетия, но който днес вече изглежда безвъзвратно остарял и дори нелеп у нас. Даже и да са живи и здрави, бившите щатни служители на ДС и платени апаратчици на БКП и ДКМС въобще не са хукнали да кандидатстват за високи държавни постове. Предложението на Терзиев е просто връх на лицемерието и не е нищо повече от павликморозовска фразеология. Тя очевидно трябва да компенсира липсата на ясна визия какво точно би направил кандидат-кметът, за да преобрази София и да я превърне в мечтания европейски град. Построяването на 30 детски градини за един мандат звучи чудесно, но е преди всичко илюстрация за продължаващата готовност на ПП-ДБ да жонглират с думи и обещания, които след изборите изобщо не се чувстват длъжни да изпълняват.

Но от обявяването на тази кандидатура – извън всякакви лични качества на Васил Терзиев, каквито и да са те, да приемем, че са предимно положителни – има поне една гарантирана полза. Тя е именно в перверзно циничния катарзис, изживяван от електоралната маса на тези партии. Твърдението, че в техните жълтопаветни редици днес крачат именно синчетата и внуците на някогашната номенклатура, които ловко са се пребоядисали и обърнали като ветропоказатели, и досега звучеше достатъчно правдоподобно, но трудно намираше нагледна визуализация, популярно олицетворение. Само един професор Дайнов, потомък на активни борци и червени апаратчици и аспирант по история на БКП, следвал във „вражески“ Лондон, някак си не стигаше. Не бяха достатъчни и детайлите от миналото на Христо Иванов (потомък на отявлени болшевики, подписвал се и с фамилията на майка си – Бойкикев) и генерал Атанасов (станал съдия и прокурор само на 27 години във времената на соца – как е възможно това, ако не си част от режима?). Сега вече имаме налице Васил Терзиев – ваклото агне на пребоядисаното предприемачество, което наесен ще разчита на гласовете на антикомунистическата градска десница.

Ако досега беше трудно да се обясни на един избирател на ПП-ДБ, че всъщност не се бори с комунизма, а го връща под нова форма на власт, сега вече ще е значително по-лесно. В личността на изтънчения бизнесмен и благодетел се фокусира цялата диалектика на „умнокрасивитета“. Потомък на ДС издига лозунги за лустрация – пази, Боже, сляпо да прогледа!

Впрочем, цялостното отношение на тези хора към миналото е класически пример за тоталитарно мислене. Те не само са готови да се отрекат от бащите и дядовците си – те мечтаят да бъде разрушен всеки паметник и артефакт от историята, защото им напомнят за тяхното собствено лицемерие и изваждат наяве собствените им комплекси. Така е било и в хитлеристка Германия навремето. Когато съюзниците започнали масови бомбардировки над немските градове, местните гаулайтери национал-социалисти потривали доволно ръце. Те се радвали, че се унищожават държавни сгради, театри и учреждения от миналото, и че ще могат да построят на тяхно място съвсем други. До такава степен били комплексирани, че не принадлежат към старата аристократична Германия, че се радвали на унищожаването й, и вярвали, че ще издигнат на нейно място своята версия…

В наши дни Васил Терзиев – мъжът, който се отрече от семейното си минало – е живото знаме на „промяната“ с цялото нейно лицемерие и фалш. Издигнаха го сякаш именно за да не останат никакви съмнения у никого за какви хора става въпрос. Сега ситуацията е значително по-откровена отпреди. Оттук нататък всеки техен избирател вече няма как да излиза с номера „не знаех, не подозирах, не предполагах“.