Правото на Украйна да брани Донбас и Крим е същото, и дори по-малко, от това на палестинците в завзетите от Израел територии. Да защитаваш Киев, но да заклеймяваш арабската съпротива в Газа и Западния бряг, днес е поредното либерално лицемерие и малоумие
ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 13 октомври
Нека започна директно с извода и обобщението, а след това ще се аргументирам по-подробно: безумие е да смяташ палестинската съпротива в окупираните територии за „тероризъм“, докато в същото време наричаш Русия „окупатор“ на Донбас и Крим и всячески подкрепяш продължаването на войната в областите, които открай време са били руски и винаги ще бъдат такива.
Как въобще модерният либерален свят се докара дотук? Къде се загуби връзката с разума, с логическото мислене, с издигането в култ на истината и справедливостта? Докъде може да стигне промиването на мозъци чрез масирана официална пропаганда? Толкова ли е трудно вече хората първо да се информират, да се интересуват от история и реални факти, и чак след това да се съгласяват с всичко, което им се тръби от телевизора?
В края на миналата година Франческа Албанезе – специален пратеник на ООН за човешките права, написа в свой подробен доклад, че вече трето поколение палестинци са обект на произвол в окупираните от Израел в продължение на над половин век територии. Нарушения на международното право, расова сегрегация и подчинение от страна на окупационната сила, които се проявяват в различни форми, част от които са драконовски ограничения на движението, потискане на политическото и гражданското участие, произволни арести… Всичко изброено представлява колективно наказание за палестинския народ, пише уважаваната италианска юристка.
„Дори и в ЮАР по времето на Нелсън Мандела и Дезмънд Туту не е имало такъв апартейд, какъвто е днешният срещу палестинците“, неуморно повтаря в свои изявления великият музикант от „Пинк Флойд“ Роджър Уотърс. Масовата пропаганда йезуитски се опитва да го изкара антисемит (въпреки че баща му е загинал, сражавайки се срещу нацизма), но той последователно и аргументирано отстоява позициите си срещу сегрегацията и потъпкването на каквито и да било права, което няма нищо общо с омразата срещу евреите като народност.
Към гласове като тези на Албанезе и Уотърс се присъединяват редица други интелектуалци, като например легендарният британски режисьор Кен Лоуч, който заявява: „Отнемането на човешките права на палестинците е едно от най-големите престъпления на този век и въобще на модерните времена. Те са жертва на етническо прочистване на собствените си земи. Историята ще покаже, че това е ужасно престъпление, а всички, които го подкрепят, ще бъдат осъдени именно от нея“, допълва Лоуч и, подобно на Уотърс, от години призовава артистите от всички изкуства да бойкотират всякакви изяви в държавата Израел.
Португалският писател нобелист Жозе Сарамаго приживе сравняваше условията за живот в Рамала на Западния бряг с концентрационни лагери и предричаше, че рано или късно там ще заработят и газови камери. Подобни бяха изявленията и на Хайо Майер, холандски евреин, навремето оцелял след едногодишен престой в Аушвиц, чийто родители са жертви на Холокоста. Той до края на живота си през 2014-а сравняваше третирането на палестинците от Израел с това на нацистите към евреите в Германия…
Този списък, разбира се, е много по-дълъг. Тези хора не са „путинисти“, „четирихилядници“ или някакви откачалки, въпреки че ще се намерят фашизирани либерали, които сигурно ще кажат и това.
Световната общност изобщо не е единна в отношението си към Израел и неговата дискриминационна политика. Така изглежда само по Си Ен Ен и по българските продажни телевизии. По-скоро е единна, но в обратната посока. Това пролича много нагледно и по време на миналогодишния футболен мондиал в Катар, когато израелският телевизионен екип срещаше открит бойкот от страна на фенове от цял свят – японци, мароканци, турци, саудити, катарци. „Освободете Палестина!“, единодушно скандираха те, докато репортерът се опитваше да им задава някакви запалянковски въпроси…
Още през 2012-а – две години преди една от най-масираните израелски акции в Газа (когато между 7 юли и 26 август бомбите убиха над 2200 палестинци, предимно цивилно население, от които над 550 деца), общото събрание на ООН с огромно мнозинство беше гласувало признаването на Палестина за държава – наистина не като пълноправен член, но все пак държава – със същия статут като Ватикана например. Не че нещо в живота на палестинците в Газа или Западния бряг се е подобрило оттогава – дори напротив. Но все пак да обърнем внимание на мнозинството: „За“ гласуваха 138 от общо 193 държави, сред тях включително Франция, Италия, Испания, Дания, Норвегия, Швейцария…
Германия и Великобритания се „въздържаха“, заедно с още 39 страни, сред които и България. Украйна тогава пък изобщо не гласува – тя отсъстваше от заседанието, заедно с Мадагаскар, Кирибати и Екваториална Гвинея. Може би нейните представители са подозирали, че скоро може да се сдобият със свои собствени „палестинци“ – руското население на Донецк, Луганск, Запорожието и Херсон…
Против държавния статут на Палестина през 2012-а бяха единствено Израел, САЩ, Канада, Чехия, Панама, Палау, Науру, Микронезия и Маршаловите острови. За Израел беше особено важно, след като получи държавен статут, Палестина да не стане член на Международния наказателен трибунал, защото това би довело до съдебни процеси за престъпления, извършени срещу нейни граждани от неговата армия и полиция. И Щатите се постараха всячески да убедят палестинския президент Махмуд Абас да не подава молба за членство в МНТ. После лицемерието и затварянето на очите пред апартейда в Палестина продължи…
Добре е целият този исторически и фактологичен контекст да се има предвид, когато човек анализира пламналата миналия уикенд палестинско-израелска война. Едно е сигурно – позицията на палестинците, които очевидно са готови с всякакви средства и с оръжие в ръка (несъмнено финансирани и от най-различни задгранични интереси) да се борят за оцеляване и съществуване, по нищо не се различава от тази на украинците от 2022-а насам. Тя дори е много по-справедлива и се радва на далеч по-голяма международна подкрепа от Зеленски и неговото правителство в Киев.
Достатъчно е да се хвърли поглед върху картата на израелските територии от 1946-а насам, откогато, в разрез с всякакво международно право, на палестинците непрекъснато биват отнемани собствените им земи и те методично са избивани, депортирани или просто натиквани в най-големите „затвори на открито“, каквито дефакто са Сектор Газа и градове като Рамала на Западния бряг.
Това, че нашата страна е част от „златния милиард“, на който отдавна е спряло да му пука за човешки права и справедливост, не означава, че и тук, както и в много западни страни, трябва доброволно да се подложим на лоботомия и да спрем да мислим с главите си, зомбирани от безумната официална пропаганда. Колкото и вероломна да е била атаката на „Хамас“ и бригадите „Ал Касам“ над израелските позиции миналата събота, тя просто е люлчина песен в сравнение с онова, на което са подлагани палестинските жители вече повече от 55 години. Но пропагандата всячески се опитва да представи израелското военно и разузнавателно фиаско като „невинни жертви на терористи“.
А сравненията между събитията в Украйна и в палестинските територии са крайно неудобни за официалния пропаганден наратив. Не е „политкоректно“ и да се съпоставят руската военна тактика, която стриктно се фокусира само върху военни и инфраструктурни обекти, с тази на израелската армия, която, типично по американски, само за няколко нощи успя да унищожи десетки жилищни сгради, болници, училища и джамии, и да отнеме стотици напълно невинни животи.
Войната наистина е нещо ужасяващо и всеки, който подкрепя избиването на хора, е чудовище. Именно затова е и толкова гнусно едни и същи хора да гласуват с две ръце за военното подпомагане на Киев („тези хора отбраняват своите окупирани територии в Донбас и Крим!“ – о, наистина ли), а после лицемерно да наричат палестинците, които от десетилетия са жертва на системна дискриминация и геноцид „терористи“.
Дори когато радикалите от „Хамас“ бъдат разбити от израелската военна машина, честните и разумни хора по света няма да спрат да подкрепят палестинската кауза. И е добре, ако не друго, тукашните американски подлоги поне да са наясно, че в планетарен мащаб те са, и ще все повече ще бъдат, едно все по-стесняващо се и все по-безпомощно малцинство. Дори и най-всемогъщата пропаганда рано или късно се оказва безсилна пред истината и справедливостта.
Георги Неделчев - коментари и други неща 
Господин Неделчев, първо и преди всичко- благодаря Ви. Както винаги, един различен глас в общия хор относно този кошмар, който ни владее в последните дни. И за дълго напред, уви! Този път няма да коментирам написаното от Вас. Просто няма да го направя. Вярвам, ще разберете защо. В края на тези редове. Ще Ви разкажа някои неща. Лични неща. За които не говоря. Никога. С никого. Предполагам, че това е грешка. Нали лекарите все повтаряме и повтаряме, че ако не говориш за болестта, тя те убива. Така де, но аз пък твърдо вярвам, че когато НЕ можеш да промениш нещо, да го върнеш назад, да го поправиш- защо да говориш? Защо? Тоя свят е пълен с болка, ужас и зло. Кому е притрябвала още една страшна история? Твоята история. И за това мълча. И се опитвам да се справя. Сега обаче ще Ви споделя нещо. Въпреки че ми прилошава само от мисълта да се върна отново към тия моменти от живота си. Пак повтарям- няма да споря с Вас. Няма да кажа прав сте, не сте. Да кажем, че просто ще си „поговоря“ с Вас. Може да не се съгласите с мен. Но съм убедена, че поне ще се опитате да ме разберете.
Близък ми е на сърцето Близкият Изток. Не знам защо. Има нещо там. В Светата Земя. Нямам предвид Израел точно. Всичко това имам предвид, като Ви казвам Светата Земя- Ливан, Йордания, Израел, Египет дори. Има някаква омая, нещо, което плъзва в кръвта ти- веднъж докоснал се до тия места. Бейрут и до днес е един от петте ми най- любими градове. Улиците на Йерусалим сякаш съм ги минавала в хиляда други животи. Млазя горещо време, ненавиждам го. Но се влюбих в Негев в секундата, в която стъпих там за пръв път. Тая пустиня поглъща всичко лошо от ума ми, всяка мъка от сърцето ми. От къде знам ли? Знам. Затворих се в Негев за няколко месеца след загубата на първото си дете. Нямах 30. Синът ми не навърши 3. Избягах в Негев. Инак нямаше да оцелея. Нямаше. Пустинята ме спаси. И хората, които бяха там с мен, разбира се. Естер и Елеазар. Вече и двамата са мъртви. От пет години. ХАМАС се погрижи за това.
Говори на сърцето ми Светата Земя. И нямам предвид въобще религиозният пласт, не. Улиците ми говорят. Хората ми говорят. Въздухът. Душата ми си е у дома. Не знам дали може да разберете, но мисля, че да. Отиваш на някакво място, което си виждал само в телевизора или в книгите и просто ЗНАЕШ- бил си тук. Ти си у дома.
Никога не бих посмяла да кажа, че знам каквото и да е за Близкия Изток- въпреки прочетените книги, въпреки пътуванията и хората, с които съм се срещала. Въпреки годините, прекарани там. Въпреки нелошият ми арабски, който не върши работа в Либия и Египет, но си е ок за Рамала, Бейрут и Аман. 🙂 Въпреки трите хуманитарни мисии на Западния Бряг и двете години като хирург в Спешното в болница в Рамала. Въпреки годините, прекарани в три болници в Израел. Няма да посмея да кажа- знам кой е в правото си. Но ще Ви кажа друго.
В Университета на Севиля преди сто години писах дисертация. В общежитието имах двама съседи. От ляво на мен живееше Ариел. Сигурно знаете, това означава Лъв Божий. Отиваше му. Той пишеше докторат по философия. Срещу мен в коридора беше Амин- бъдещ учител. Един палестинец и един евреин. Всяка сутрин. Всяка сутрин те се поздравяваха ето така. Амин казваше: „Добро утро, сине Давидов“. И чуваше: “ Добро утро, братовчеде, отклонил се от правата вяра сине на Авраам и Агар“. Не ги чух да се карат. Нито веднъж. Никога. Давид покани Амин на сватбата си.
И последното, което ще Ви кажа тази вечер е това, за което никога не говоря. Всички ние, в този луд свят, които сега сме над 35 годишни, независимо колко точно, имаме едно ужасна „привилегия“. Привилегията да живеем с тероризма. Вътре в тероризма. Който отдавна вече не е просто новинарска сводка. Загубих много хора, господин Неделчев. В атентатите на гара Аточа. В парижките кланета. В Лондон. За Израел даже не искам да споменавам. Любими, съществени за сърцето ми хора. Които съм обичала и които са ми направили място в живота си. Загубих ги. Защото някой решава, че така трябва. Нито един от важните за мен хора не загина от израелска ракета или израелски куршум. Или от християнски такъв. Никой Бог не учи на зло. Никой! Виж, следовниците му на земята- това е друга история. Даже не искам да преброя колко от хората, които съм обичала са имали нещастието да са някъде, където някой луд джихадист е решил, че ще си играе на господ. Когато преживееш такова нещо. И това ти се случи повече от веднъж. Е, повярвайте ми, мъката не е справедлива. Не е обективна. Не я интересува кой крив, кой прав. Мъката просто боли. Страшно боли. Дори ако си военен лекар. Да, научаваш се да живееш с това. И, да. Мълчиш си. Защото- какво да кажеш?! Да говориш за болката? И какво? Това ще промени нещо? Ще ми върне тия, които съм изгубила? Няма. Затова мълчиш и се справяш. Това знам аз. Сега обаче преживявам всичко отначало. С тези кадри. С тези касапници и зверства. Пресвета Богородице, аз оперирам в Израел три пъти годишно. Можеше да съм там. Можеше. Не е страшно. Но обезглавени деца и бебета Е страшно. Изнасилените и пленени млади жени Е страшно. Да, знам за Сабра и Шатила. И за клането, с което са ликвидирани. Знам за Дженин и всичко останало. За това, че пето поколение палестинци израства така. И всички искат да са „мартир“- мъченици. Знам. Но КАКВО оправдава ТОВА, което направиха!? Нищо. Простете ми, но така мисля. Ваш колега преди доста години попитал Голда Меир кога ще настъпи мирът между арабите и евреите. Тя казала: „Когато арабите заобичат собствените си деца повече, отколкото мразят нашите“. Значи- когато искат за децата си нещо повече от това да са пушечно месо за ХАМАС. Права е.
И понеже всички все питат от къде, все пак, започва всичко това. Тази война. Аз ще Ви кажа от къде. Ама според мен де, това си е моя теория да я наречем. През 622 г. Мохамед, пророкът Мохамед заедно със свои сподвижници се заселва в Ятриб- тогава така се е казвала Медина. Приютяват го три…еврейски племена. След време едното напуска само, второто е насила прогонено, а третото- изклано. До крак. И от товата до днес- все така. Изводите оставям на Вас.
Да, палестинците са народ, претърпял много и загубил много. Поколения и поколения, израсли в болка, унижения и ярост. Ама това няма да се промени с кланета и насилия. Просто ще има още насилия. Пък и нека опитаме да бъдем справедливи- Газа получаваше тъкмо от Израел вода, храна и ток. Да не споменавам работните места в самия Израел за палестинци. Въпреки ограничителните мерки. Сега…ще дойде нова операция БОЖИ ГНЯВ. Почти сигурна съм. Първата, знаете- била е наредена от Голда Меир след избиването на еврейските спортисти в Мюнхен. Сега ще стане същото. Но първият път Божият гняв са били тихи, анонимни мъже, преследващи целите си из тесни улици и тъмни квартали. Сега Божият гньв ще бъде нещо различно. И все пак- дано не съм права! И дано мирът дойде скоро! За всички. А междувременно- чакам новини от Израел. И се моля да няма никакви. Знаете какво казват- понякога липсата на новина е добра новина. Уморих се да губя хора, които имат значение за мен. Уморих се. Много.
ХаресвамХаресвам
Никъде в моя текст не защитавам тероризма, нито дори радикализма, въпреки че той е не причина, а следствие на отношението към мюсюлманите там.
Това за обезглавените бебета не се потвърди официално – на някакъв уплашен войник му се сторило, че видял нещо такова… Поредната пропаганда в стил Буча. Че е имало зверски убийства – имало е, но те не са от вчера, а от десетилетия, и в двете посоки. Междувременно загинаха няколстотин бебета от отсрещната страна. Така ли се бори тероризъм – с килимно бомбардиране на всичко наред?
А джихадисти ли убиха в средата на 90-те премиера Ицхак Рабин, който работеше за мир с палестинците и за две държави? Или го убиха луди израелски националисти, с каквито е пълно там?
Имате право на личната си история и драма, разбира се, но в случая говорим за трагедия на милиони хора, тормозени от десетилетия от държава-окупатор – нещо, за което е единодушна цялата световна общност… Това, че вие нямате познати хора, пострадали от израелски военни, изобщо не връща животите на хилядите, които са ги изгубили без съд и присъда там. Аргументирал съм се с достатъчно цитати и факти.
Хвърлете един поглед и към книгата Fortress Israel на журналиста Патрик Тайлър, който в над 600 страници анализира израелския милитаризъм и отговаря на въпроса защо той никога няма да постигне мир на земята си…
ХаресвамХаресвам
Разбира се! Дума да не става за защита на тероризма или подобно нещо. Не съм си го помислила дори. Обменяме си мнения ние с Вас. Само това. Както не веднъж съм Ви казвала- и на Вас, и на всички хора, с които по една или друга причина ми е важно да говоря- основният проблем с нас тук е, че отвикнахме да си говорим нормално. Цивилизовано. Да се изслушваме. Особено когато не всички сме на едно мнение. Така че винаги ценя това да мога да чуя друго мнение. И моето да бъде оборено аргументирано.
За другото сте прав, признавам без увъртане. Лично не познавам хора, пострадали от израелските военни сили. Но две години работих в Спешното на болницата в Рамала. Доброволно. Никой не ме е карал. Всъщност назначението ми в онази мисия беше за военна болница в самия Израел. Аз пожелах да отида в Рамала. Да, не е същото, когато не става дума за хора, които познаваш лично. Но повярвайте ми, когато си лекар в Спешното на такова място- виждаш какво ли не. Научаваш какво ли не. Две години са малко време, вярно е. Но смея да твърдя, че съм достатъчно наблюдателна и интелигентна, за да видя достатъчно. Ако гледам и слушам внимателно. Видях отблизо това, което до онзи момент гледах по телевизията. И през очите на близките си. Три неща ми направиха поразително впечатление. Правилната дума е точно тази- поразително. Първият ми истински културен шок беше откритието, че тези хора там, в Палестинската територия- голямата част от тях- са всъщност хора с интелект определено над средния. Хора, които живеят живота, който имат, не защото искат, а защото нямат избор. Никакъв. Умни хора. Интелигентни. Схващат от половин дума. При липсата на добро образование. При липсата на дори намек за нещо като нормален живот. Второто нещо, което ме втрещи, беше личното отношение към мен. Те всички- хората, с които работех и тези, които имаха нужда от мен- знаеха, че аз съм от мисия на хуманитарна организация. И че сама съм пожелала да бъда в Рамала. И не просто ме уважаваха за това- пазеха ме като очите си. Разбирате ли, пазеха ме с риск за собствения си живот. При всяка атака, при всеки проблем- първо гледаха да скрият мен. Докато свикна сама да се пазя. И третото нещо, което наистина ме срази и разклати доста цялата ми мисловна и емоционална постройка е простичкия факт, че за тия две години в тази болница аз лично, към себе си персонално не срещнах агресия. Омраза. Намек дори. Нищо подобно. А се е случвало да лекувам как да кажа…Абе хора, дето ги дават по новините и ги търсят. Знаете, за лекаря това няма значение- аз съм длъжна да пазя всеки живот. Винаги. Дори тези хора, които откровено ме плашеха- и не се срамувам да си го призная- дори те демонстрираха към мен само положително отношение. Вероятно защото животът им е бил в ръцете ми. Буквално. Не знам. Просто споделям факта с Вас. От една страна Ви разбирам. И даже за много неща се съгласявам с Вас. Но от друга- каквото си преживял, преживял си го. Ето, виждате ли. В крайна сметка и ние с Вас се оказваме почти от двете страни на бариерата на израело- палестинската трагедия. Може би е наивно от моя страна, но наистина ми се иска да вярвам, че има решение, което е добро за всички. Не знам. Този процес, на някакъв напредък, на мир и някакво разбирателство е вървял нанякъде и е имал някакви резултати само когато Израел е бил воден от генерал. От национален герой. Защото само такъв човек може да прецени каква ще е цената на една война утре…А за Рабин даже не искам да си спомням! Истински страдах, когато го убиха. По моему убиха един стойностен човек. Преди години в една негова книга прочетох това: „Никога не спирайте да мечтаете. Няма малки и големи мечти. Има такива, които се превръщат в живот. Вашият живот. Не спирайте да храните сърцето си. Защото само тялото и умът не стигат“. Хубави думи, нали. Често си ги припомням.
За книгата- благодаря! Ще се погрижа да я прочета скоро.
И за още нещо Ви благодаря. За търпението и особено- за начина, по който разговаряте с човек, тук там несъгласен с Вас. Повярвайте ми, това днес е истински лукс! Човек, с когото си обменяте мнения цивилизовано!
И, да. За това също сте прав. За милитаризма на Израел. Повярвайте ми, доста от приятелите ми там просто не споделят това! Но казват, че обществото е много разделено именно по тая ос- как да го постигнем това разбирателство с арабите. За протокола и в името на някаква обективност просто исках да Ви го кажа. Не малко от приятелите ми, които биха умрели за страна си, не споделят килимите от бомби. Които и аз видях. В Рамала. Добре де, резултатът от тях.
Още веднъж, благодаря и както винаги- бъдете здрав.
ХаресвамХаресвам
Здравейте, по отношение на географските карти може би е добре да прочетете тази статия: https://voinaimir.info/2017/01/israel-expansion-maps/. Не казвам, че е абсолютно меродавна, но все пак ми се струва по-обективна.
А с изречението как руската армия стриктно се фокусирала към военни обекти ме изумихте с безочието си. Последната година и половина не спрях да Ви чета от уважение към различната гледна точка. Но това вече прелива чашата. Жалка работа!
ХаресвамХаресвам
Аз по-безочлив пропагандаторски текст от този, който ми пращате, не съм чел. А вие изгледайте видеото на д-р Габор Мате – унгарски евреин, оцелял от Холокоста (родителите му умират в Аушвиц) и бивш заклет ционист по негови собствени думи, по въпроса за палестинците.
Аз съм съгласен да съм безочлив като него и като Роджър Уотърс или Кен Лоуч, а Вие бъдете все така дръзновен и убеден в правотата си, дано Ви донесе очакваните ползи все някога…
https://youtu.be/N6_GDDa4bmI?si=IEIWV_zdUdn2_F7a
ХаресвамХаресвам
С цялото ми уважение и без да искам да подклаждам ненужни спорове. Павел, мисля, че статията, която привеждате като аргумент е отчайваща и груба пропаганда. Безумно е мислещ човек да вярва на подобни нелепости и небивалици.
Господин Неделчев, гледах видеото с др. Габор Мате. Мисля, че ще се наложи да го видя още поне веднъж. Благодаря, че го споделихте!
ХаресвамХаресвам