Е, Dire Straits Legacy не са точно Dire Straits – тук отсъства не само великият Марк Нопфлър, но и музиканти като кийбордиста Гай Флетчър и басиста Джон Илсли. Но все пак налице е Алън Кларк на хамънд-органа, който е важна фигура и съпродуцент в групата в продължение на 15 години, както и още трима, които са свирили в състава в различни негови периоди. Концертът им пред пълната Зала 1 на НДК обаче развълнува хората почти така, сякаш тук е била съвсем истинската банда в най-силния й състав. Как е възможно това?
Преди всичко заслугата е на музиката. Песните на Dire Straits са такива, че който и да ги изпълнява, успяват да те докоснат. Аз например си имам любим бар в Слънчев бряг, където една двойка китарист и певица всяко лято ме изумяват с репертоара си и с начина, по който правят кавъри на подобни групи. Пеенето на Марк Нопфлър никога не му е било силна страна – почти всеки би могъл да промърморва думите като него, стига да владее поне отчасти и виртуозното му свирене на китара.
Останалите от Dire Straits Legacy докарваха саунда на групата твърде прилично, като някои от аранжиментите дори бяха дообогатени с включване на различни видове саксофони от легендата Мел Колинс, свирил в ключови албуми на оригиналния състав.
Tunnel of Love ме развълнува страшно много, Telegraph Road ме разчувства, но и леко депресира с мрачното си великолепие – мелодично и инструментално, а една от любимите им техни балади – Why Worry, уж елементарна и простичка почти като приспивна детска песничка – направо ме просълзи.
На Sultans of Swing беше ясно, че всички ще са на крака – това все пак е един от най-великите китарни рифове на всички времена. А Money for Nothing ми припомни как реално се сблъсках с тази група през пролетта на 1985-а (почти преди 40 години, Боже!). Бяхме на гимназиално пътешествие из Гърция (да, такива неща се случваха в Класическата) и в Атина си купих току-що излезлия Brothers In Arms на касетка заедно с първия си уокмен. Добре помня шока, който предизвика първото прослушване на Money for Nothing – с може би най-великото „интро“ в историята на рока – с гласа на Стинг (I want my MTV…), който тогава още не знаехме, че е на Стинг, с невероятните барабани на Тери Уилиямс и Омар Хаким и с незабравимия китарен риф от Нопфлър, който много държал да наподоби звученето на Били Гибънс от супер актуалните тогава ZZ Top…
След фурора на този албум постепенно откривахме всички предишни тави на Dire Straits, възторгвахме се и от следващия – On Every Street (1991), когато вече беше ясно, че няма да останат още дълго заедно… Тази група е цяла епоха в музикалния ми вкус – такава, каквато са били и U2, Брус Спрингстийн, Fleetwood Mac, Steely Dan и в по-ново време The Temper Trap. Всяка тяхна песен съм я слушал десетки, ако не и стотици пъти.
Dire Straits Legacy успяха да върнат толкова много спомени и да ми напълнят душата. И, както беше видимо – не само на мен. Учудих се, че сред публиката преобладаваха жените – винаги съм смятал, че това е по-скоро „мъжка група“, защото в нея никога не е имало хубавци и секссимволи. Но явно музиката е на първо място в случая, и така и трябва да бъде.
Георги Неделчев - коментари и други неща 
Не подценявайте дамите, господин Неделчев. Не отива на интелигентен джентълмен като Вас! Но пък от друга страна е готино, че нежната аудитория на този концерт Ви е изненадала- в крайна сметка, винаги е хубаво да покажеш повече, отколкото очакват от теб. И все пак. Все пак, позволете ми да Ви кажа нещо именно като жена. Защото сте ми симпатичен. 🙂 Никога, ама никога не предполагайте и не залагайте точно кого ние намираме за „хубавец“ и „секссимвол“. Винаги ще сте в губеща позиция. Защото това, което ни кара да намираме един мъж за наистина неустоим, често и самите ние не можем да го обясним! Обаче голямата публична тайна на всички момичета я знаете, нали? Точно така. Харесваме музиканти. 🙂 Ако са рокендрол- супер! Като онзи стар виц за двамата приятели. Вероятно го знаете. Единият умърлушен,кисел. Другият го пита защо. Първият: „Тренираш. Гладуваш. Пазиш режим. Влизаш във форма. Накрая отиваш на морето. И разбираш, че момичетата си падат по китаристи!“ Ами такъв е животът. Несправедлив. 🙂 И аз така. Особено много си падам по един точно конкретен китарист…Няма да кажа кой. Имам странното усещане, че сте наясно. :)))
Telegraph Road ми е любимо. Естествено, Султаните тоже. Нопфлър и компания са важна част от саундтрака на живота ми. Не колкото Пинк Флойд и любимата ми Металика, но достатъчно.
Дааа. Екскурзиите в Гърция. И пътуванията до Италия. При мен бяха две. За състезания по класически езици. Мили спомени. А сега…сега любимото Училище е подобие на себе си. Жалко подобие. Часовете по латински са три…седмично. Представяте ли си. И само това да беше! Винаги това са искали посредствениците. Да я няма Класическата. И накрая ще успеят.
Нямам търпение какво ще напишете за Оскарите! Е как можаха да не дадат приза на Лили Гладстон!? Също като Марго Роби и Вавилон. Нищо лично срещу Ема Стоун и това безумие, Клети създания. Брутален филм. Но наградата беше за Лили. Според мен.
Обаче майка ми е доволна. Нейният любимец Робърт Дауни Дж. си тръгна с наградата. 🙂
ХаресвамХаресвам
Е все пак Дайър Стрейтс не са Лени Кравиц, Стинг или Енрике Иглесиас, нито даже Уайтснейк. Наистина беше странно публиката да е над 50 процента жени от всякакви поколения. На концертите на рок-групи с близо половинвековна история мъжете винаги са преобладавали – в учудването ми нямаше нищо секссистко, дори много се зарадвах. За Оскарите съм написал вече статията си, но ще я кача в четвъртък следобед, като излезе във вестника. За Лили Гладстон „оправданието“ е, че ролята й не била толкова централна – има известно основание, а и Ема Стоун наистина е страхотна в най-хубавия филм на годината. По-обидно беше отсъствието на Ди Каприо изобщо сред номинираните.
ХаресвамХаресвам
Коментарът ми за изненадата Ви беше шеговит. Ако не е станало ясно- моля да ме извнините! Вие сте последният човек на света, когото бих дори заподозряла само дори в намек за нещо сексистко и прочее! Отдавна съм се убедила, че имате правилна везна за нещата от живота. Но прочитайки сега това „над 50% женска аудитория“ вече Ви разбирам по- добре защо сте се изненадал. И все пак- отново моля да ме извините! Наистина се пошегувах.
Миналото лято най- после гледах на живо една метъл банда, която в последните години наистина много харесвам, Powerwolf. Жестоко ми допадат, основно защото вокалистът им има наистина съществени гласови възможности. Та на въпросният концерт в Испания, да Ви кажа, същото беше. Дамите бяхме мнозинство. 🙂 Според съпруга ми- щото момчетата са сладури. Ми не знам дали са- аз негримирани не съм ги виждала, че да кажа. 🙂 Обаче са супер яки- това е вън от всяко съмнение. Любима и готина банда, поне за мен. Мъжът ми постоянно ме будалка, че „изневерявам“ на Джеймс. Тук ще си позволя да цитирам една моя близка приятелка. Тя казва, че всички момичета харесват секси мъже, но само умните момичета харесват рок музиканти. Ми права е…:) Ето, аз например не мога да разбера масовите припадъци по Брад Пит, обаче кажете в мое присъствие каквото и да е срещу Лиъм Нийсън или Пиърс Броснан и ще запознаете с македонският ми характер в цялата му прелест. 🙂 Разменяме си ние с Вас мнения и шеги, господин Неделчев, но според мен истината е ужасно проста. Ако един мъж е талантлив и е майстор в това, което прави- той задължително е секси. Както и да изглежда. Така поне мисля аз.
Чакам статията за Оскарите, казах вече. Интересно „оправдание“ за Лили Гладстон, дума да няма. Но нека все пак бъда честна- Ема наистина изигра страхотна роля. Възражението ми е по- скоро емоционално. Колкото до липсващият дори в номинациите Лео- това си е скандалът на века, всички знаем.
ХаресвамХаресвам