Но защо „Опенхаймер“ взе цели 7 оскара, а „Убийците на Цветната Луна“ на Мартин Скорсезе – нито един?

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 15 март

Със своя антивоенен патос, фокусиран около заплахата от ядрена война, „Опенхаймер“ не би могъл да бъде по-актуален филм в наши дни. Епосът на Кристофър Нолан спечели 7 награди на 96-ата церемония „Оскар“ – не само защото е „в час“ повече от всеки конкурент, но и защото наистина е стойностен и харесан от стотици милиони зрители. И най-вече – защото е част от миналогодишния „Барбенхаймер“, когато заради него и заради „Барби“ в салоните влязоха дори зрители, които не бяха ходили на кино от години.

Другата лента от този исторически феномен, който тепърва ще се изучава в учебниците по маркетинг, спечели само една статуетка от общо 8-те си номинации – за филмова песен, изпълнена от Били Айлиш. В тази категория сериозна конкуренция почти липсваше – за разлика от наградите „Грами“, където същото парче сякаш нарочно беше предпочетено пред миналогодишни шлагери като Flowers на Майли Сайръс и Kill Bill на SZA.

Пренебрегването на „Барби“, който иначе е най-касовият филм в света за 2023-а с общ приход от 1.3 милиарда долара, сякаш поставя нещата на мястото им. Уважението към плакатно феминисткия, глуповат, но ефектен и хитро рекламиран филм, се ограничи само до фазата на номинациите. Оттук нататък лентата на Грета Геруиг спокойно може да потъне в забвение – още повече, че поне половината й зрители със сигурност съжаляват за похарчените пари и изгубеното време. Прокламираният от „Барби“ екстремен феминизъм е почти обявяване на война на мъжкия пол. На жените се внушава, че спокойно могат да бъдат „такива, каквито са“, и че не е нужно дори да се стараят да изглеждат добре. В това толкова модерно послание, особено в Америка напоследък, не би имало нищо лошо, ако същевременно продукцията не бе ангажирала най-красивата актриса на Холивуд от последните години – Марго Роби. Дали „Барби“ би имал същият успех, ако в главната роля беше да кажем Грета Тунберг или наградената с последния „Оскар“ азиатка Мишел Йео? Със сигурност не.

Призът за главна мъжка роля тази година беше буквално нарисуван като за Килиън Мърфи от „Опенхаймер“ – още повече, че Киноакадемията изобщо не сложи сред номинираните Леонардо Ди Каприо от „Убийците на Цветната Луна“. Защо? Първо – тя открай време го недолюбва, неясно защо – може би заради вечно младите му гаджета, а може и заради нещо друго. И второ – трябваше сред петимата финалисти да се освободи място и за тъмнокожи актьори. Политкоректността преди всичко. При отсъствието на Лео, чиято роля във филма на Скорсезе наистина е феноменална и най-добрата в кариерата му, Килиън Мърфи с лекота надви дори брилянтния Пол Джамати от „Заседнали“.

При жените триумфът на Ема Стоун от шедьовъра на 2023-а „Клети създания“ (общо 4 оскара и 11 номинации) също е напълно уместен, но и изненадващ. Индианската актриса Лили Гладстон сякаш го заслужаваше повече – и то точно половин век след като Марлон Брандо навремето беше изпратил Сашийн Малкото Перо да получи вместо него статуетката му за „Кръстникът“ в знак на протест срещу третирането на индианците в Америка. Единственото оправдание за пренебрегването й може да се търси във факта, че ролята й в „Убийците на Цветната Луна“ не е толкова централна, а по-скоро клони към поддържаща, докато при Ема Стоун не е така. Но сега Киноакадемията ще има да чака с години, може би дори с десетилетия, докато индианска актриса участва в шедьовър от такъв ранг, за да спази любимия си „квотен принцип“ на политическа коректност и да й даде „Оскар“…

Ако „Опенхаймер“ е един от касовите шампиони и политически актуални филми на 2023-а, то „Клети създания“ е неочакваният бисер в короната на една от най-плодотворните години за това изкуство. Екранизацията на Йоргос Лантимос по романа на Алистър Грей е визуално великолепна, издържана във всеки компонент, дръзка до скандалност, но и почти по библейски мъдра и проникновена. Освен със статуетката на Ема Стоун, тя беше наградена за костюми, художествен дизайн и грим. Но можеше да получи и оскари за адаптиран сценарий, операторска работа, монтаж, и поддържаща мъжка роля на Марк Ръфало, а защо не и за режисура.

Големият пренебрегнат на 96-ата церемония обаче е филмът на Мартин Скорсезе. От общо 10 номинации да не получиш нито една награда – това е един от антирекордите в цялата история на церемонията. Може би маратонската продължителност на филма от 3 часа и половина също е сред причините за неуспеха – той не успя да привлече очакваната публика в киносалоните. Финансовият гръб, даден от платформата за домашно кино „Епъл тв“, също изигра лоша шега. Подобен феномен имаше и при предишен филм на Скорсезе – „Ирландецът“, финансиран от „Нетфликс“. Същото донякъде се получи и при „Наполеон“, субсидиран от „Епъл“. Когато от режисьорите е свалено бремето да търсят на всяка цена касов успех в киносалоните, те са склонни да залитат в посока, която намалява масовия интерес към творбите им.

А иначе „Убийците на Цветната Луна“ почти по всички компоненти превъзхожда дори тоталния фаворит „Опенхаймер“. И двата филма си приличат в подхода си към едни от най-срамните моменти в американската история. Свеждат до нивото на някакъв личен конфликт и се фокусират върху вината на конкретен злодей. Но докато при „Опенхаймер“ крайният резултат е омаловажаване и на делото, и на идеите на великия атомен физик за сметка на персоналната му война с един злобен човек, когото историята вече е забравила, филмът на Скорсезе накрая категорично надскача конкретната история и демонизирането на нейния злодей Уилиям Хейл (Робърт де Ниро). В много по-достъпен, класически, „олд скул“ стил, „Убийците на Цветната Луна“ обобщава посланието си и мотивира цялото 200-минутно упражнение преди това. Виждаме една дисекция – на алчността, омразата, корупцията и безумието. Героят на Ди Каприо е типичният американец – простодушен, наивен, но и достатъчно алчен и решителен вследствие на тази алчност.

В последната третина от филма човек за малко е готов да си помисли, че излишно се идеализират „добрите агенти на ФБР“, и въобще загрижеността на Вашингтон доброто да възтържествува. Възхвалата на американската държавна машина обаче много бързо е смачкана и хвърлена в кошчето от въздействащия финал, поднесен по гениален начин от Скорсезе. В крайна сметка филмът не просто слага пръст в една истинска рана от американската история, но, за разлика от „Опенхаймер“, той по същество е направо антиамерикански. Как да очакваме да получава статуетки? Все пак, докато в Холивуд съществува свободата подобни неща изобщо да бъдат снимани и да виждат бял свят (добре, че все още са живи хора с характер като този режисьор), надеждата за спасение на американската душа остава.