На тези избори измамените камилчета се оказаха повече от обичайното. Вече почти никой не се хвали, че е спечелил нещо, но тепърва ще има да губят още

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 14 юни

Доскоро бяхме свикнали след всеки избори партиите да се хвалят, че са ги спечелили по един или друг начин. Едни брояха чистите проценти от гласувалите, други – електоралната си маса в единици, трети – в колко градове и дори села са победители. Впрочем, инерцията от този навик е останала и днес у ПП-ДБ и придворните им медии. За тях „победата“ е фактът, че в София са първа политическа сила. Сред 30-ината процента гласували в столицата, разбира се… Каква перемога, уау!

Новото на тези избори е колко много губещи се навъдиха. Дори Бойко Борисов не изглежда никак щастлив от 25-процентната победа на ГЕРБ и преднината пред следващите формации. Властта никога досега не е била толкова горещ картоф за българските партии, колкото е в момента. Предсрочен нов вот изглежда почти сигурен, и единственото, което може да го предотврати, е осъзнаването на сега класиралите се водещи партии, че следващият им резултат може да е само по-лош – не и по-добър. На какво ли са способни, за да го избегнат?

Рекордно ниската избирателна активност я анализирахме в аванс още миналия уикенд по тези страници. Каквото и да ви говорят, нарастващото самодоволство и безхаберие на българина са основни причини за нея. Политиците сега кършат пръсти, че за тях са гласували само „ултрасите от агитките“ и почти никой извън най-твърдите партийни ядра. Ами те само тях адресираха през цялото време, кой друг искат да им гласува? Политолози шкембелии пък говорят за „отвращение“ на електората от политиците, и че това било неговото наказание към тях. Колко пък да е наказание? Страшна мъка им причиняват негласуващите, няма що.

Логическият конструкт, че като не участваш в един процес, наказваш и омаловажаваш основните действащи лица в него, е доста плитък. Просто повечето „говорещи глави“ по телевизиите нямат никакъв интерес да анализират самодоволството на нацията ни, част от което са и самите те. Това просто не се котира в ефир, „не продава достатъчно“.

Но ГЕРБ, които ще се чудят как да постъпят с лидерския си мандат, далеч не са най-големите лузъри в тези избори, на които печеливши, и то само донякъде, са единствено ИТН, „Величие“ и ДПС. Празните политически централи в нощта след вота и оглушителното мълчание от страна на водачи, които се упражняваха в реторика и празнодумие седмици наред преди това, откроиха далеч по-гръмки провали.

Най-големият е на формацията ПП-ДБ, която реално смали наполовина електоралната си маса. Онези, които са ги подкрепяли преди като протестен вот срещу статуквото, вече нямат намерение да го правят. Те съставят основната част от отлива, и сега са отишли я при МЕЧ на Руди Гела, я при „Синя България“ (с нейните печални под 2 процента), я другаде. Предимно прахосани гласове, но не и дадени за ПП-ДБ. Отцепилите се Зелени също ближат рани и се чудят как така останаха извън парламента. Ах, каква изненада наистина!

За ПП-ДБ на тези избори гласуваха само най-ревностните им, вманиачени поддръжници – ей така, на инат и напук. Но дори и сред тях имаше много „предатели“, които безцеремонно заминаха с колите и кемперите си за гръцкото море още в петък, вместо да останат и да разцъкат машините в тукашната жега. Не ги е срам!

Зад подадената от Христо Иванов оставка като лидер на „Да, България“ може да се крият много кариерни мотиви, но със сигурност в нея се съдържа и горчивината, че тази коалиция се е върнала обратно към своя „санитарен максимум“. 300-те хиляди души, гласували за ПП-ДБ в неделя, са ако не пределът на техния електорален потенциал, то със сигурност широкото ядро, извън което ще им е много трудно да се разраснат. „Врагове за предизборна употреба“ като Борисов и Пеевски по обясними причини вече не им вършат работа. Президентът Радев днес  пък изглежда достатъчно страховит опонент за тях, но и никога няма да бъде забравен като „бащата“ на пепейците, който изобщо ги вкара в политиката, и когото те лично и с ентусиазъм после си преизбраха за президент.

Изпаднали в остър дефицит от „образи на врага“, изпуснали от платната си „вятъра на промяната“, след като се коалираха с най-върлите си опоненти, тези хора са обречени да доизкарат политическата си кариера в любимата си роля – на добре платена опозиция, радваща се на ограничена популярност из посолствата и кафенетата на жълтите павета.

Друг голям лузър от сегашния вот без съмнение е „Възраждане“ и лично неговият лидер Костадин Костадинов. Въпреки отбелязания процентен ръст, неспособността при толкова благоприятни условия (и вътрешно, и външнополитически) да се добере поне до второ място – особено при тази ниска избирателна активност и пределна мотивация на собствения електорат – говори за достигнат таван в потенциала на тази партия и нейния самодържец. Включването на уважавана фигура като Петър Волгин в евродепутатската листа с нищо не надскача многократно експлоатираната и от БСП схема с „гражданските квоти“. При целия си интелект и принципност на позициите, смелият радиожурналист очевидно не е успял да прибави към „Възраждане“ избиратели от по-широката периферия. За сметка на това в парламента се появиха нови играчи („Величие“), които посягат към същата електорална маса – при това без да имат вече доказалата се като негативна аура на Костадинов на вманиачен и некомуникативен егоманиак.

Когато говорим за изборни лузъри, няма как да не споменем и Корнелия Нинова и нейната клета БСП. Те просто са олицетворение на провала. За тях може да се каже същото като за „Възраждане“ – да не успееш да обединиш протестен вот чрез своята листа при толкова благоприятни условия, е висша проява на анти-талант. Достоен е за „Златната малинка“.

Възможно ли е Корнелия да изпълнява тайна мисия – да ликвидира класическата столетна левица в България, за да павира пътя към някакви нови, модерни и напълно дезинфекцирани от греховете на миналото формации? Като нищо. Нинова имаше блестяща възможност да оглави едно широко социалистическо обединение, включващо не само проекти като „Солидарна България“ и „Левицата“, но и много други формации със сходни убеждения. То би привлякло и далеч по-голяма електорална периферия, която сега просто не отиде до секциите да гласува. Разединената левица не е симпатична никому – много вожд, малко индианец, както е казал народът. Вождизмът на лидерката никога не е бил толкова вреден за партията и за цялостния политически процес у нас, както днес.

С близката до техния жаргон дума „лузъри“ можем да окачествим и формации като „Синя България, МЕЧ, „Център“, „Левицата“ и „Български възход“. Дали при следващи избори, когато и да са те, тези стотина хиляди гласоподаватели (общо за всички тях) ще се излъжат отново да прахосат вота си? Ако става въпрос за корпоративен и купен вот – вероятно да. Но ако нещата ставаха само по този начин, те и сега щяха да влязат в парламента. За щастие, българската политическа система все още не е напълно рухнала и има достатъчно ясна бариера пред амбициите на хора, които просто не притежават нито личностния потенциал, нито тактическата хитрост, за да попаднат по високите етажи на българската политика. За тях е запазено постоянното присъствие в масовката – да разнообразяват пейзажа и да създават усещането, че у нас има богат асортимент от кандидатури. Както и да носят гарантирани приходи на рекламни агенции и медии.