Олимпедиада, Олумпедиада: откриването на игрите във френската столица зашемети с артистичен декаданс и втрещи с джендър пропаганда
ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 2 август
Помните ли когато точно преди 6 години обществото ни за пръв път се развълнува сериозно по темата за Истанбулската конвенция и приемането на новите джендър политики в Европа? Тогава Конституционният съд, с рядко срещано мнозинство (8 „за“ и четирима с „особено мнение“, реално „против“) постанови, че тя противоречи на основния закон в държавата.
Така България остана единствената държава на Балканите, която все още не е ратифицирала документа, даващ правото на всеки мъж да се престори на жена, ако желае, и да се възползва от това по всякакъв начин, който му е хрумнал.
Оттогава вече шест години сума ти медии и „фактчекъри“ се надпреварват в пропагандирането на конвенцията – обясняват ни, че в нея няма нищо опасно, и че просто се грижи за защитата на жените от семейно насилие и нищо повече.
С времето се очакваше тази агитация да свърши работа и българинът „да се цивилизова“, но се получава точно обратното – може би заради самите агитатори и начина, по който си вършат работата, или просто той е непоправимо консервативен традиционалист. Междувременно светът, и най-вече Америка и Западна Европа все повече и прогресивно полудяват, а на този фон Истанбулската конвенция вече звучи направо като люлчина песен дузина години след като е записана на хартия за първи път.
Е, дочакахме да се убедим в това и чрез едно от най-очакваните телевизионни събития в света – откриването на Парижката олимпиада. Покрай зашеметяващите гледки и оригинални решения в четиричасовото събитие бяха прокарани и отвратителни сцени, подиграващи се с християнските и традиционните ценности. И то по невъзмутим, демонстративен начин, който беше нещо като размахване на среден пръст пред света. В дълги минути наред шоуто приличаше повече на гей-парад и бурлеска с драг-кралици (артистична версия на травестити, ако някой не знае – б.а.). Сцената, пресъздала вместо с Исус и апостоли „Тайната вечеря“ на Леонардо да Винчи, чрез безполови (или многополови) същества, шокира целия свят. Водещият предприемач на Америка Илон Мъск дори открито я нарече „подигравка с християнството и огромна пошлост“. Протестни изказвания дойдоха от френския епископат, от тамошни политици и известни журналисти, които решиха да бойкотират по-нататъшното отразяване на Игрите.
Същевременно обаче, парадът на лошия вкус и ЛГБТ-пропагандата отекна с одобрение във водещи медии на Запад, призвани да налагат „правилната линия“ на либерализма. Масово в телевизонни студиа цареше добро настроение и кикот от показаната пошла вакханалия. Американският „Ню Йорк Таймс“ и британският „Гардиън“ все пак не се въздържаха и да критикуват парижкото шоу – но не от позицията на добър вкус и ценности, а повече от завист. Да, прозвуча точно завистливо – че тази вулгарна манифестация на джендъризъм не се е случила в техните държави, а именно Франция е облякла жълтата фланелка и си е записала най-много точки.
У нас някои коментатори сравниха демонстрирания пред цял свят нов Содом с разгула, който е царял във Ваймарската република на Германия преди идването на Хитлер на власт. Нещо като апогей на либералната слободия и разврат, след който неизбежно следва нещо съвсем друго, а накрая се стига до пълен крах. Може и да има логика в надеждите, че историята се повтаря, но краят на този разврат изобщо не се вижда с просто око. Разликата между сегашния и онези от миналото е, че този е глобален, прострял е пипалата си върху целия западен свят и избуява върху размекнатите пихтиести мозъци на оскотялото му консуматорско общество.
Откриването на Олимпиадата беше нещо като нова конвенция – вече не Истанбулска, а Парижка. То показа, че някои процеси вече изглеждат почти необратими. Че малцинствата са станали мнозинство, че девиациите са новият официален стандарт, че отказът от традиционите ценности не просто се толерира, а се налага упорито и без щадене на средства. И тази конвенция, колкото и да се възмущават много българи в социалните мрежи, няма нужда от парламентарна и правителствена ратификация. Тя е много по-ефективна, защото действа безотказно на масовото съзнание.
Ако достатъчно много пъти ни показват травестити вместо апостолите на Христос, нищо чудно един ден децата да смятат, че именно такива са били те… Впрочем, платформи като „Нетфликс“ от години усърдно работят в подобна посока.
Иначе, ако изобщо сме в състояние да изключим от съзнанието си отвратителните сцени от парижкото откриване, в шоуто имаше наистина много красота и незабравими моменти. Тя цялата днешна либерална култура разчита именно на това – че продължава да опакова в красива, по холивудски ефикасна форма всичко, което иска да внуши на зяпналите с уста широки маси. И, уви, има достатъчно риба, която да кълве на тази кукичка.
Георги Неделчев - коментари и други неща 
Не бях го гледала това откриване, господин Неделчев. Ама толкова нещо прочетох, чух, видях- и тази Ваши статия включително- че си викам, ми да взема пък да погледна!?
Ау. Леле. Майко. Мила. Пресвета Богородице и вси светии. Смея да кажа, че не съм някоя тежка консерва от средата на 15- ти век. Ама това, дето ми стигнаха силите да изгледам!? Ами много съжалявам, обаче да се гавриш и подиграваш с ОСНОВНИЯ културоформиращ елемент на европейската култура, а именно, християнството!? Малко вповече ми дойде. Не било, значи, Тайната Вечеря. Било Пирът на боговете от някой си Ян Бийлерт или нещо подобно. Да бе. Повярвах ви, че не сте искали да осмеете Тайната Вечеря! Направо ви повЕрвах.
Не е проблемът нито в мъжът в синьо, нито в драг кралиците и всичката останала измет. Въобще не е проблемът в това. Проблемът е, че се стараят да ни убедят, че ТОВА е нормално. Че ТОВА сме ДЛЪЖНИ да го приемем БЕЗ коментар и несъгласия. И ако не го- значи сме човекомразци и нацисти. Най- малко. Ето това е големият проблем. Налагането, агресивно при това, на някакви безумства с идеята, че това е „приобщаващо“ и „цивилизовано“. Ами не. Не е. И да не се чудим тогава как и от къде из цяла Европа като гъби след дъжд никнат и жънат пребогата жътва неграмотни илитерати и скандално некултурни недоразумения като Копейкин, Фарадж, Льо Пен и так дальше. Любимият ми е тоя младеж от партията на Льо Пен. Емигрант от Италия, който е знаме на…антиемигрантска партия и политика! Както и наша сънародничка в Белгия, която беше кандидат за евродепутат от крайнодясна партия. И каза по бтв: „Кандидатирах се, защото този кошмар с пришълците трябва да спре.“ Чакай бе, моме гиздава, а ти къде си била преди 30 години!? В обора на АПК- то на Горна Шушлява. Ама сега- не ща други да идват. Абе някаква логика, нещо, принципи, идеи не може ли да има тоя живот!?
Колкото до Истанбулската конвенция. Личното ми мнение е, че България е страна с опасно висок праг на търпимост към всякакво насилие. Аз съм дългогодишна жертва на домашен тормоз, знам какво говоря. И знам защо. И не, не ме е срам да говоря за това. Не мен трябва да ме е срам. В комунизма, когато се разви 90% от ужаса, който се наложи да премина, нещата знаете как стояха. Всички живеехме в „хармонично“ общество и „такива“ неща нямаше. Един- единствен път се престраших да поискам помощ от човек, на когото към онзи момент вярвах. Резултатът: „Това е твоето семейство. Каквото и да правят с теб, те са ти семейство. Мълчиш и търпиш. Какво ще кажат хората!?“ Бях на 13. Следващият побой- за счупена чаша- ме изпрати в Пирогов. Защото съм „паднала от колелото“. Три счупени ребра. Счупена ключица. Охлузвания. Натъртвания. Не знам колко добре се точи с точилка, но е много подходяща за жесток бой. Не посмях да кажа нищо на лекарите. Двама от тях бяха убедени, че съм бита. Нищо не посмях да кажа. Веднъж опитах. Не получих помощ. Такъв човек втори път не се престрашава. Дете- още по- малко. Издебнах сестрите, скрих си един малък нож и джобно огледало. Опитах да си срежа вените. Сещате се, в болница беше малко вероятно да успея. Но опитах. Бях на малко 14 и малко. И бях готова на ВСИЧКО, за да не приближавам отново, хората, които ме пребиваха когато и както решат. Получих помощ от най- неочакваното място. Един човек, който не ми дължеше нищо, се погрижи за мен. След година и малко заминах за Италия. Хората, причинили ми всичко това, са си живи и здрави и днес. Без последствия за стореното. За разлика от мен. Последствия да искаш! И нямам предвид психическите, с които се борих точно 23 години. Най- обикновени, прозаични здравословни неприятности. Срещу които се изправям всеки ден. С които се боря всеки ден. Преодолявам всеки ден. Защото никой не ми обърна внимание и не пожела да ми помогне. Надявам се в ада на има специален казан за всички тях. България е място, в което насилието е у дома си. Подписвам се под това. Но и никак не съм сигурна, че каквато и да е конвенция върши работа. И това ме съмнява. Все пак мисля, че е по- скоро правилно, че не приехме Истанбулската.
Колкото до Олимпиадата. Тя заприличва все повече на Евровизия. Много политика, много пропаганда, малко по същество. В случая- спорт. Мисля, че спокойно можем да я наречем Олимпиадата на провала. Олимпийци, спящи по градинките и панически търсещи хотели. Развалена и недостатъчна храна. Картонени легла и прочее. Странна олимпиада. Добре, че свърши. Но моментът с Том Круз ми хареса. 🙂 Гледах го в ю тюб. И ме е яд за гимнастичките. Мисля, че беше малшанс да не дублират титлата от предишната Олимпиада. Но в спорта е така- понякога трябва и мъничко късмет. В точния момент. Е, може би в Ел Ей. Кой знае!?
ХаресвамХаресвам
Аз мисля, че корените на това ширещо се насилие, са във все по-голямото неглижиране на психичното здраве. У нас психиатрията е доведеното дете на медицината, там няма клинични пътеки, не се инвестира в клиники, всичко е на доизживяване, а хората полудяват все по-масово – и мъже и жени. Като се прибави и все по-увеличаващата се маса полуидиоти, от тук до насилието крачката е много малка. Отделно че сме страхливо и малодушно племе, това е народопсихологическа черта. Но конвенцията не би могла да спаси нито една жена от това насилие – то ако ставаше толкова лесно… За сметка на това би вкарала доста мъже в женските тоалетни, а и в женския спорт също.
ХаресвамХаресвам
Дааа. Тоалетните и спортът. Говорете ми! Това с тоалетните вече ми се случи. В един ресторант във Варна. Хубав, приличен ресторант. В чията дамска тоалетна налетях на двуметрова версия на Кубрат Пулев с розов маникюр, който с широооока усмивка ми обясни, че…се чувствал като жена!? Управителят на онзи ресторант отказа съдействие. Страх го било. От…НПО активисти!? И от съдебни дела за дискриминация. На въпроса ми какво ще стане, ако тоя или друг подобен изнасили някого в тая дамска тоалетна, каза- е, хайде сега. Много филми гледате. Толкоз. Както се казва- ако ти харесва!
Колкото до психиатрията, с неудоволствие се налага да се съглася с написаното от Вас. А за народопсихологията просто не ми се говори. Нали все пак съм и дипломиран психолог. Средно по два пъти месечно консултирам случаи в чужбина, ходя на дела като вещо лице. В чужбина. Тук…дори близки мои хора, интелигентни, културни, доста чели хора изпадат в нещо средно между ярост и истерия, когато деликатно им обясня, че имат нужда от подобна помощ. Не мога да разбера каква е тая стигма, какво е това чудо. Наистина не го разбирам.Срамно е да си крадец. Да си убиец. Да мамиш и лъжеш. Но защо да е срамно да се погрижиш за себе си!? Преди да станеш Карлос Чакала, ако може. Или преди детето ти да гръмне баща си. За нещастие, безбрежната и неизтребима обща здравна неграмотност на българите се разпростира със страшна сила и по отношение на психичното здраве. Мога да Ви изброя поне 20 повече от реномирани училища в цяла България, където родителски комитети и училищни настоятелства направиха чудеса от храброст, докато принудят управата да ОТСТРАНИ вече назначен училищен психолог. Това били „американски глезотии“, „западняшки глупости“, „празни приказки“ и любимото ми, разбира се- „промиване на мозъци“. Забелязала съм, че колкото по- големи „патрЕоти“ са родителите- толкова по- настоятелно са срещу грижите за психично здраве. Не твърдя, че има връзка. Споделям наблюдение. Лошо ми става, полудявам просто като си помисля, че дори в страни като Румъния, Турция дори има не просто клинични пътеки и пакети за психично здраве, а този вид прегледи са част от задължителния пакет годишна профилактика. В Италия, Испания, Австрия, Швейцария и куп други страни извън Европа има специално законодателство относно грижата за психичното здраве на определени професии. Учителите например. Пожарникарите, командосите, пилотите. Докато работих в Израел и Щатите, и във военните бази в Испания и Германия преминавах подробен психологически преглед на всеки шест месеца. И въобще не ми се виждаше странно- човешкият живот е в ръцете ми. Буквално. Кажете ми един български лекар- различен от мен и генерал Мутафчийски!- който доброволно и убедено да смята, че това е правилният подход! В тая страна ние сме един огромен колективен щраус. Повечето от нас. Заровили сме си главите в пясъка и отказваме да признаем очебодното. Цялата тая луда агресия по пътищата, в училищата, между нас започва от простичкия факт, че ни е срам да поискаме психологическа помощ. Навреме. И не знам колко хора ще умрат и колко стотин години ще минат преди да започнем да променяме това.
ХаресвамХаресвам
Да, някаква стигма е…
ХаресвамХаресвам