Отхвърлянето на Истанбулската спогодба не е срам за нацията ни. Срамно е, че има гласове да се прекланяме пред всяко натрапвано унижение или неясни интереси

Решението на Конституционния съд, че текстът на прословутата Истанбулска конвенция е в разрез с основния държавен закон у нас, беше посрещнато с масови, но тихи аплодисменти, и с откъслечни, но шумни негодувания. Първите заслужават повече внимание, защото са твърде редки. Не се случва често управляващи и опозиция, върховна съдебна власт, църква и цветът на интелигенцията в лицето на девет от най-уважаваните академици да са на едно и също мнение с широкото мнозинство на обществото, изразено в допитвания до него. Сам по себе си този факт е направо крайъгълен камък в най-новата ни история и очертава някакъв плах зародиш на оформянето ни като нация със собствено лице и характер.

Да се пише и коментира в подкрепа на взетото конституционно решение е някак си излишно – не е нужно да си кой знае какъв интелект, за да прозреш здравия разум зад него и защитата на традиционните български ценности. Както е и очевадно лъжлива и брутално цинична реториката, че всеки, който е против приемането на тази конвенция, на практика защитава семейното насилие над жени и деца. Тези неща до такава степен са ясни на повечето хора, че не си заслужава да се влиза в допълнителна полемика с останалите – това само излишно ги легитимира и оправдава заплатите, които някой им плаща. Истинско щастие е, че в България диктатурата на малцинствата все още не е факт – така, както за съжаление е факт в много държави от Западна Европа и в Щатите.

Но нека поговорим за вторите – за негодуващите, за тези, които оплюха и Конституционния съд, и академиците, и общественото мнение като цяло. Не е срамно, нито застрашително за нацията ни, че такива хора съществуват. Застрашително обаче би било, ако те наистина започнат да вземат превес над останалите, да налагат – под прикритието на някакви ефимерно формулирани либерални ценности – диктат над „простолюдието“.

Що за хора всъщност са те? Една част са политици – предимно маргинализирани такива, чийто единствен шанс да останат някъде по-високо в обществената йерархия е да се превърнат в рупори на външни интереси и влияния. От тях друго не може и да се очаква.

Други са по-пряко заинтересовани и принадлежат към сексуалните малцинства, които – не бива да отричаме – наистина заслужават повече права и обществен респект. Това важи най-вече за казуси, свързани с тяхното съжителство и онаследяване, с осиновяването и отглеждането на деца. За техните интереси наистина е редно да се води битка и никаква реторика в този аспект не е излишна. Излишни са може би само гей-парадите, които, освен че излишно противопоставят една част от обществото на друга, не носят кой знае каква друга полза. Много хора от самата гей-общност признават, че точно в дните около „прайда“, се чувстват най-подтиснати и отритнати от околните, вместо да е обратното. За тяхното право на сексуална идентичност обществото ни рано или късно ще узрее – може би по-късно, отколкото ни се иска, но по-добре така, отколкото у него да се стаява неприязън и враждебност вследствие на форсираното налагане на ценности, които засега са му чужди.

Трета прослойка от негодуващите срещу съдебното решение са от новата номенклатура „либерални интелектуалци“. Слагам ги в кавички, защото при тях позата е повече от реалното съдържание. Повечето от тях са на хранилка към различни западни фондации с Бог знае какви интереси у нас и по света. Тях също някак си ми се иска да ги оправдая – какво ли не прави човек понякога в защита на хляба си.

Друга част от тях обаче беснеят напълно безплатно и доброволно. Зад тяхната неприязън към неукия, неграмотен българин с дивашки ценности се крие нещо, което в крайна сметка е част от основния ни проблем като общество и нация. А именно – комплекси за малоценност, желанието да се откроиш по най-лесния начин от широките маси, да покажеш на всички, но най-вече на себе си, че си над тях, и че едва ли не вършиш на всички огромна услуга, че изобщо живееш тук, че дишаш български въздух.

Този тип хора по правило не са полезни с нищо друго, освен с мърморенето и хейта си – и срещу управляващи, и срещу опозиция, и срещу народа като цяло. Познавам доста такива и, повярвайте ми, повечето от тях или нищо не работят, или си вършат работата без никакво старание, а камо ли с ентусиазъм. Това са хора, които приемат, че обществото априори им е длъжно – да ги храни, да им дава пари, да ги уважава. Основната им опорна точка около отхвърлянето на Истанбулската конвенция е, че всичко е манипулация на управляващите за да останат на власт. За това, а не за нещо друго, те били готови на всичко – не само да се сдушат с опозицията в лицето на Корнелия Нинова, но и – о, какъв ужас – да се вслушат в обществените настроения! Сякаш от една власт по презумпция се очаква нещо друго, егати.

Тези възмутени стожери на ценностите от бъдещето са същите, които негодуват и срещу всеки ремонт и всеки строеж – за тях това винаги е вид кражба, някаква далавера. Такива хора априори са против всякакво развитие и прогрес. Ако пък изобщо някога се стига до момент, в който получават шанса да имат власт, да взимат решения, да строят и правят ремонти по правилния, недалавераджийски начин, или въобще да вършат каквото и да е, в каквато и да е област от живота – без изключение винаги се провалят с гръм и трясък. Защо ли? Ами защото, за добро или за лошо, те също са неразривна част от същия този клет дивашки народ, колкото и да си внушават, че не е така. Изведнъж откриват, че да негодуваш е далеч по-лесно от това да вършиш нещо. Затова и в повечето случаи те са пасивни – като изключим шумния хейт в сайтове, сайтчета и фейсбук-профили. За толкова имат предостатъчно енергия. За нещо повече – не съвсем.

Но да се върнем на Истанбулската конвенция, ако изобщо е необходимо да се обобщава нейното бъдеще у нас. Домашното насилие е нещо, което и в сега съществуващото законодателство не се толерира по никакъв начин. Каквато и конвенция и джендър-идеология да ни бъдат натрапени, случаите на изперкали съпрузи или любовници, които пребиват или убиват жените си и след това се самоубиват, няма как да изчезнат. Подобни престъпления не опират до понятия като законова превенция, страх от правосъдието или съвест – в повечето случаи, ако не във всички, те отиват в графата на психическите отклонения. Андеш Брейвик, който уби 77 души и рани други 155 в Норвегия, не принадлежи към „дивашко общество“ като българското, отхвърлящо модерните ценности, а към уж далеч по-напредничаво и либерално такова. Не по-различен е и случаят с онзи германски пилот, който реши да се самоубие, отнемайки живота на 150 пътника и блъскайки самолета си в една планина, докато колегата му е в тоалетната. Не е нужно да се дават още примери в подкрепа на тезата, че за най-ужасните престъпления на съвремието никакво законодателство и конвенции не биха били спирачка. Маниакално-депресивните състояния, от каквито все повече хора страдат, ще правят света наоколо все по-мрачно и несигурно място. Но твърде много са хората, които имат какви ли не интереси да използват този факт в своя изгода и да пробутват какво ли не – където и както могат. Това е реалност, с която постепенно започваме да свикваме.

Победата над Истанбулската конвенция наистина е един малък триумф за нас като общество и нация. Друг е въпросът дали това беше най-животрептущия проблем, който заслужаваше такова безпрецедентно обединение. Ще заприличаме на общество и нация едва тогава, когато по всички важни за живота ни въпроси сме способни на такъв тип консенсус. Конвенцията ни подложи на един малък тест, от който се видя, че това не е невъзможна мисия. За съжаление обаче, в почти всички други аспекти си оставаме разединени, нахъсани един срещу друг, гледащи в собствената си паничка и, най-жалкото – обезверени.