Триумфът на филма вдига летвата на ниво, непосилно за повечето сценаристи и режисьори у нас. Но той е най-вече позор за НФЦ, както и за паразитите, субсидирани от него, които трудно ще оправдават своята посредственост оттук нататък
ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в.“Уикенд“, 25 октомври
„Гунди – Легенда за любовта“ ще счупи рекордите по зрителски интерес за последното десетилетие. Успехът му е хем очакван (все пак става дума за най-обичания български футболист на всички времена), хем изненадващ за мнозина. Та нима не са снимани и други филми за велики българи досега? Но такъв фурор не е постигала нито една продукция напоследък.
Имаше хиляди варианти този проект да се окаже провал. Продуцентите му – Иван Христов и Андрей Арнаудов – досега имаха снимачен опит само покрай риалити-формати и сериали като „Съни бийч“. По тема като тази предварително е ясно, че поне половината зрители, ако не и почти всички, ще са настроени подозрително. Който не е от „Левски“, ще гледа накриво към цялата шумотевица, а който е от сините, ще има много високи очаквания и представа, която може и да не се покрие с видяното. Отделно от всичко това – всеки кинаджия, който не е замесен в този проект, тайничко би стискал палци той да се провали. Тези ли ще правят филм за Аспарухов с 4 милиона бюджет? Няма начин да не се издънят, щом това не е с мое участие!
Но „Гунди“ преодоля целия възможен негативизъм и очакван хейт по начин, който няма аналог в българското кино за последните 35 години. Не че и досега не сме имали филми, които са обединявали и възторгвали по-голямата част от публиката. „Мисия Лондон“ от 2010-а (бюджет 2.7 милиона тогавашни лева), „Операция Шменти-капели“ от 2011-а (бюджет около 1 милион лева), „Възвишение“ от 2017-а (бюджет 2.5 милиона лева) – това са все примери за продукции, които са издържани във всеки един компонент. Постигнали са и дори са надхвърлили очакванията и целите си. При „Гунди“ вложението беше още по-голямо – отчасти благодарение и на сигурността, че интересът е абсолютно гарантиран. Той е и рядък пример за това как парите на компания за залагания могат наистина да отидат по предназначение – въпреки, че през последните години хазартът и неговата реклама основателно се приемат като нещо токсично.
Триумфът на „Гунди“ е венец на усилията на всеотдаен и целенасочен екип, работил седем години по проекта си и устоял на много изкушения. От 4-милионния бюджет е можело да бъде спестено много – и от визуалните ефекти, от масовите сцени, от локациите и от костюмите. Сигурно филмът щеше да предизвиква интерес и да има успех и ако бяха вложени и само половината от тези пари, а останалите бяха потънали по продуцентски джобове. Но тук случаят не е такъв и всеки похарчен лев си личи на екрана. Реакцията на повечето зрители е шок – как е възможно това да е заснето у нас и по този начин? Нетипична за нашите ширини мотивация в името на търсен резултат. Високо вдигната летва, която никой не е посмял да смъкне леко надолу, за да си спести проблеми и усилия…
Но успехът на „Гунди“ е най-вече шамар за цялото българско кинопроизводство, както и за системата, по която то функционира. Продуцентите днес деликатно предпочитат да премълчават премеждията си с Националния филмов център, който през 2022-а отхвърли субсидирането на проекта (един от безумните аргументи бил, че сценаристът Емил Бонев е умрял!). Впоследствие държавната институция някак си гузно се присламчи към финансирането на продукцията, но символично и „от кумова срама“. Може би една от причините е, че повечето от проектите, които беше предпочела да финансира, така и не са излезли още на екран – затова пък парите за тях са усвоени.
Публична тайна в гилдията е, че субсидирането на филми от години става на шуробаджанашки принцип – „аз на тебе – ти на мене“. Финансират се основно проекти, които отиват на второкласни международни фестивали (и онези там трябва да усвояват и оправдават бюджети, все пак), откъдето гордо се връщат със статуетки, а у нас ги гледат шепа зрители-мазохисти.
Още не е отшумял скандалът и с финансирането на проекта на Виктор Божинов „Чамкория“ (по другия голям роман на Милен Русков след „Възвишение“), който първоначално също беше отхвърлен от комисията с безумни аргументи. Затова пък бяха субсидирани куп безумия, чиито автори се срамуват дори да ги пуснат по кината, за да не се сблъскат с горчивата реалност на провала си.
Годишно държавата отделя около 40 милиона за филмопроизводство. Представяте ли си, ако тези пари отиват за 10 филма като „Гунди“, без да има нужда хазартни компании и захарни заводи да спонсорират направата им? Ако всеки месец гледаме качествено българско кино като това, което сега пълни салоните? От това би спечелила не само цялата филмова индустрия, а и много успоредни бизнеси, функциониращи покрай нея. От това значително би се повдигнал и духът на нацията ни, би се формирала съвсем друга зрителска култура.
Кой има интерес това да не се случва? Докога ще се търпи безумието, наречено държавно финансиране за киното, в сегашния му вид? Нима не е ясно, че то води до трайна деградация и деморализация на цялата гилдия? Защо е нужно да се стараеш да правиш добър филмов продукт – достатъчно е да имаш „свой човек“ в комисийката, с когото да се договориш, че после ще му върнеш жеста, или пък че ще му бутнеш част от субсидията обратно под масата?
Ето защо явления като „Гунди“ носят безсънни нощи на „кинаджийската мафия“. Те са като пръст в задника не само на криещите се зад абревиатурата НФЦ шушумиги и бюрократи, но и на всички в този занаят, които вегетират благодарение на съществуващата позорна система. От тях в близките дни очаквайте изблици на ирония и снизхождение към фурора на „Гунди“ (по-вероятно само в приятелски кръг – няма да посмеят да се изложат публично). Някои може би просто ще се покрият за известно време, докато отшуми еуфорията, след което отново ще започнат да ни занимават с претенциите си и с правото да получават пари за „творчеството си“. Трети – със сигурност най-малката част от тези „занаятчии“ – може и трайно да се засрамят. Та с какво оттук нататък ще оправдават своята посредственост и незабележимост?
Георги Неделчев - коментари и други неща 
Еха. 🙂
Чаках тази рецензия с нетърпение, господин Неделчев. И я прочетох два пъти. И филма гледах вече. Сигурно пак ще ида.
Честно Ви признавам, с ръка на сърце. Аз съм от тия, дето си казваха- абе как така Иван и Андрей!? Как така тия, дето не могат да оправят лява ръка, ляв крак и две обувки от един чифт не могат да обуят без чужда помощ?! Мислех си го това, признавам. Мислех си как искат да трупат (още) популярност ( и пари!) на гърба на Гунди. Още и отново да експлоатират безумната, нестихваща мъка по него. Да, добре. Кажете ми- ама как е възможно интелигентен човек да мисли така първосигнално!? И прав ще бъдете. Но за емоциите няма първа и втора сигнална реакция. За болката- още повече няма. Сега мога само да си призная колко съм била неправа, да се извиня и да благодаря. Покойният ми дядо, който ми беше и за баща, както съм имала случай да Ви споделя, казваше: „Не е лошо да сбъркаш. Безгрешен човек няма. Лошо е да не си признаеш, да не се поправиш и да не си извиниш“.
Зловещи са тия неща, които разказвате за НФЦ и въобще как очевидно функционира този сегмент от живота ни в България. Кой знае защо се сещам за фразата, че интелигентният винаги се съмнява, а глупакът е винаги уверен в себе си. Питам се само колко ли хора сега, след този триумф, ще се опитат да се присламчат към този успех. Без да имат нищо общо с него.
Особено се замислих за това, което казвате за снизхождението в реакциите на определени хора. Защото във „вездесъщите“ мрежи и онлайн пространство прочетох такива безумия. Такива…гадости за Гунди. Как е възможно. Как, за Бога, можеш да излееш толкова злоба, ненавист и безпросветна тъпота върху покойник!? Който НЕ може да се защити! Почти половин век след гибелта му!? Може би и това по някакъв своеобразен начин доказва какъв е Гунди. Колко е важен за нас. И все пак. Все пак, беше мъчително да видя толкова малоумни коментари. Колкото и да не им обръщам внимание. Уви, социалните мрежи създадоха илюзорното усещане за равенство. За това, че всеки има право. Всеки „сам си преценя“. Вече няма авторитети. Експерти. Професионалисти. Всеки е „експерт“. Ами не. Ние не сме равни по нищо. И никога не сме били. Нито по произхода си, нито по способностите си, нито по ума си. По нищо. И, не. Нямаме еднаква тежест в живота на обществото си. Колкото и цинично да звучи това. Няма как аз, хирург, с няколко чужди езика, с дисертация и защитени патенти в оперативния метод, да съм равна на един шлосер, на един цигулар, на един пожарникар или на някой безработен хейтър, на който Космоса му пречи. Няма как. А живеем в свят, според който това е възможно. Нищо, че не е вярно. Защото не е едно и също да си оперен певец и да си Пласидо Доминго, нали. В единия случай си професионалист. В другия си легенда. Не е същото. Може би и затова толкова дивотии пишат за Аспарухов. Защото дори тия посредствени жалки драскачи дълбоко в убогите си душици разбират, че тоя човек е чудо. Веднъж в живота. Но беше мъчително да видя така ясно, така безпощадно ясно, че дори един покойник може да е повод за такава вътрешна грозота. Която шества из проклетите мрежи. Прочее, наистина ли, съвсем сериозно ли очаквате някой от „неразбраните творци“ след този филм да се засрами от неможенето и бездарието си? Вие очевидно все още имате голяма вяра в човека, господин Неделчев. Аз не съм чак такъв оптимист!
А филмът. Ех, филмът. Ами плаках. Много плаках. Нищо, че си бях обещала, че няма. Влюбих се (отново) в Стоян Радев. Тези сини очи. И толкова много талант. Страшно сладурски образ! „Тичай да донесеш ва`що табло, че това свърши!“ Колко пъти са ми разказвали това вкъщи. Тая легендарна фраза на бате Сашо Костов. Параскева Джукелова ми стопли сърцето, много харесвам тази жена. Димитър Маринов, „най- добрият шлосер в София“. Толкова му личише колко му е кеф да играе точно тази роля. Обаче Биляна Петринска ми обра точките! 🙂 Еволюцията на героинята й беше стрехотно показана. Поне според мен. Онази сцена, в която седи на прозореца на дома си и гледа как всичко живо крещи и се радва. И най- накрая и тя си позволи да се усмихне. Даже и тя накрая не устоя на магията Гунди. А Влади Люцканов!? С тая голата глава! Толкова зловещ и отвратителен. Абе кой направи тоя хубав, слънчев мъж такава гад безподобна!? За пореден път проумях защо съпругът ми толкова харесва Пенко Господинов. Той го нарича „непризнатият български актьор“. Казва, че е недооценен. Кой знае. Аз не споделям мнението му. Умишлено няма да кажа нищо за Павел Иванов и Александра Свиленова. Четох някъде, че продуцентите показали на госпожа Аспарухова албум с актьори за ролята. Тя погледнала Иванов и казала: „Ето го Георги“. Той наистина наподобява малко Гунди, дори физически. Имаше един- два кадъра в лентата, тръпки ме побиха в залата. Все едно наистина Гунди гледаше от екрана. За секунди беше това усещане, но много силно. И беше болезнено. Беше. Много болезнено.
Знаете ли, през цялото време се питах как ли се е чувствала тази жена. Докато гледа филма. Да види живота си, любовта си е така. На кино. Пред цяла България. Колко ли й е било трудно. Да преживее всичко отново. Ами Андрей Аспарухов? Мога да си представя. Мога. И аз загубих татко рязко, неочаквано, жестоко рано. И за мен той беше много повече снимката на стената, отколкото реален човек. И аз го „виждах“ през спомените и разказите на хората около мен. Странно е. И не е много лесно като емоция. Особено, когато си дете.
Извинявайте, толкова много впечатления, но този филм наистина ме порази. Защо не спя по това време ли? Защото съм на разположение. Ако не ме повикат до шест, ще поспя. Нощна съм утре. След като гласувам, разбира се. Задължително.
Толкова много неща ми минаха като на лента, докато гледах филма. Дядо окачва в стаята ми огромен плакат на Гунди. Дядо, който ме води за ръчичка към Герена. Пеша. Аз съм предучилищна в детската градина. На 5. И ми разказва. За Гунди. За Котето. За бате Сашо Костов. Но и за Чико Дерменджиев, за Димитър Якимов, за Петър Жеков. И като днес го чувам в главата си. Не освиркваме. Не ругаем. Уважаваме съперниците и подръжниците им. Защото сме левскари. Защото сме „прилични хора, дете! Не сме хванати от гората!“. Ех. По някое време по-късно ми разказваше за погребението на Гунди и на Котето. За мъката. И за онези стотици хиляди, които ги изпратили. Мама все се будалка, че първата ми дума била „Гунди“. Семейни легенди. 🙂 Царство му небесно. Някой ден пак ще се срещнем.
Такава зловеща ирония е този наш живот понякога, господин Неделчев. В случая на Гунди- ако беше приел да иде в Милан, просто щеше да е жив…
Ходила съм в музея им няколко пъти. Милан е любимият ми чужд отбор. Разбира се, сърцето ми е синьо завинаги. Беше истински шок за мен да видя, че в този музей има специално място, едно малко кътче, посветено на Гунди. Достойният винаги печели уважение. Дори това на съперниците си.
Вяшият колега каза всичко, което вълнува всяко синьо сърце тия дни. Всичко. И го каза така, че пак плакахме. И пак ни беше и хубаво, и мъчно. Може да сте видял, чул, прочел. Ако не- https://www.youtube.com/watch?v=kS_nerrkJl8
Сигурно има и кусури филма. Сигурно. Но беше крайно време да има такъв филм. Така заснет, така изглеждащ, така направен. Както се казва- абе, пипната работа!
А сега отивам за още чаша кафе и да си открадна някоя лимонова резАнка…:)
ХаресвамХаресвам
Да, и на мен ми харесаха много всички поддържащи роли. С Биляна Петринска даже сме планирали да имаме интервю в декемврийския брой. За Пенко Господинов също съм съгласен, и за Влади Люцканов. А Димитър Маринов винаги съм го харесвал, Влади Въргала също. Благодаря за линка към Томислав Русев – връщам и аз жеста с нещо, което сигурно добре знаете: https://www.youtube.com/watch?v=xgWsJoUX08E
Поздрави и дано нямате тежки случаи – и на дежурствата, и по принцип.
ХаресвамХаресвам
На Годжи и Куку бенд изпълнението е още по-добро и прочувствено, направо настръхваш от него:
ХаресвамХаресвам
Прав сте. Изпълнението на Ку Ку Бенд е много по- въздействащо. Много Ви благодаря! Чувала съм я тая песен, но никога не съм я слушала целенасочено и до края. Натъжава ме. Сега я чух. Ами натъжи ме. Много. Но Ви благодаря, разбира се. Хубава песен. Те заслужават.
Не е ли странно, господин Неделчев. Как мислите. Няма ги вече толкова време. През 1971- ва дори не съм била родена още. А поколение след поколение мъката е все така силна и все така вътре в нас. Сякаш всеки е изгубил близък човек, част от себе си. Сякаш е станало вчера.
Близка моя приятелка почина преди време и е погребана в семеен гроб в Орландовци. През няколко гроба от Гунди и Котков. Ходя понякога, малката й дъщеря е при нас със съпруга ми. Докато решат роднините къде да остане. Ако се помотаят още малко, ще я осиновя, но това е друга тема. Та, като водя Валерия, всеки път виждам свежи цветя на гроба. Всеки път. И остатъци от изгорели свещи. И всеки път това ме впечатлява. Защото ние българите сме късопаметни. Често- безпаметни за хора, които заслужават да бъдат помнени и почитани. Затова тия свежи цветя и постоянно горящи свещи просто ме изумяват. Слагам и аз по някое стръкче. Специално предвиждам. Нали все край тях минаваме с Валето. И сега аз съм в ролята на дядо, който някога ми разказваше за тях. Сега аз съм тая, която разказва. Живот. Не спира. Не го интересува болката ни. Той продължава. Времето лекува. Казват. Мен ако питате- нищо не лекува. Мъката не свършва. Просто се научаваме да си съжителстваме с нея. Да я понасяме. Така мисля аз. Мисля също, че тая наша българска ужасна реплика „Незаменими хора няма“ е ужасен цинизъм. Защо има. Незаменими хора. Нито моят баща може някой да го замени, нито Вашата майка. Не е ли така. Светла им памет на всички, които сме изгубили. И дано някога пак се срещнем.
Поздрави и на Вас, господин Неделчев. Успешно нова седмица. А за дежурството- до тук е нормално. Един моторист, ще се оправи. Една аневризма, която ще махна, когато кардиологът позволи- но определено не при кръвно 170/110. И едно комоцио при падане от покрив. Какво е правил мъжът там ли? Ами опитал да направи оригинално предложение и…Да. Финишира при нас. Добре че покривът е бил напълно равен, сградата не многоетажна и падането- не върху асфалт или цимент. Смел човек. На 54 да се качиш на покрив по такъв повод…Не знам кое е истинският риск. Това, че ще се жени или това, че тя е на 26…Опитах да й обясня, че няма смисъл да седи тук цяла нощ. Нито сега, нито утре, нито въобще ще я пусна в реанимацията. „Вие нямате сърце, докторе. Иначе щяхте да ме пуснете“. Ех, само ако нямах сърце наистина! Седи на един стол, държи здраво някаква плюшена играчка. Не говори. Не плаче. Не мърда. „Обещайте ми, че ще се оправи!“ Как да й обещая. Как. Не и преди да минат 48 часа. Трябва да питам сестрите имаме ли празна стая в моето отделение. И да я убедя да поспи. Хубава е. Виждал ли сте някога разтопена платина с маалки нишки сапфирено? Такъв странен цвят са очите й. Не съм виждала такива очи. Въобще. Той ще се справи. Сигурна съм. Но няма да й кажа. Не и преди да минат 48 часа. Правила. Протокол. Това е положението! Да, добре. Кажете ми, че е права и наистина нямам сърце. 🙂 Шегувам се, малко не на място. Извинявайте.
Благодаря за пожеланието, наистина, но моите случаи обикновено са тежки. Нищо. Нали и тая работа някой трябва да я върши. 🙂 Малката дама с японския език и четирите аневризми в мозъка се възстановява напълно успешно и съвсем по план. 1-0 за живота. Този път. Понякога се чудя дали и при мен не действа комплексът на загубата. Можех да си остана прост неврохирург. Но аз се специализирах за работа с деца. И така с всяко спасено дете спасявам детето, което не спасих. Моето. Съпругът ми е убеден, че е така. И че ми трябва терапевт. Какъв терапевт, Боже. Коя майка е преживяла такова нещо с терапия!? И аз няма да съм първата. Така че правя единственото, което знам, че помага. Работя. Все пак аз съм от изключителното малцинство хора в тоя свят, които наистина обичат работата си. А това е благословия. Божия милост.
И за де не завършвам така минорно, ето Ви един опит за усмивка. 🙂
Когато боговета на медицината сътворили хирурзите, ги дарили с прецизна ръка, нетрепващо око, изключителен ум и храбро сърце. А след това създали анестезиолозите. Защото никой смъртен не заслужава живот без неприятности! 🙂
А за да има баланс и да съм напълно коректна към повелителите на веселите субстанции, още един.
Двама лекари.
– Колега, защо решихте да станете анестезиолог?
– За да помагам на хирурзите. И те имат нужда от идоли, на които да се възхищават.
Нали знаете, хирурзите и анестезиолозите вечно „мерим“ кой е по- по и най- вселенски- велик. Повелителите на веселите субстанции понякога са хубави хора. 🙂 Вижте колко по- хубаво от просто „анестезиолог“ звучи, нали? Повелителят на веселите субстанции. 🙂
Лека и спокойна. Отивам да видя падналия Ромео. И Жулиета също. Свети Димитър е на моя страна. Спокойно започна дежурството. Дано и така продължи!
На Вас спокойна нощ и успешна нова седмица! Която ще приключи с новия БИОГРАФ. 🙂
П.П. С огромен интерес ще очаквам декември за интервюто с Биляна Петринска!
ХаресвамХаресвам
Историята с предложението от покрива си е готов роман…
ХаресвамХаресвам
Толкова често ми казвате това с историите, че вече започвам да се питам дали пък Вие двамата с моя мъж нямате някаква тайна кристална топка през която да ги виждате тия романи!? Накрая ще седна да пиша вярно…
Аз съм току- що положила Хипократова Клетва. Преди има- няма шест месеца. Специализацията тече, уча за специалност.В болницата, в която работя ми дават основно дневни на кабинет и разположение в спешното. Един ден в седмицата- в Педиатричната болница на Ватикана, Младенецът Исус.Нощни дежурства само при форсмажор в голямата болница- нали уча за специалност. През едно такова дежурство карат по спешност един от кардиналите на Рим. Който е с „короната на смъртта“- аневризма на аортата, аневризма в мозъка и проблем с митралната клапа. Човек с подобна спешност над 40 оцелява в един от всеки 8547 случая. И то ако няма хронични заболявания. Кардиналът е на 58, с вече една операция за смяна на клапа и медикаментозно контролирано кръвно налягане. При рутинен преглед се забелязва аневризмата в мозъка. Наредени са още изследвания, които допълват картинката. Карат го при нас по спешност, защото е направил сърдечна криза и аортата не издържа. Начална фаза на руптура. Викам кардиолог, викам анестезиолог, викам втори невролог. И докато му пускам тестовете за алергии и реакция на медикаменти, той ме поглежда. Аз нямам 22. Сещате се как му изглеждам. Непълнолетна, която си играе със скалпел. Пита ме кога ще приключи операцията. (Часът е малко след полунощ). Казвам, че не знам. Защото може да има усложнения. И чувам: „Моля Ви, ако има нещо сложно, оперирайте ме утре след 14 часа. Лацио играе с Рома, не искам да изпусна мача“. Мача. Сериозно ли!? Потиснах първосигналното си желание да кажа, че говори глупости. Казвам: „Аортата Ви се пука. Аортата. Разбирате ли. Аневризмата в мозъка Ви се крепи по чудо. А сърцето Ви работи на магия. Мачът може и без Вас“. Погледна ме така, все едно освен луда, очевидно съм и глупава. Последва обичайното. Повикайте висшестоящ и тъй натам. Накрая кардиологът каза: „Ако пропуснете операцията сега, не Ви гарантирам да доживеете следваща. Избирайте какво да пропуснете- мача или живота?“. На половин косъм от смъртта. И страда, че ще пропусне мача!?!!! Първите три дни след като го събудиха не ми говореше. Защото заради мен (!??!!!) не отишъл на стадиона. Истории да искате при мен! 🙂
ХаресвамХаресвам
Тя книгата е почти готова, давам лиценз да използвате всичко написано тук, за да не го пишете наново. Само ще допълвате 😉
ХаресвамХаресвам
Още сега Ви казвам. Ако наистина напиша тая книга, Вие сте първия поканен на премиерата. И първият екземпляр е за Вас. 🙂
Поздрави и успешна нова седмица!
ХаресвамХаресвам