Да, новият филм на Ридли Скот, макар и също толкова епичен, е коренно различен от предишния, и зарадваните от този факт очевидно ще са повече от разочарованите. Аз съм по-скоро от вторите и ще се мотивирам накратко защо.

Има нещо символично във факта, че последната хартиена корица на британското списание Total Film (след 27 години и 356 броя) е именно с „Гладиатор II“. И двете неща олицетворяват една отиваща си епоха – на печатните издания за шоубизнес и на продукциите като тази на Ридли, който вече е на 86 години, а това е 29-ия му филм. Дай Боже да заснеме още такива. Нека е жив и здрав и Клинт Истууд (той пък е на 94!), който също снима подобни old school епоси, поддържащи живеца у киното такова, каквото винаги ще го обичаме. След тях не се знае ще има ли кой да ни забавлява така и да ни оставя със зяпнали усти в киносалоните.

„Гладиатор II“ е изключително зрелищен, достатъчно динамичен и вълнуващ. Филм-събитие, каквито през отиващата си година почти не видяхме. Пол Мескал (незабравим с ролята си в сериала „Нормални хора“!) е страхотен в главната роля, а Дензъл Уошингтън, Педро Паскал и неостаряващата Кони Нилсен са още по-убедителни в поддържащите. Визуалните ефекти са смайващи. Музиката е омагьосваща.

Същевременно обаче, „Гладиатор II“ остава някак си схематичен, заснет почти сомнамбулирайки по добре утъпкана пътека. Безрисков. Самият сюжет пък е една грандиозна небивалица, каквато може да съществува само в тази паралелна вселена на „доизмислена древна история“. Да, братята императори Каракала и Гета наистина са управлявали (кой не е чувал за баните на Каракала, като е ходил в Рим?), наистина са били последователно убити и наистина ги е наследил преторианският командир Макрин (който прекарал по-голямата част от живота си преди това извън Рим) – само че не за броени минути, както е във филма, а за цяла година. И, разбира се, не е бил тъмнокож (моите уважения към иначе най-добрия актьор във филма Уошингтън).

За някаква психологическа дълбочина и реализъм, каквито имаше в „Наполеон“, пък и дума не може да става. Въобще бих поспорил доста с всеки, който не е харесал филма с Хоакин Финикс заради „недостоверност“, а сега седне да твърди, че фантазията „Гладиатор II“ е по-добра от него. Този просто е много по-скромен в амбициите си, целенасочен, събран в кратък период от време и отвсякъде застрахован от касов провал. Не се е прицелил в един от най-обожаваните и обсъждани владетели в историята на човечеството, и, на всичкото отгоре, завършва с щедър хепиенд. Ридли Скот сякаш си е казал – окей, щом не харесвате „Наполеон“ и искате нещо такова, ще ви го дам. Ами добре, няма лошо, аз не скучах в киносалона, но надали бих гледал този филм повторно. Докато „Наполеон“ бих го гледал и трети, и четвърти път. А The Counselor (любимия ми филм на Ридли Скот, с Майкъл Фасбендър, Брад Пит и Хавиер Бардем) бих го гледал и десет пъти.

Та, с две думи – ако харесвате първия „Гладиатор“, ще харесате и втория. Аз никога не съм бил сред големите почитатели на оригинала. Навремето помня, че се ядосвах, задето дадоха на Ръсел Кроу „Оскар“ за тази роля, не изискваща кой знае какъв актьорски диапазон и гениалност, вместо за „Вътрешен човек“ година по-рано, където той наистина играе феноменално. Филмът на Майкъл Ман (с общо 7 номинации) обаче не бе станал касов хит и не получи нито една академична статуетка, а актьорската отиде при Кевин Спейси от „Американски прелести“.