Какво ли не в живота си не бях! Какво ли не отпих – любов и злоба!
Бях най-богата, бях сетен сиромах, но просяк – не. И при това – на обич…
Всеки път на концертите на Лили Иванова чуваме и нови песни, но винаги преоткриваме и някой от миналите й шедьоври. Така беше и този път, с тези стихове на Дамян Дамянов, облечени в музика от Найден Андреев – двама от най-големите създатели на шлагери в българската музика. Любовта е живот, щедрост, свят, добрина, не паничка за дребни грошове!…
Годините минават, правителства се избират и свалят, панаирът пред НДК е все по-многолюден, камерите, с които операторите снимат концертите, стават все по-миниатюрни, а прожекторите – все по-ярки. Звукът сякаш е все по-добър и изпълва Зала 1 с наелектризираща енергия. Единствената константа остава тя – Лили Иванова, която и този път изнесе зашеметяващ концерт (един от три последователни) на финала на годишната си национална обиколка. През 2025-а я гледахме и в Joy Station в Студентски град навръх 14 февруари, и на сцената на Народния театър през май, а след миналогодишния грандиозен спектакъл в Арената си мислехме, че вече едва ли не сме видели и чули всичко. Но не – тя го направи отново, и шоуто на 12 декември в Зала 1 на НДК изпъкна с още повече стил, още по-интересни аранжименти на песните и още по-пълноценно участие на симфоничния оркестър на Музикалния театър, дирижиран от Константин Добройков. А аплодисментите бяха по-продължителни и силни от когато и да било.
Тази вечер Лили сякаш беше по-ведра и весела от всякога, а в паузите между песните се усмихваше точно като момиче, което отново е направило някаква „неочаквана пакост“. Да, дори и тя няма как да не осъзнава, че това, което създава пред очите ни толкова години наред, е необичайно, неочаквано, сензационно всеки път по своему. На нейните концерти все си казваш – това, което чувам, е невъзможно да е истина, но и да е възможно, сигурно се е случило само сега и тук, и няма да се повтори никога повече никъде на този свят. Тези тонове, тези височини, това могъщество на гласа, тази емоция, вложена във всяка дума и сричка… То обаче се случва отново, и на следващия спектакъл сякаш е още по-хубаво. Неподвластно на неумолимия ход на времето, отказващо да се подчинява на всякакви биологични и физични закони.
Докато слушах за пореден път някои от най-хубавите песни на Лили, си мислех каква ли благодат е да си композитор на някоя от тях. Да създаваш музика за изпълнител, за когото сякаш няма невъзможни неща, който може в рамките на две секунди да премине от кресчендо до полушепот и обратно, и да заковава дори и най-трудната нота. Това сигурно е същото удоволствие като онова на архитекта, който може да проектира уж невъзможна за построяване сграда.
Какво ли изпитват Тодор Филков, написал музиката за „Невероятно“ и „Искам те“, Александър Кипров („Сълза“), Ангел Дюлгеров („Ненужен спомен“), Веселин Веселинов-Еко („Чуй душата ми“), докато слушат нотите си, изпълнени от нея? Как ли са се чувствали приживе великите Найден Андреев, Тончо Русев, Александър Йосифов?
Вероятно не са много случаите на по-голям късмет в живота – да си създал песен като тези и тя да е изпълнена от Лили Иванова, а ти да си се наслаждавал достатъчно време на това. Но и да си обикновен слушател, и всичко това да се е случило в рамките на твоя конкретен живот, а понякога да си го слушал и на живо – също е късмет, който не винаги и достатъчно осъзнаваме, че притежаваме.
Фотография: Ина Янева и Искрен Кисьов
Георги Неделчев - коментари и други неща 
ЛЮБОВТА Е ЖИВОТ е една от най- любимите ми песни на Лили, господин Неделчев.
Бях сигурна, че ще напишете няколко думи за концерта и този път. 🙂
Да. Годините минават, животът минава. Всичко идва и си отива. Но неописуемият талант на тази жена остава. Ще остане и след нас, Слава Богу.
Знаете ли, често се питам- дори в битността си на психолог с диплома все пак- питам се. Какво в тази жена, в таланта й е така поразяващо, че въздейства дори на хора, които не знаят и половин дума български език? Защото аз съм го виждала с очите си. Някакъв феномен е това. Той не я разбира. Няма никаква представа какво пее тя. Но е като хипнотизиран. Това си е тема за дисертация.
Иначе най- най- най- любимата ми нейна песен е СТАРИ МОЙ ПРИЯТЕЛЮ. Тя ми е най на сърцето. Но най- великата песен, която някога е изпяла, според мен е ТИ СЪН ЛИ СИ. А песента, която някой трябва да аранжира като хеви метъл и тя да я изпее така е НАШЕ ЛЯТО.
Благословени сме да я имаме между нас. Не че съм сигурна, че я заслужаваме.
Ето, в същия ден, в който Вие пишете тези думи една друга „известна личност“ е написал някакви други неща в друга медия. В която пише неясно защо редовно от доста време насам. И в тези свои съждения е написал някакви неща за Лили, които…ами да речем, че дори компромисно интелигентен човек не би изрекъл гласно. Дори да ги мисли.
Ние нямаме уважение към нищо. Към никого. Особено- към успелите и тези, които могат да са пример с дисциплината и работата си. И затова сме на тоя хал.
Така че Ви благодаря, господин Неделчев. Благодаря Ви, че пишете за нейната музика и нейната магичност. А не й броите годините и бръчките…Да го кажа любезно. Мога и нелюбезно, но хайде не. Не ми отива на професията все пак. Хуманна е, нали. Да се придържаме в границите на хуманността.
Имах нужда да прочета нещо хубаво днес.
Прегледах една млада жена от Калофер. В напреднала бременност. Прекрасна млада жена. Под 30. Гинекологът й поискал консултация със специалист заради странни нарушения в координацията е нетипични мигренозни кризи. Доведе ги техен близък, преди години съм лекувала сестра му.
Малък, миниатюрен, но злокачествен и бързо растящ тумор в основата на мозъчния ствол. Да, напълно отстраним. Но не и при бременност, сещате се.
Тя категорично отказа, господин Неделчев. Изслуша ме напълно спокойно и просто каза едно кратко, тихо и непреклонно „не“. Като родя, казва, каквото щете- това.
Да де, ама тя е в седмия месец. А тоя тумор расте с часове. Дори не с дни. След два месеца ще мога само да й назнача медикаменти за болката и да държа ръката й, докато си отива. Само това!
Гледа ме право в очите и казва- добре. Разбрах. Умирам. Разбрах Ви. Няма да има прекъсване. Ще си родя детето.
И подписа без колебание. Че е информирана и тъй натам.
Много, много рядко съм се чувствала толкова безпомощна, колкото днес. Не мога дори с роботизирана процедура да огранича растежа. Бих могла да опитам да прекъсна част от кръвоснабдяването на тумора. И това не мога, защото трябва да й сложат по- тежка анестезия. Манипулацията е кратка, но фина и опасна. Не мога да рискувам с локална анестезия. Тя отказа дори това.
И така. Един от онези дни, когато не вярвам, че има смисъл.
Извинявайте. Знам, че е егоистично просто така да го стоваря на когото и да е, на Вас особено, но. Но не ми излиза от ума решителността и спокойствието на тая жена.
Казва се Василия. Красиво име. Не много типично за нас тук. Сетих се, че нейният светия покровител, Свети Василий Велики е бил лекар. Преди да стане монах. Лекари са били и Свети Антоний Велики и Свети Лука Кримски. Този, последният е бил колега, хирург. 🙂 На иконите е изобразен с операционна шапка и бяла престилка. Той е съвременен светия, от 20- ти век. Забележителен човек с невероятна съдба.
Та, толкова ме съсипа тоя случай днес, че наистина не знам как така ще седя и ще чакам тя да умре!?
Ами няма да чакам. Ще отида утре в Света Неделя. Ще се помоля първо на моята небесна закрилница, Света Богородица до сега не ме е оставила. После ще решавам какво ще правя.
Знам как звучи това от устата на лекар. Знам.
Но знам и колко пъти не аз, а Бог е спасявал човека на масата.
Не мога да понеса мисълта, че едно момиче под 30 ще умре, едва прегърнало рожбата си. Не мога да понеса това.
Извинявайте, наистина. В дни като този цялото ми упование в науката отива по дяволите.
Трябва да има някакъв начин. Трябва. Но не го знам. Това е. Още не го виждам.
Както винаги, бъдете здрав.
ХаресвамХаресвам