Румен Радев тепърва ще осъзнава какво е да те хвалят безполезно и дори вредно,

или да те нападат, но в техен ущърб

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 30 януари

„Ти закъсня, ужасно закъсня“, пее ангелогласният Георги Станчев в своя шлагер отпреди 35 години. Този меланхоличен припев сякаш се носи из въздуха в тези исторически дни за най-новата ни политическа хроника, когато президентът Радев подаде оставка и реши да влезе в реалната парламентарна борба. Дали наистина ще се окаже закъснял, или пък „слизането му“ е било тъкмо навреме – това ще се разбере след около два месеца. Засега социолозите или „стрелят в тъмното“ и налучкват възможния развой на събитията, или пък смело се отдават на добре заплатено пожелателно мислене, подплатено с изфабрикувани първи сондажи.

Но какъвто и да е резултатът от Радевия политически акт, един страничен ефект вече е налице. Клакьорите, които сложиха наколенките и се втурнаха да венцехвалят генерала-летец в ефира, се вкопчиха в битка на живот и смърт със своите огледални аналози – хейтърите, бързащи от своя страна да начертаят „опорки“ за електората, който се страхуват да не изтече в посока Радев.

И едните, и другите се престарават по толкова комичен начин, че човек основателно би се запитал дали не са подставени лица тип „троянски кон“ от противниковия лагер. С клакьори като Слави Василев, който неуморно и със самодоволна физиономия обикаля студио след студио, на Радев врагове не му трябват. Ама пък и за какво толкова са му нужни и верни приятели, ако хейтърите срещу него ще се казват примерно Петко Георгиев и ще сипят такива безумни заклинания върху същите телевизионни дивани?

Ако се направи бърз анализ на най-острите изявления срещу довчерашния президент, може лесно да се заключи кои са и потенциалните потърпевши от излизането му на парламентарния терен. Най-много змии и гущери бълват от жълтопаветния лагер на ПП-ДБ. Те очевидно вече са си направили калкулацията, че ще загубят онзи електорат, който ги е подкрепял досега не по симпатия, а само защото вижда в тях някакъв илюзорен шанс за промяна, и гледат поне да сплотят и надъхат останалите, за които „Тук не е Мацква“. Те ще рисуват на Радев образа едновременно на путинист и тръмпист и ще свирят все същата изтъркана и тъпа външнополитическа плоча, надявайки се поне да не загубят част и от най-твърдото си електорално ядро. Това, разбира се, няма да им попречи след изборите да се съгласят на коалиция с него – филм, който вече сме гледали и трудно ще забравим.

Друг явен потърпевш несъмнено е Костадин Костадинов, който най-накрая дочака да се убеди нагледно, а не само аналитично, че отдавна е преминал апогея на подкрепата към себе си, и че никога няма дори да дублира постиженията на Волен Сидеров и „Атака“ от най-силните им времена. Но да не се отплесваме – темата кой ще пострада най-много от президентското участие в изборите тепърва ще идва на дневен ред.

Иво Христов, но не професора-социолог, а журналиста и бивш шеф на президентския кабинет, побърза да удари една баданарка на работодателя си – в ютюб студиото на Явор Дачков. Информацията какви очаквания имали хората от Радев при „всяко ръкостискане“с него беше наистина трогателна, като цитат от филм от епохата на зрелия соцреализъм. На финала на разговора, който дотогава беше уж премерен и без големи изцепки, Христов в телеграфен стил изреди какво чувство за хумор имал шефът му, как запаметявал светкавично информацията от „разширените доклади“, които изисквал вместо съкратените версии… И накрая, като последен щрих в този култов портрет на личността, спомена как държавният глава лично ходел да прекопава градината на майка си на село. Той наистина ще излезе нещо като слънцето и въздуха за всяко живо същество, защо не сме го знаели досега!

Като гледа и как под Радевите знамена бързо се строиха и хора като останалия без сараи и сподвижници Ахмед Доган, или като подсъдимите бизнесмени Васил Божков и братя Бобокови, човек неволно се сеща за лозунга, издигнат навремето от кожарска фабрика на една първомайска манифестация – „Повече кожи за Партията!“.

Трудно ще е да се изброят всички котараци, които са готови да отъркват гърбове в краката на новия господар. Румен Радев може и да е подозирал този неприятен страничен ефект от посягането към реалната власт, а може и да не е. Борисов този мач го играе вече над 15 години. Симеон Сакскобургготски навремето също сърбаше от тази попара, още щом към него побързаха да се присламчат хора като Бриго Аспарухов, Атанас Тилев и кой ли още не. Неопетненият му образ бързо започна да помръква и да предизвиква гримаси у доста хора.

Когато хора с най-различна и често съмнителна репутация, или просто омръзнали до болка на обществото политически кариеристи, започнат гръмко да се тупат в гърдите като твои поддръжници, ти винаги ще си в цуг-цванг, шахматния израз за липса на полезен ход. Ако мълчаливо одобряваш това, ще търпиш върху тебе да се лепят техните собствени петна. Ако пък решиш да ги сриташ – било то публично или зад кулисите, рискуваш да загубиш малкото им налични поддръжници, служители и роднини, които, даже и ограничен брой, накрая може да се окажат решаващи за наклоняването на везните в твоя полза. Току-виж загубиш я потенциално финансиране от някой, я подкрепа с електората от работници в някоя фабрика за акумулатори, машинно масло или друг индустриален продукт… Кофти ситуация, която биха разбрали само хората, разполагали някога с реална публична власт или просто посягали към нея. Радев досега не е бил сред тях и нищо чудно да се окаже неподготвен.

Дотук за него беше като детска игра да влиза в ролята на радетеля за промяна, на поборника срещу статуквото, на човека, който просто слиза до шадравана, вдига юмрука и се прибира обратно. Сега, когато зад гърба му една по една застават изтърканите муцуни на кариеристи, компрометирани клиенти на съда и обикновени телевизионни лаладжии, той вече не прилича толкова на нещо качествено ново и различно. Но пък получава и известен бонус, за който се грижат Петко Георгиев, Асен Василев, Ивайло Мирчев, Костадин Костадинов даже любимия ни пастир Росен Плевнелиев. Коя от двете стихии ще се окаже по-силна – тази на клакьорите с лозунгите или тази на ощипаните хейтъри, еднакво предизвикващи обратен на намеренията си ефект?

Президентската институция у нас е лишена от сериозни правомощия, но това й дава лукса и да е относително независима, ако не броим нуждата да осигуриш на всичките си съветници лимузини с шофьори. Да се явяваш на парламентарни избори обаче, да излъчваш стотици кандидати (кой знае във всеки град какви натегачи ще се запишат и какви потенциални спонсори ще си поставят условията?) и да изграждаш трайни структури, било то на движение или на бъдеща партия, е нещо съвсем друго. Там оцапването е неизбежно, и е много трудно да запазиш образа на невинен лидер, който няма нищо общо. Не върви да останеш без никакви клакьори, но и не е особено приятно тяхната аура да се наслагва върху твоята. Радевите вълнения тепърва започват.