Преди 35 години той създаде албума, разчупил догмите и променил завинаги правилата в шоубизнеса. Thriller бе замислен като неговото голямо отмъщение към всички, които не вярваха в него, към онези, които гледаха на тъмнокожите музиканти с пренебрежение и предразсъдъци. Това беше плочата, която превърна попкултурата в масова култура. Оттогава, та до ден днешен, Майкъл Джексън е не просто Краля на попа – за почитателите си той е извънземно, което сякаш още не могат да повярват, че е посетило човешката раса

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ

(откъс от Biograph #64 Cover story, януари 2017)

Вече осма година Краля на попа не е между живите, но продължава да е сред най-слушаните и най-влиятелни изпълнители – не само в поп-жанра, но и в света на музиката като цяло. Изненадващо за много хора той се възцари на върха на класацията на най-печелившите звезди в шоубизнеса за 2016-а, изпреварвайки актуални знаменитости като комика Кевин Харт, актьора Дуейн Джонсън-Скалата, рапъра Пи Диди, актрисата София Вергара и тв водещия Д-р Фил. Това постижение се дължи преди всичко на огромния каталог лицензи върху музикални заглавия, сред които и колекция песни на “Бийтълс”, притежавани от Майкъл приживе и вече продадени от наследниците му. Но дори и без този приход от баснословните 750 милиона долара, собствените му хитове и албуми са донесли печалби от над $75 милиона – непостижима сума за нито един друг изпълнител през изминалата година. 

Джако оглавява и класацията за най-печелившите покойници в музиката. Далеч назад след него е друг Крал – само че на рокендрола – Елвис Пресли, чиито записи са донесли печалба от $27 милиона през 2016-а.

Общото количество продадени албуми от цялата дискография на Майкъл Джексън до днес е над 800 милиона копия, а според някои източници надхвърля един милиард бройки.

Но стига толкова статистика. През 2017-а се навършват 35 години от излизането на Thriller – най-емблематичния и ключов за творчеството на Майкъл Джесън албум. 

Това е плочата, която буквално преобърна света на попмузиката. Разчупи всички канони и догми в нея, миксирайки в едно смятаните за несъвместими дотогава стилове като диско и рок. Промени представите за черната музика и за тъмнокожите изпълнители, които дотогава бяха вкарвани в клишета като “еднообразни”, “скучни”, “монотонни” и “блудкави”. Вкара непознат дотогава абразивен елемент в гладко полираното поп- и соул-звучене, но също така и дръзка ирония и сарказъм в текстовете на песните. Учудващо ли е, че вследствие на всичко това Thriller се превърна в най-продавания музикален албум на всички времена?

Според официалните данни, от 1982 година досега от него са реализирани около 65 милиона копия. Неофициалната статистика обаче, която включва и нелицензирано разпространявани копия, свидетелства за над 110 милиона продадени екземпляра. Далеч по-назад в различните по критерии класации остават заглавията на други легендарни изпълнители като Eagles, Били Джоел, Led Zeppelin, Fleetwood Mac, AC/DC, “Бийтълс” и Адел.

С Thriller Джако обаче не просто разби рекордите по продажби и по хит-сингли на върха на американската и световните класации – той създаде около името и личността си истерия, каквато светът не познаваше от бийтълс-манията от 60-те години. 

Но как се стигна до появата на албума-феномен, чиито хитове и днес продължават да звучат актуално, модерно и вдъхновяващо?

Преди 35 години светът беше доста по-различен от сегашния. През 1982-а президент на Щатите беше Роналд Рейгън, индустриалният борсов индекс Дау Джоунс беше рекордно висок, а Великобритания и Аржентина воюваха не на шега за Фолклендските острови. Киноманите бяха полудели по филма на Спилбърг “Извънземното”. Джъстин Тимбърлейк беше едва проходило едногодишно момченце. В музикалните класации властваше австралийката Оливия Нютън-Джон с парчето и албума Physical – да, онова същото, в чийто клип всички тренират фитнес като ненормални. Светът си припяваше Let’s get physical, physical, I wanna get physical, Let’s get into physical, Let me hear your body talk, your body talk… и не подозираше с какво ще го стъписа младият Майкъл Джексън в края на ноември.

По онова време певецът е 23-годишен и вече е стартирал повече от успешно солокариерата си, целяща да го еманципира от групата на братята му “Джаксънс”, както вече е преименувана “Джаксън 5”. Той вече има четири самостоятелни албума, издадени в детска възраст, но тепърва предстои да се доказва като зрял изпълнител..

Продуцент на първия му “сериозен” албум Off The Wall (1979) е Куинси Джоунс и с него Майкъл решава да работи и по Thriller, въпреки че се чуват доста гласове, оспорващи правилността на избора му. Според някои критици, като продуцент Джоунс е твърде обсебващ и налагащ авторитарно концепцията си и това можело да попречи на таланта на певеца да се разгърне в пълния му блясък.

Off The Wall се е продал в над 20 милиона копия по целия свят и получава ласкави отзиви в пресата, но Майкъл се чувства недооценен. Той е разочарован, че албумът не е получил най-престижната награда “Грами” за запис №1 на годината и дори смята, че това щастие никога няма да му се усмихне. Вече се е зарекъл пред своя млад и амбициозен мениджър Джон Бранка, че иска да стане най-голямата звезда на шоубизнеса, а също и най-богатия човек в него. Отношението към музиката и към личността му обаче далеч не е такова, каквото на Майкъл му се иска…

Особено разочароваща за него е една случка от 1980 година. Майкъл разговаря с един от издателите на влиятелното списание “Ролинг Стоун”. Пита ги дали не проявяват интерес за една корица и интервю с него. Той вече се е появявал на челната страница на музикалната библия, но като дете, едва 11-годишен. Не биха ли могли да го сложат там и сега, когато вече има успех като самостоятелен и зрял изпълнител с Off The Wall? Отговорът обаче е отрицателен.

“Непрекъснато ми се повтаряше, че корица с тъмнокож изпълнител не носи добри продажби на списанията. Но ще видят те. Един ден всичките тези списания ще ми се молят на колене да им дам интервю. И тогава ще решавам дали да им дам такова или не”, заканва се младежът пред най-близките си хора.

Телевизионните канали също не са особено дружелюбни към него. Стартирала през лятото на 1981-а, музикалната телевизия MTV е направо враждебна към тъмнокожите изпълнители и техните песни. Фаворизира се предимно рок-музиката или изпълнители като Барбра Стрейзънд и Били Джоел.

Това е периодът, в който Майкъл Джексън хем трупа самочувствие като творец, способен да стигне далеч в соло-кариерата си, хем си насажда траен комплекс за малоценност. Той е черен, тъмнокож, той не е от расата на привилегированите, той няма право да бъде в ефира и на кориците на списанията…

Ето къде трябва да се търси обяснението за предстоящата в следващите години почти чудовищна метаморфоза във външността на певеца, заради която немалко хора го наричаха с грозни епитети като “мутант”, “изрод”, “медицински експеримент”, “ходеща развалина” и какво ли още не. Истината е, че не Майкъл бе пожелал да изглежда по друг начин – светът около него и безжалостните тогавашни канони на шоубизнеса го налагаха.

Години по-късно някогашните шефове на MTV почти панически отричат да са проявявали каквато и да било дискриминация спрямо Майкъл Джексън и другите тъмнокожи изпълнители. В свои интервюта от последните две десетилетия продуцентът Куинси Джоунс също се държи “ларж” и предпочита да не сочи с пръст никого като виновник за каквото и да било. “Възходът на MTV помогна много на Майкъл, но и Майкъл помогна много на MTV”, казва Джоунс. Но това важи за един малко по-късен етап – когато вече целият свят е полудял по Thriller и всички са осъзнали, че с дотогавашните музикални и расови предразъдъци е безвъзвратно свършено.

Всъщност дискриминацията на арогантната MTV допреди ноември 1982-а се оказва полезна за развитието на поп-музиката. Именно заради фаворизирането на рок-звученето в тв ефира Майкъл Джексън решава албумът му Thriller да не бъде просто амалгама от поп, соул и диско-ритми, а да съдържа и значително рок-влияние. И то далеч не се изразява само във включването на китариста Еди Ван Хален от едноименната суперуспешна американска група в парчето Beat It, а в много по-решителното вписване на рок-елементи и в други изпълнения от албума. В неговите записи дейно участие взима и китаристът на легендарната група “Тото” Стив Лукетър.

Дали Майкъл някога е изпитвал истинска благодарност към медийните консерватори, които с пренебрежението си са запалили у него искрата на амбицията да преобърне света на музиката – това не е много сигурно. Но меломаните определено могат само да се радват, че след Off The Wall Джако е бил зареден с толкова много хъс да направи нещо по-различно, за да влезе с шут през вратата на най-висшата лига.

Записите на Thriller започват на 14 април 1982-а в “Уестлейк Рекординг Студиос” в Лос Анжелис и продължават чак до ноември. Отделеният бюджет е 750 хиляди долара, които за онова време са повече от солидна сума. Преизчислени спрямо инфлацията, днес те биха възлизали на около $2 милиона.

Първият запис в студиото е дуетът с Пол Макартни The Girl Is Mine, който после ще бъде пуснат и като пилотен сингъл от албума.

Освен тази песен, Майкъл композира още 3 от ключовите парчета в Thriller – откриващото Wanna Be Startin’ Somethin’, и суперхитовете Beat It и Billie Jean. За разлика от типичните школувани музиканти, той не пише нотите им на хартия, а използва диктофон, на който тананика отделните партии. По време на записите в студиото пее по памет и слух, без да гледа никакви ноти.

Като продуцент Куинси Джоунс е перфекционист, който е напълно еквивалентен на таланта на Майкъл Джексън като автор и изпълнител. Уменията му са разностранни – да подбере най-подходящите студийни музиканти, да преценява какво да бъде присъствието на всеки инструмент в записваната песен, до каква степен да доминират вокалите на певеца. Но също така и да внася настроение в студиото, когато е необходимо, или пък да вдъхва респект и поддържа дисциплина, ако се налага.

“Тогава никой от нас не мислеше за големи продажби и дали албумът ще се превърне в явление. Гледахме просто да си свършим работата максимално добре, без да спираме да се забавляваме”, спомня си пианистът Грег Филигейнс – един от основните записващи музиканти в Thriller.

Куинси Джоунс е вдъхновяващ, но и безпощаден. Много трудно е да противоречиш на преценката му дали нещо има потенциал да стане хит или не – независимо дали се казваш Майкъл Джексън или другояче. Но най-важното е, че умее да заразява със своите идеи и останалите. “Не пречи на музиката, Миризливко (с това закачливо прозвище се обръщал към него по време на записите), остави песента сама да ти говори. Ако има нужда от струнни инструменти, тя сама ще ти го каже. Излез от стаята и остави Бог да влезе в нея”, казвал Куинси Джоунс.

Любопитна подробност обаче е вдъхновението за песента P.Y.T. (Pretty Young Thing), написана от него съвместно с певеца и негово протеже Джеймс Инграм. Веднъж съпругата на Джоунс Пеги Липтън се прибрала вкъщи с нова покупка – красиво бижу, което спонтанно нарекла с тези думи. “Хм, това става за заглавие и припев на песен”, моментално решил Куинси. “А пък Майкъл придаде на парчето точно онова звучене, което трябваше”, спомня си години по-късно Джеймс Инграм.

Връщайки лентата назад към студийните записи, той си спомня и как Майкъл танцувал, докато пеел зад микрофона. “Обикновено певците концентрират цялата си енергия във вокалното изпълнение. За пръв път обаче виждах човек, който не само пее, но и буквално се скъсва да танцува, докато прави записа. Не можех да повярвам на очите си”.

Но всъщност какъв е този прякор Миризливко, с който Куинси Джоунс наричал певеца? Отговора намираме в едно интервю на Майкъл, дадено две години преди смъртта му, през 2007-а. “Така, впрочем, ми викаше и Стивън Спилбърг. Бъзикаха ме с този прякор, защото никога не можеха са ме чуят да използвам вулгарни думи, когато съм във възторг от нещо. Максималното, което можеше да кажа за една песен е, че е “миризлива”, което значеше – толкова добра, че можеш отдалеч да ме разпознаеш в нея. И така ми измислиха този прякор – Миризливко”.

Майкъл Джексън се запознава с Куинси Джоунс още като дете. “Бях само на 8, когато Сами Дейвис Джуниър ме представи пред джазмена”, спомня си години по-късно Джако. “Никога няма да забравя този момент. Помня и как подочух думите на Сами за мен – у това момче има нещо специално, страхотен е”.

Повече от десетилетие по-късно Майкъл Джексън и Куинси Джоунс се засичат на снимачната площадка на мюзикъла “Магьосникът”, където певецът играе една от ролите, а джазменът работи по музиката. Още тогава между двамата пламва творческа искра. “Видях у Майкъл черти, които дотогава хората не познаваха. Убедих се колко интелигентен и чувствителен артист е и си дадох сметка, че всичко това досега е оставало скрито в записите му”, спомня си продуцентът.

Някъде по това време той получава покана от Майкъл да работи по новите му солови проекти. Първоначално от звукозаписната компания Epic под шапката на гиганта CBS Records са твърдо против. За тях Куинси е “твърде джазов”, неподходящ за музиката на младия певец. Джако обаче е непреклонен и така маестрото, тогава в средата на 40-те си години и в апогея на кариерата си, става негов продуцент. Останалото, както се казва, е история.

Записите на Thriller продължават през цялото лято на 1982-а. Когато накрая сядат да чуят крайните резултати, и Майкъл, и Куинси обаче не остават доволни. Започва маратонски процес по ремиксиране на деветте песни. На всяка от тях е отделен по една седмица допълнителен труд. Желанието на Майкъл е парчетата до едно да са “убиец”. За вдъхновение му служи не кой да е, а Чайковски, чието творчество той изучава още от малко дете. “Да вземем например “Лешникотрошачката”- там просто няма празно, всяка отделна част е убийствена. Казах си – защо да не се направи и поп-албум, в който да няма слабо парче?”, спомня си по-късно певецът. “Дотогава хората бяха свикнали в плочите с поп-музика да има по един, максимум 2-3 хита”.

Същевременно той държи да включи достатъчно лични елементи в текстовете, дори и те да са провокативни и противоречиви. И трето – настоява на всяка цена албумът да не е диско-ориентиран като дебютния му Off The Wall – за да е в унисон с нарастващия негативизъм на рок-феновете спрямо лековатите денс-ритми.

Кулминацията на този негов стремеж е парчето Beat It, записано с двама от най-великите тогавашни китаристи – Стив Лукетър и Еди Ван Хален. Година и половина по-късно песента ще получи една от осемте статуетки “Грами” за албума Thriller в категорията за най-добро вокално рок-изпълнение. Конкурентите, които успява да победи, не са кои да е – Дейвид Боуи, Фил Колинс, Боб Сигър и Рик Спрингфийлд! В лирическо отношение Beat It отдава почит към мюзикъли като “Уестсайдска история” и се противопоставя на прокламираното от градските банди насилие като белег за мъжественост. “Не е нужно непременно да се биеш, за да се докажеш като мъж. Можеш просто да се махнеш и пак да запазиш достойнство”, обяснява идеята си Майкъл Джексън.

Друга кулминация в албума е Billie Jean – песен, в която Майкъл разказва за обсебена от него фенка, която твърди, че той е бащата на детето й. Оттук нататък темите за параноята, публичната истерия към неговия образ и личния му живот ще имат трайно присъствие в творчеството на певеца.

В музикално отношение Billie Jean e вечно пулсиращ пост-диско фънкарски денс-хит, доминиран от басовата партия на Луис Джонсън, който е обречен да властва във всяка дискотека и радиокласация за години напред. Парчето претърпява цели 91 обработки, като в крайна сметка Майкъл и Куинси Джоунс се спират на втория ремикс, който са направили. Именно това ще бъде и сингълът, който осъществява големия пробив на албума след първоначалния му колеблив дебют на пазара.

В Billie Jean прословутото поемане на въздух, наподобяващо хълцане, е експлоатирано в максимална степен и става запазена марка за Майкъл Джексън. Апропо, певецът успява да запише вокалната партия от първи и единствен опит. Басистът Джонсън обаче трябвало да запише своя трак с всеки възможен инструмент, който притежавал, а те били десетина. В крайна сметка Майкъл избрал звука на баскитара Yamaha. Години по-късно певецът ще признае, че е заимствал бас-линията от парчето на Дерил Хол и Джон Оутс I Can’t Go For That, излязло през 1981-а.

Впрочем, инструменталната интродукция, срещу която Куинси Джоунс протестирал до последния момент, е рекордно дълга – цели 29 секунди, и продуцентът категорично отказвал да повярва, че подобно парче може да стане световен хит. Майкъл обаче настоявал на своето. “Точно това интро ме кара да танцувам!”. Това обезоръжило маестрото. “Щом Майкъл каже, че нещо го кара да танцува, останалите просто трябва да замълчим”, спомня си по-късно Куинси Джоунс.

Заглавното парче от Thriller пък e написано от британския хитмейкър Род Темпъртън, автор и на още две композиции в албума. Първоначално той искал да го озаглави Starlight или Midnight Man. Накрая обаче се спира на Thriller, усещайки търговския потенциал и възможността да се заснеме интересен клип, както и да се произвеждат сувенири и играчки, свързани с него. Гениалният Куинси Джоунс пък решава да извика актьора Винсънт Прайс, холивудска легенда от филмите на ужасите, който да рецитира думите от края на песента. Той успява да запише речитатива си само с два дубъла.

От финалния списък на албума в крайна сметка отпадат 5 готови песни, една от които – Got the Hots, е композирана от самия Майкъл заедно с Куинси. Но двамата са до такава степен взискателни и с високо вдигната летва за албума, че не позволяват личното им его да провали постигнатата консистентност на продукта.

Преди излизането на Thriller в края на ноември 1982-а, на пазара и в ефира е пуснат пилотният сингъл от него – дуета с Пол Макартни The Girl Is Mine.Това не е първият съвместен запис на Джако с легендарния член на “Бийтълс”  Двамата вече са направили Say, Say, Say и още едно парче, които ще излязат в самостоятелния албум на Макартни Pipes Of Peace от 1983-а.

Датата е 18 октомври. The Girl Is Mine е посрещната с интерес и бързо се изкачва нагоре в класациите, стигайки до №2 в Щатите и до №8 във Великобритания. Но преобладаващата реакция е по-скоро разочарование. Очакванията към предстоящия албум са занижени. Меломаните погрешно смятат, че с Thriller Джако и Куинси Джоунс ще се опитат всячески да се харесат на по-зрялата аудитория със светъл цвят на кожата. Повечето критици определят баладата като приятна, но “лигава”, “захаросана”, “блудкава”. Впрочем, Майкъл така и не я е изпълнявал на живо в нито един свой концерт или участие…

Излизането на албума на 30 ноември 1982-а обаче коренно променя нещата. Публиката бързо разбира, че всяко от останалите парчета в него е потенциален суперхит. Пускането на Billie Jean като втори сингъл в началото на януари 1983-а само узаконява това, което е неизбежно да се случи. Продажбите на албума растат в геометрична прогресия. Стига се до момент, в който в световен мащаб всяка седмица от Thriller се продават по един милион копия – нещо нечувано и немислимо за дотогавашната звукозаписна индустрия.

Към този момент от MTV – новата любима телевизия на младото поколение – продължават да се държат надменно спрямо Майкъл Джексън и всички останали черни музиканти. “Първоначалната им реакция към Billie Jean беше  все така обезкуражаваща – няма да го въртим и това е”, спомня си години по-късно Майкъл. “Дотогава този канал излъчваше почти нонстоп хеви метъл и хард рок. Беше като някаква колекция от налудничави образи, бели мъже с дълги рошави коси… Но успехът на песента ги принуди да променят решението си. Когато започнаха да пускат клипа на Billie Jean, счупиха всичките си дотогавашни рекорди по зрителски рейтинг. И тогава взеха да ме търсят непрекъснато. Пожелаха да завъртят всичките клипове, които бях заснел дотогава. После се появи и Принс, на практика фурорът на Billie Jean отвори вратата и към него, както и към други тъмнокожи изпълнители.

По-нататък през годините шефовете на този канал непрекъснато ми повтаряха – Майкъл, ако не беше ти, MTV сигурно нямаше да оцелее. Дано да са били искрени. Както и се надявам, че преди това, когато ме пренебрегваха, не са били зле настроени към мен дълбоко в сърцата си…”, допълва певецът в едно от последните си големи интервюта, дадено през 2007 година.

В средата на февруари излиза третият сингъл от Thriller – рокаджийското Beat It, и също моментално оглавява всички класации. Хората си купуват по няколко плочи от албума наведнъж, защото буквално ги изтъркват от слушане.

Следват още три сингъла с огромен успех, преди в края на 1983-а като седми и последен от албума да се появи заглавното парче. То е подкрепено от станалия вече легендарен видеоклип на режисьора Джон Лендис, по онова време доста нашумял покрай хорор-комедията “Американски върколак в Лондон”. 14-минутната разширена версия на Thriller е излъчена за пръв път на 2 декември 1983-а като световна премиера на MTV. Клипът е смятан за един от основополагащите за бъдещото развитие на видеоиндустрията, защото представлява блестяща симбиоза между музика и киноизкуство.

По онова време Майкъл е ревностен последовател на християнската секта “Свидетели на Йехова” и като такъв държи в началото на видеото да има надпис: “Воден от силните си лични убеждения, искам да подчертая, че този филм по никакъв начин не изразява подкрепа към окултните неща. Майкъл Джексън”. Но така или иначе, той вече е любимото екранно зомби на цял свят…

В началото на 1984-а Thriller получава рекордните дотогава осем статуетки “Грами”. Седем от тях са в ръцете на самия Майкъл Джексън, а осмата е за звукоинженера Брус Суедин – онзи същият, който направил 91 различни микса за Billie Jean… Същата година албумът получава и 8 Американски музикални награди, както и три статуетки от вече вечно благодарната MTV. Включен е и в Книгата на рекордите като най-продаваната плоча на всички времена. Дори и в днешно време всяка година Thriller се купува от над 100 хиляди души само в Америка.

От 1982-а насам, вече 35 години, музикалната индустрия не е същата. Поне за две десетилетия напред тя бе разделена на две – Майкъл Джексън и всички останали. Артистът, създал песните от Thriller, се превърна и в най-успешният и печеливш изпълнител на всички времена. Той достигна до рекордните за времето си отчисления от 2 долара за всеки продаден албум (еквивалентни на днешни $5) и спечели стотици милиони. Образът му се превърна в 12-доларова кукла, която се появи в почти всяко американско домакинство. Майкъл Джексън просто стана олицетворението на успеха в музикалния бизнес – и то постигнат от човек, който само допреди броени месеци беше снизходително пренебрегван като “талантлив тъмнокож младеж, когото помним да пее още от дете”.

Днес черната музика е недостижим хегемон в ефира. “Ролинг Стоун” не си и помисля да игнорира тъмнокожите музиканти, когато решава кого да сложи на корицата си. Звукозаписните компании пък си спомнят с носталгия за времената, когато албум като Thriller се продаваше в десетки милиони копия, а всяко от тях им носеше десетки долари печалба. Днес законодателят в света на музиката е Интернет, но творци като Майкъл Джексън е немислимо да се появят, а камо ли да оцелеят. Принс също е не е между живите…

Следващите години след историческата 1982-а, когато се появи Thriller, белязаха умопомрачителния възход и тягостното падение на една звезда, която се бе издигнала твърде високо, за да може да остане там дълго. Параноята и комплексите на лишения от истинско детство Майкъл Джоузеф Джексън превърнаха не само живота му, но и самото му тяло в някакво странно човекоподобно. Но дори и под стряскащия си, безумно кльощав и блед, съсипан от болести, операции, и какви ли не лични драми образ, той остана чудовищно гениален, сякаш от друга планета.

Днес, 35 години по-късно, можем само отново да си пуснем Thriller и да се радваме, че сме били озарени от този талант. Няма никакъв шанс тази музика да спре да бъде с нас завинаги.