Забавно оживление настъпи в няколко вестника напоследък, също и в блогосферата.
Покрай смяната на собствениците, бившите издания на WAZ (Труд, 24 часа etc.) получили директива бързо да влизат в крак с времето.
Повикът към „по-голяма интернетизация“ е довел до нови рубрики. Целта е да се покаже, че вестниците вече са модерни и че няма шест-пет. Например секция на „Труд“, в която се цитират публикации от български блогове. Оригинално и похвално, нали? Как не се бяха сетили по-рано.

Съответно започва и друг трогателен процес. Някои блогъри с изненада установяват, че откъси от писанията им са излезли примерно в „Труд“. И се започва едно важничене, едно цитиране на „криейтив комънс“, едни възмущения. Ама как така ще ме препечатват, откъде накъде, питали ли са ме, хонорар не трябва ли да ми платят, защо не са ми изписали и фамилията и т.н и т.н. (Помня как преди няколко години една медийна експертка се разсърди на един вестник, че цитирал нейно мнение по важен въпрос от блога й, без да й се обади за интервю, както било редно)
От една страна – личи си, че им е хубаво, задето са забелязани. От друга – чувстват се прецакани, че някой получава заплата за това да ги препечатва. И си мислят, че без техните текстове вестниците биха имали много по-малък тираж, а крадливите журналисти биха останали без надница.
Третата страна са завистливи блогъри, които не са били препечатани, поне засега. Дали по случайност или просто защото никога не са писали нищо интересно. Те тайничко завиждат, но и нескрито насъскват „цитираните“ срещу „цитиращите“. Мила родна картинка.

Основният аргумент на възмущението – вестниците изкарват пари, препечатвайки чужд труд. Наистина не изглежда много редно. Обаче интересно каква е била целта на блогърите, пишейки оригиналния текст. Ако не е била да изкарат пари, остава другото – мислите им просто да достигнат до максимално широк кръг хора. При положение, че вестниците увеличават многократно публиката и не пропускат да цитират сайта на авторите, какъв би трябвало да е проблемът за последните? Не трябва ли само да се радват от неочакваната популяризация на напъните си?

В държава като България правилата и законите продължават да не значат нищо. Нарушаването им е далеч по-скандално в много други области, та какво остава за едни блогове и едни цитати в модернизиращи се ежедневници.

Много по-кофти обаче е, че хората в тази страна просто не знаят на кой свят се намират, какво точно трябва да правят и какво, аджеба, искат.
От едната страна имаме група вестници, чиито редактори постепенно откриват топлата вода и достиженията на съвременната цивилизация. Току-виж влезли в XXI век. Венелина даже има айфон. Може би знае и какво е туитър. Ако не знае, Зюмбюлев всеки момент е готов да й обясни. Ами оттатък, в „Труд“, дали вече са свикнали с RSS-рийдърите? Някой ще купи ли служебен айпад на Станимир Въгленов? Ситуацията по коридорите на екс-WAZ е като във филм с Роуън Аткинсън, но важното е, че има ентусиазъм.

От другата страна пък имаме шепа навъсени мърморковци, живеещи в един виртуален свят от стотина читатели и коментатори, които само търсят повод да се разсърдят на някого за нещо. Пишат си един-друг по блоговете и така взаимно си вдигат рейтингите в една измислена класация на дигиталната суета.
Едно време не всеки можеше да пише каквото и да е и където и да е. Новото време и Интернет дадоха шанс на десетки нереализирани писачи да пълнят мрежата с графомански излияния. Тази свръхпродуктивност, плюс липсата на елементарен журналистически криейтив в повечето вестници у нас, довеждат до неизбежна, принудителна и явно неприятна и за двете страни симбиоза.

А истината е, че и първите, и вторите би трябвало да могат един без друг. Въобще не е толкова трудно да има интересни вестници, напълнени без помощта на блоговете, и блогъри, които не мърморят, че някой ги препечатал в стократно по-голям тираж.
Но ние в България открай време така сме свикнали – да се обичаме на инат.