И най-вече – къде да си дадем петте лева? Ситуацията с пиратството и авторските права у нас е нелепа

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 24 февруари

Джордж Клуни в “Потомците” – поредният фаворит за “Оскар”, който тукашният киноман ще гледа чак след наградите.

Прословутото споразумение АКТА, заради което държавата би могла да преследва всеки потребител за каквото й скимне, засега отпадна от дневния ред. Според много хора затишието е само привидно и обществеността не бива да задрямва по този въпрос – за да не се окаже, че мракобесническият закон, маскиран зад добри намерения, все пак започне да действа.
Покрай отворилия се дебат изпълзяха и всевъзможни защитници на авторските права – продуценти, композитори, изпълнители – които с половин уста се опитаха да защитят антипиратския текст. Ограбват ни методично, все по-трудно става да печелим от труда си, крайно време е да се въведе ред… такива аргументи чухме. Но имат ли основание всъщност? По-скоро не.

Каквито и добри намерения да са скрити зад АКТА, те могат да бъдат осъществени и по сега действащите закони, стига да има достатъчно воля за това. Криминализирането на обмяната на файлове по интернет е безумие. Тя се е превърнала не просто в навик, а в базисна човешка потребност и комуникация. Както казва един от най-великите живи рок-музиканти – Нийл Йънг, новото радио – това е интернет-пиратството. “Именно оттам хората научават за хубавата музика. Изпълнителите трябва да са благодарни, че някой ги харесва и копира. Просто са нужни нови способи да се печелят пари от това”.

Навремето по същия начин музикантите са гледали и на радиото – като на нещо, което ограбва труда им. Едва когато се е разбрало, че духът не може да бъде напъхан обратно в бутилката, се е стигнало до парадокса издателските компании да си плащат, за да им въртят песни и албуми в определени радио-предавания.

Както често се случва обаче, и този път неособено талантливите търсят виновник за неуспехите си. Преди са били радиото, аудиокасетките с презаписи, после CD-записвачките… Днес за това, че някой не им купува дисковете, са виновни торентите и флашките.

А дали е така всъщност? Най-големите музиканти на Запад отдавна прозряха, че борбата с Интернет е глупост. Групи като “Рейдиохед” издават албуми напълно самостоятелно, заобикаляйки издателските корпорации, които прибират 80% от приходите. Музикантите спечелиха милиони, влизайки в директен алъш-вериш с феновете си, след като технологиите им позволяват това.

Нито един талантлив изпълнител вече не обвинява компютърната мрежа за каквото и да било. Война срещу нея водят единствено компании, които отказват да повярват, че с доскорошното им благоденствие е свършено. Също толкова безумно би било производители на аудиокасети, собственици на вериги видеотеки или на фабрики за стационарни телефони с кабел и шайба да се бунтуват срещу техническия прогрес и новото време…

Музикантите просто трябва да разберат, че с купуването на компактдискове за 15 лева, от които едва 2-3 влизат в техните джобове, е свършено. По-важното е хората да продължат да ги харесват и търсят, и да са готови да похарчат пари за техен концерт или фланелка (а защо не и диск за подарък – ако изобщо този тип устройства продължат да съществуват в следващото десетилетие).

В България обаче предлагането на качествени продукти е зле, но много хора бързат да обявят търсенето и алтернативното им разпространение за нещо нередно. Ето един бърз пример.

Тази година българските киномани за пръв път ще гледат оскарите на живо. Церемонията се излъчва пряко по bTV Cinema на 26 срещу 27 февруари от полунощ до сутринта и това заслужава аплодисменти.
По стара традиция обаче тукашната публика отново ще е в затъмнение. Поне 7 от основните фаворити тепърва излизат на екран – някои от този уикенд, а други – чак през март или през април. Това лишава родния киноман не само от компетентност, но и от интрига.
Кой филм заслужава повече “Оскар” – “Артистът” или “Изобретението на Хюго”? Гари Олдман от “Дама, поп, асо, шпионин” по-добър ли е от Джордж Клуни в “Потомците”? Глен Клоуз или Мерил Стрийп е по-достойна за статуетката за женска роля? Отново нямаме право на предварително мнение, освен ако не сме решили да изпиратстваме филмите от Интернет.

Как българският ценител да бъде напълно легален – той просто и да иска, не може!
Кинодистрибуторите пазят силните заглавия именно за март и април, надявайки се да извлекат максимална печалба от шума, който се вдига покрай академичните награди. На Запад до голяма степен е същото – там обаче ВРЪЩАТ ОТНОВО на екран номинираните ленти, за да достигнат до нови зрители.
У нас закъснението е с около месец, понякога и с два, и това е фатално. Повечето хора губят интерес към церемонията, защото са в неведение. А най-настойчивите просто пиратстват и никога не стигат до киносалоните, за да си дадат парите там.

Същото е положението и с музиката. Много редки са случаите, в които албум на световен изпълнител излиза у нас успоредно с международната си премиера. От българския меломан се очаква или да си поръча пратката от чужбина, или просто да “влезе в положението” и да трае. Когато обаче песните са на няколко клика разстояние, това е безумно очакване.
Какво излиза? Че даже и да си готов да дадеш своите пет лева, често пъти няма кой да ти ги вземе.

Сред редките изключения беше филмът LOVE.NET. След спирането на прожекциите в киносалоните авторите му се постараха той да бъде предложен и в Интернет, при това на съвсем достъпна цена. Ето защо преследването на пиратите, които си позволиха да го качат на сървъри за безплатно сваляне, беше справедливо.

Но в повечето случаи картинката е друга – някакви мързеливи, недостатъчно талантливи или просто отказващи да осъзнаят техническата революция хора седят и викат “Дръжте крадеца!”. И се надяват да забогатеят от АКТА или някакво друго страховито съкращение. Ами няма как да стане. Измислете нещо друго, преди да обвинявате за каквото и да било хората, които се интересуват от вас.

Българският кинохит Love.net е сред редките примери за продуцентско усилие един продукт да се предлага и по Интернет, при това на достъпна цена.