Нов Куентин? Невъзможно

В киносалоните ще има все повече зрелища и все по-малко алтернативни филми, прогнозира първият преводач на Тарантино у нас Христо Дерменджиев

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ сп. BIOGRAPH, брой 45, юни 2015

QT

Той е със 7 години по-млад от Тарантино, но от същата зодия – Овен, също така висок и жестикулиращ като холерик, и даже си прилича визуално с режисьора. Христо Дерменджиев е един от най-опитните кинодистрибутори у нас – сред създателите на компании като „Александра видео”, „Александра филмс” и сегашната му фирма „А + Филмс”, с която залага повече на независимото кино и по-алтернативни проекти. В случая по-важното е, че Ицо е и първият официален преводач на Куентин Тарантино у нас. Неговият дублаж на Reservoir Dogs („Глутница кучета”) от епохата на VHS-касетите ще отеква завинаги в съзнанието на всеки киноман. Сред по-късните му и емблематични преводи са тези на хитове като „Жега”, „Десперадо”, „Матрицата” и „Замръзналото кралство”.

Сред най-големите успехи на Дерменджиев като независим дистрибутор, който не е под шапката на мейджърска холивудска компания, е разпространението на „Мисия Лондон” през април 2010-а – най-касовия български филм и в момента №2 в българската боксофис класация за всички времена след „Аватар”. Промотирал е и още няколко от по-успешните съвременни български филми – „Тилт”, „Кецове”, „Чужденецът”… В момента компанията на Христо се е нагърбила с благородната мисия да изгражда киносалони в средните и в по-малките градове в България, както и зали за алтернативни филми като „Лъки Дом на Киното” в Пловдив.

– Здравей, Ицо. Говорим си на ти, защото се познаваме от десетилетия. За мен филмите на Тарантино завинаги ще бъдат свързвани с твоя легендарен първи превод на Reservoir Dogs през 1992-а. Спомняш ли си как успя да го направиш?

– Ако ти кажа, че помня подробности, няма да е съвсем вярно. В онези времена преводите се правеха на конвейер, често по няколко филма на ден. Говорим за годините, в които дори нямаше Закон за авторското право и всичко излизаше на пазара на принципа „който превари”. Често филмите се появяваха първоначално с много лошо качество, а след това – в по-добри версии. И тъй като източниците на „мастерите” бяха от различни територии с различни тв стандарти (PAL, NTSC), а техниката беше аналогова, звукът с вече направения превод почти никога не съвпадаше с този от новия „мастер” и не можеше да се използва. Най-бързото решение беше филмът просто да се озвучи отново. Така че дори Reservoir Dogs, първоначално кръстен от нас „Кучета в резерв”, е имал няколко преводни версии. И понеже не разполагахме с официални диалог-листове и филмите се превеждаха по слух, повторението беше добър шанс да се доизпипват детайли в превода. При трудни филми като тези на Тарантино това беше добре дошло.

– Не е ли трудно да се превежда по слух филм с толкова наситен диалог?

– Трудно е, разбира се. Но във филми като Reservoir Dogs сложността не беше в наситеността на диалога, а в съдържанието му – основно в жаргона и препратките към чисто американски термини и идиоми. Първият проблем е да разбереш какво точно се казва, а вторият и по-сложният – да го предадеш на български по най-разбираемия начин и за броени секунди. Не забравяй, че говорим за годините, в които нямаше Гугъл и дори интернет и беше почти невъзможно да се намери информацията за фрази и идиоми, които излизат от стандартния диалог. В такъв случай можеше или да се консултираш със специализирани жаргонни речници, които бързо губеха давност поради динамиката на езика и попкултурата, или да си измислиш някакъв аналогичен диалог в контекста на това, което виждаш на екрана. В много от случаите преводачите в онези години правеха второто.

– Какъв процент от диалога на Reservoir Dogs би успял да преведеш, ако трябваше това да става не с глас, а със субтитри?

– Интересно е, че филмите на Тарантино, макар и наситени с много диалог, не са трудни за субтитриране. При него няма чак толкова скорострелно говорещи образи от типа на тези на Еди Мърфи. Неговите герои говорят много, но в нормално темпо, често бавно и отчетливо, което не налага особени съкращения на текста при субтитриране. Друг е въпросът, че ако субтитрирането се прави както трябва, части от диалога като възклицания, междуметия и повторения на фрази се пропускат, за да не се товари екранът с излишен текст и да се затруднява зрителят, който все пак е добре и да гледа филма, не само да чете. Аз лично съм почитател на субтитрите, защото оригиналният диалог остава непокътнат и дори преводачът да не се е справил, се оставя шанс на зрителите, които разбират езика. Озвучаването” не само заличава оригиналния диалог, но и във варианта, в който го правят телевизиите в България, направо съсипва звука на филма и гласовите изпълнения на актьорите. Те биват покрити с изчетен български текст от същите 20-30 щатно работещи озвучители. Така Ал Пачино и Харви Кайтел говорят с абсолютно същия глас, тембър и интонация като някой многострадален дядо от турския сапунен сериал, излъчен половин час по-рано по същия тв канал. Но това е друга и доста по-дълга тема за разговор…

– Да, да се върнем на любимите ни Reservoir Dogs. Затрудни ли те превода на заглавието? Има различни теории какво означава то. Коя е най-близо до истината?

– Самият Тарантино признава, че не може да даде точен отговор на този въпрос. И всъщност се забавлявал, когато хората правят свои собствени интерпретации на заглавието.

Най-разпространената версия е, че докато работел в клуб за видеокасети под наем, препоръчал на един клиент френския филм Au Revoir Les Enfants, а американецът чул-недочул му отвърнал: „I don’t want any Reservoir Dogs!“ („Не искам никакви резервоарни кучета!” – бел. ред.). Тарантино игнорирал невежеството на клиента, но изразът Reservoir Dogs се забил в главата му, защото звучал готино”, и по-късно решил да го използва като заглавие на първия си филм. Други правят аналогия с групите бездомни кучета, които се събират по пристанищата в големите градове. Но определено в английския език не съществува такъв идиом.

Първата ни интерпретация на заглавието в онези години беше Кучета в резерв”. Но заглавието Глутница кучета”, с което филмът излезе по-късно по киноекраните, се доближава повече смислово до съдържанието на филма.

– Коя ти е любимата сцена от този филм? Имаш ли любима реплика от него?

– Безспорно първата сцена. Защото недвусмислено показва на зрителя, че му предстои да гледа много различен филм. Ако се замислиш, бяхме ли виждали дотогава гангстери, които вместо да си говорят за обири и престъпления, докато играят карти, правят разбор на творчеството на Мадона и спорят доколко е редно да се дават бакшиши на сервитьорките в Америка?

– Хаха, да. Напълно различно начало. А има ли някакъв куриоз около Reservoir Dogs, който си спомняш от едно време?

– Помня, че филмът отдавна беше излязъл на видеокасети и беше добил известна популярност, и може би точно заради това един от българските разпространители („Ади филмс” – бел. ред.) после реши да закупи правата и да го пусне на кино. Когато направиха премиера в зала 1 на НДК, лично ми се обадиха, за да отида и да изчета превода отново. Явно този вариант беше придобил някакъв култов статус, който смятаха, че трябва да запазят поне за премиерата на филма.

– Аз си спомням, че залата буквално изригна от възторг, когато чуха твоите първи реплики…

– Да, възможно е. Естествено, след това филмът излезе със субтитри по екраните, както е редно. Преди тази премиера имахме спорове с ръководството на НДК доколко вулгарността на диалога трябва да бъде запазена или омекотена. Преводът на видеокасетите беше доста директен и вулгарен, но на премиерата в залата се очакваха около 3000 зрители, много от тях възрастни хора. И въпреки че моята теза винаги е била, че преводачът не трябва да редактира диалога, а да го предаде максимално автентично, в крайна сметка постигнахме някакъв компромис, за да не скандализираме по-зрялата публика на НДК.

– По кои други филми на Тарантино си работил, за да бъдат представени на българските киномани?

– Парадоксът е, че Reservoir Dogs е първият и единствен филм на Тарантино, който съм превеждал. Така се случи, че нито един от другите му филми не бе разпространен от фирмата, за която впоследствие работех. Доколкото помня, повечето от филмите на Тарантино бяха субтитрирани от Надя Баева, която е много добър преводач.

– Имаш ли любим сред тях?

– Pulp Fiction („Криминале”) все още е най-доброто, което Тарантино е правил. Не знам защо, но винаги съм виждал Reservoir Dogs като по-суровата версия, като матрицата за направата на Pulp Fiction. Помня, че много сме си говорили с теб по темата. Pulp Fiction е от тези повратни филми във филмовата история, които се появяват изневиделица и са толкова различни, че консервативната филмова индустрия не може да ги оцени навреме. Той взе Голямата награда на фестивала в Кан, но не получи „Оскар”, който отиде при „Форест Гъмп”. Без да отричаме достойнствата на филма с Том Хенкс, той беше по-безопасният избор. А Американската филмова академия в онези години не бе нито толкова смела, нито толкова политизирана. Защото при аналогична ситуация на церемонията през 2010-а например „Аватар” – също повратен филм в киноисторията, по чисто политически причини загуби от филм, който едва ли днес някой дори вече помни („Войната е опиат” – бел. ред.).

– Срещал ли си се на живо с Тарантино някога?

– Да, едва през ноември миналата година. Присъствах на презентацията на предстоящия му филм The Hateful Eight по време на Американския филмов пазар и имах шанса да поговоря с него. С него можеш да си говориш с часове, стига разговорът да е на филмова тема.

– Какво според теб го отличава от всички останали режисьори?

– Тарантино никога не е учил кино. И макар да не е единствен пример (Стивън Спилбърг е друг такъв), той е живял и работил с филмите по начин, който му е дал друг поглед върху правенето на филми. Когато работиш във видеотека и ежедневно наблюдаваш какво искат да гледат хората, придобиваш съвсем реална представа за зрителя от първа ръка. Нещото, което напълно липсва при академичните” кинаджии и е един от огромните проблеми на 95% от работещите в съвременното българско кино.

Освен всичко друго Тарантино живее с филмите. Той е преди всичко вманиачен зрител, попиващ най-добрите примери от световното кино и опитващ се да ги интерпретира в своите филми. Главата му е енциклопедия на киното. И на музиката от 70-те години, както добре знаем.

– Кой друг режисьор според теб е най-близък до Тарантино като стил? Има ли по-млада негова версия?

– Наистина ми е трудно да се сетя за някого, който в момента да притежава тази комбинация от новаторство и масова популярност, каквато беше постигнал Тарантино през 90-те години. Гай Ричи може би но и той впоследствие се хвърли в големи студийни проекти.

– Според теб кой е най-добрият кинорежисьор, чието име повечето наши читатели сигурно не са чували?

– Аз мразя да давам оценки най”, защото всичко е субективно. Много съм впечатлен от школата на мексиканското кино, която по някаква причина произвежда уникални режисьори. Неслучайно двама от тях обраха Оскарите на последните две церемонии (Алфонсо Куарон и Алехандро Гонсалес Иняриту – бел. ред.). Испанците също са много добри. И когато попаднат на правилния продуцент, се получават страхотни неща. Не знам обаче защо витае митът, че единствено режисьорът е ключът към успеха – това е френският авторски модел, който произвежда много повече брак дори от модела на американските независими продукции. За да се получи добър филм, е нужен най-вече добър тандем продуцент-режисьор. Тарантино нямаше да е Тарантино без Харви Уайнстийн от тогавашната компания Miramax.

– Как според теб се развива световното кино напоследък? Ще има ли филми като Reservoir Dogs в бъдеще или всичко ще е само Спайдър-мен, Трансформърс и Ергенски запои?

– Ще има, разбира се. Вярно е, че публиката ходи все по-избирателно на кино и предпочита зрелищните спектакли. А големите филмови студиа, които инвестират милиони в направата на тези зрелища, залагат на сигурното, което винаги прави нещата предсказуеми. Но дори в тази среда един по-различен филм като „Пазители на галактиката” се превърна в най-касовия филм в Америка за миналата година именно защото излезе от калъпа на стандартния филм за супергерои. Така че има надежда, хората явно все пак предпочитат различното.

Но и формите за правене и предлагане на филми драстично се промениха. Отварят се платформи и възможности млади хора да правят кино с добро качество благодарение на новите дигитални технологии. В наши дни, ако някой желае, би могъл да заснеме филм с телефона си и да го монтира на всеки лаптоп или таблет. Което е страхотно за бъдещето на различното кино, защото идеите вече няма да бъдат възпрепятствани от липсата на технически умения и ще видим много повече от тях реализирани.

– Ти си един от малцината независими кинодистрибутори у нас. Каква е ситуацията в тази индустрия? Билетите за кино станаха доста скъпи, сигурно печелите добре?

– Цените на билетите за кино в България все още са сред най-ниските в Европа. Киното не е евтино забавление – от придобиването на правата за разпространение до експлоатацията и поддръжката на модерните киносалони. Всеки филм има минимален праг на възвръщаемост на инвестицията, който много често не може да бъде достигнат в държава, в която интернет пиратството е на практика неконтролируемо. Затова няма как цените на билетите да паднат, ако не се увеличи драстично ходенето на кино, което пък няма как да стане, докато хората гледат източени” филми на компютрите си. Парадоксът в тази ситуация е, че ходещите на кино зрители на практика се налага да заплащат цената и за тези, които гледат безплатно вкъщи, за да се върже сметката и да продължава да има филми в киносалоните.

От друга страна, поради напредъка на технологиите, поведението на зрителя става все по-избирателно и все повече насочено към големите спектакли (Защо да гледам на кино нещо, което и вкъщи ще бъде същото на HD?”). За съжаление, скъпите спектакли са единственият начин тези огромни кинокомплекси да оцелеят. Все по-малко независими филми ще се появяват на тези екрани, защото те не пълнят залите, както масовите комиксови продукции и компютърни анимации за възрастни от типа Бързи и яростни”. А местата, на които зрителите, търсещи по-различни филми, ще могат да ги видят, ще останат само няколкото специализирани салона и няколкото годишни фестивала. Но алтернативното кино няма да изчезне и може дори да спечели от това, защото най-добрите неща се раждат именно от трудностите и конфликтите.

– Как виждаш бъдещето на киноиндустрията по света и в частност в България?

– Правилно ключовата думата във въпроса ти е киноиндустрия”. Както всеки бизнес, и киното се развива с годините. За последните три години напълно премахнахме лентата, която бе основата на киното през предишните сто. Киното ще продължава да бъде все повече бизнес и зрелище и все по-малко изкуство”. Формите за изкуство ще се пренасочат в други платформи и този процес вече е факт. Предстои ни появата на нови технологии, които ще правят киното все по-зрелищно изживяване. Обхващащите цялото полезрение 3D технологии и елиминирането на очилата са само първите стъпки. В един може би не толкова далечен ден хората дори ще ходят на кино” без да излизат от стаите си, като чрез технологии за виртуална реалност се обградят с виртуална публика, съставена от аватарите на техните приятели. Звучи като фантастика и също толкова нелепо, както е звучало на нашите бащи твърдението, че някой ден ще носим суперкомпютри с 64-битови процесори в джобовете си.

Що се отнася до България, киноиндустрия в класическия смисъл на думата тук няма. Ситуацията е твърде жалка, за да я обсъждаме в материал за Тарантино.

– Какви по-интересни заглавия могат да очакват почитателите на по-алтернативното и интелигентно кино у нас тази година?

– Аз очаквам новия филм на Тери Джоунс Absolutely Anything, в който цялата актьорска трупа „Монти Пайтън” озвучава група откачени извънземни заедно с Робин Уилямс в последната му гласова роля. Задава се и нова екранизация на „Макбет” с Майкъл Фасбендър и Марион Котияр, заснета с технологията на филми като „300” – интересен експеримент, който придава изключителна визуална зрелищност на много артистичен материал (филмът бе селекциониран в програмата на тазгодишния фестивал в Кан – бел. ред.). Любопитен съм да видя и по-малки заглавия, като черната комедия A Perfect Day с Бенисио дел Торо, Тим Робинс и Олга Куриленко. Ще има и много други.

Хората, които искат различно кино, ще продължават да го намират под една или друга форма, защото пространството не търпи вакуум. И тогава нестандартното изпъква още повече в морето на обикновеното.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s