Риалити-сериалът „София – ден и нощ“ уж е нещо ново, но всъщност предлага изтъркана формула в по-шарена опаковка

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ/ в. „Уикенд“, 9 октомври

През последните години жанрът „режисирано риалити“ стана рейтингов шлагер и публиката свикна с присъствието му в праймтайма. Пътят му беше прокаран от „Съдби на кръстопът“ по Нова телевизия, последва успехът на „Истински истории“ в програмата на Би Ти Ви. Актьорите-аматьори взеха превес над професионалистите в ефира, а личните драми, ситуирани в български апартаменти, училища, заведения и фризьорски салони, засенчиха даже вездесъщите турски сапунки.

Междувременно риалити-предавания като „Биг Брадър“ все повече приличат на сериали, след като всичко в тях започна да се развива по предварителен продуцентски сценарий. Така неизбежно се стигна до появата на кръстоска – нещо средно между риалити-шоу и сапунка, с актьори-непрофесионалисти, готови да играят каквото им кажат срещу символичен хонорар и в името на едната слава и суета. Излиза къде-къде по-евтино, отколкото да плащаш луди пари на звезди като Преслава, „Ритон“, Кичка и Кристина Димитрова, или пък да финансираш логистично-организационни кошмари като “Х-Фактор“ или „Фермер търси жена“…

„София – Ден и нощ“ се появи в програмата на Нова след масирана рекламна кампания и продължителен кастинг. Продуцентската къща „Идалго“, която стои и зад „Съдби на кръстопът“, вече може да се смята за корифей в работата с неопитни актьори и полу-документални сюжети. Висящият въпрос беше как екипът й ще се справи с проект, в който героите не се сменят всеки ден и всяка седмица, а фабулата е една, макар и подпомагана от многобройни и преливащи един в друг поддържащи сюжети.

Самото заглавие на риалити-сериала създаваше усещане за нещо типично столично, пряко обвързано със софийския лайфстайл и емблемите от нощния му живот. Даже и логото му е такова – сакън някой да не се заблуди, че действието му се развива другаде. На практика обаче се оказа, че тази сапунка може да се ситуира в който и да е наш град, без от това историята да загуби каквото и да било. Поне в първите четири епизода софийската действителност присъства по-скоро символично, отколкото конкретно. Освен свенливо заснетата „Витошка“, клуб „Червило“ и лятната му градина, младежката аудитория трудно би разпознала свои любими места. Столицата е по-скоро бегло щрихиран пейзаж, отколкото пълноценен герой в историята, както повечето зрители очакваха.

Но, както се казва, само това да беше проблемът. Реално погледнато, „София – ден и нощ“ почти по нищо не се различава от „Съдби на кръстопът“ – само дето има едни и същи герои, които очевидно ще търпят някакво развитие, и постоянен декор – шареният и претруфен с какви ли не интериорни елементи апартамент. Иначе кастингът не е лош – младежите изглеждат приятно, артистични са и умело балансират между „актьорска игра“ и „автентична скованост“, точно както жанрът изисква. Макар и с много уговорки, готови сме да приемем, че зрителят може да се разпознае в някой от героите. Ситуациите, в които действащите лица изпадат, са преобладаващо автентични. Поне в това отношение си личи, че сериалът е в ръцете на продуценти и сценаристи, които плуват в свои води, а не напипват почвата, какъвто е случаят с „Бездомното шоу на Башар Рахал“ по bTV например.

Но точно заради наличието на достатъчно опит е непростимо „София – Ден и нощ“ да създава такова усещане за хаос и какофония. Звукът е с отвратително качество, половината реплики, излизащи от устата на героите, остават неясни за публиката, а да се следят диалозите им е направо мъчително. Като капак на всичко и операторите се престарават с документалния стил „от ръка“ – камерата налудничаво се върти ту наляво, ту надясно, правейки зрителското мъчение още по-голямо. Ако се предполага, че така ще ни накарат да се потопим по-дълбоко в събитията на екрана – голяма грешка. Подобен маниер може и да работи при кратки жанрове от по десетина минути, но когато цял час трябва да следиш шизофреничните гледни точки на обектива, това изморява окото и съзнанието.

Въобще внимателното следене на „София – Ден и нощ“ е по-скоро изпитание, отколкото удоволствие за публиката. Трябва да имаш някаква много сериозна мотивация, за да си сред ревностните му зрители – да си приятел или роднина на някой от актьорите, например. Конкретно аз в случая го гледах неотлъчно, защото исках да го подложа на анализ. Не съм сигурен, че ако липсваше тази вторична мотивация, сериалът щеше да ме грабне и да държи интереса ми седмица след седмица, а камо ли да търся някой епизод в сайта „Нова Плей“, ако съм пропуснал излъчването му.

Но хубавото на подобни проекти е, че подлежат на усъвършенстване в движение. Ако риалити-сериалът стане по-лесно гледаем от чисто кинематографична гледна точка и ако вкара в сюжетите и кадрите си повече реални места и събития от столичното ежедневие и нощен живот, причините публиката да се застоява пред него рязко ще се увеличат. Ако това не стане, ще остане едно усещане за поредно разочарование – че една принципно нелоша идея и едни симпатични младежи са били похабени в „много шум за нищо“.

Има реална опасност и от друго – „София – Ден и нощ“ да канибализира хитовите „Съдби на кръстопът“ от портфолиото на същата телевизия. Програмата на Нова и без това прелива от риалити-формати – последното, от което се нуждае, е усещането за „дежа вю“ и преексплоатиране на една и съща формула, маскирана под други заглавия.