Васил Иванов и Слави Трифонов не са единствените примери как една принципно праведна кауза не винаги е отстоявана адекватно и умно

Незавидната позиция на България в световните класации по медийна независимост и свобода на словото са често предъвквана мантра в общественото пространство. В епохата на Интернет и социалните мрежи, в която всеки човек на практика е самостоятелна медия, и под все по-тегнещата сянка на фалшивите новини, с които тепърва ще има да се чудим как да се справяме, вайкането колко зависими и корумпирани са родните медии звучи все по-подозрително и странно. Вече повече от десетилетие е налице ситуация, в която телевизиите и радиостанциите дефакто са загубили своя монопол върху правото да формират обществено мнение. А какво да кажем за вестниците, повечето от които са със затихващи функции и съществуват по някакви извънпазарни причини? Все по-малко хора отварят всекидневник, за да се информират от него какво се е случило вчера, как е завършил снощният мач, какъв е резултатът от изборите във Франция и кои са клюките от последните часове. Информацията е навсякъде около нас и в джоба на всяко сако. Тя отдавна не може да бъде спирана и цензурирана. Но също като нея не подлежи на контрол и човешката наивност и глупост, разбира се.

За всеки по-трезвомислещ наблюдател е очевидно, че мантрата за зависимите медии, цензурата, “пъкления сценарий за господство на жълтите медии” и прочие “опорни точки” са взети на въоръжение от хора, които по някаква причина са икономически потърпевши от еволюцията в медийния свят. Един по-мързелив или недалновиден вестникар, телевизионер или репортер от друга закъсала медия много по-лесно ще посочи причината за проблемите си някъде извън себе си. Колко му е да намериш някакъв лош чичко или лелка, някакъв враг, с когото да оправдаеш все по-слабия интерес към себе си, вместо да полагаш повече усилия, за да се адаптираш към бързо променящия се медиен ландшафт и да се бориш за все по-изтъняващото доверие на аудиторията си.

Типичен пример за това е “Шоуто на Слави”, което сме анализирали неведнъж и по тези страници тук. В екипа му все така изобилстват талантливи актьори и музиканти, но творческото безсилие на сценаристите вече години наред го е превърнало в бледо подобие на някогашния рейтингов лидер, какъвто беше.

Последният медиен скандал, в който шоуто се замеси – около разследващия репортер Васил Иванов и напускането му на Нова телевизия “заради системна цензура”, е типичен пример за буря в чаша вода – забъркана вероятно не без ясното съзнание, че няма да постигне друг ефект освен евентуално героизиране на действащите лица в очите на по-наивните наблюдатели. Историята дори не би заслужавала да й се отделя толкова сериозно внимание, ако не беше чудесно онагледяване на аксиомата, че колкото и праведна да изглежда една кауза, това невинаги гарантира, че зад нея застават най-умните, адекватни и достойни хора.

Първо няколко думи за действията на Васил Иванов. Склонен съм да допусна и да вярвам, че абсолютната правда в случая е на негова страна. Не ми прилича на корумпиран журналист-тарикат, обърнал работното си място на бащиния, с каквито е пълно в повечето национални медии. Демонизираната от него новинарска шефка Деница Сарелска се държи повече от подозрително и гузно, а оправданията и контра-обвиненията й срещу Иванов са нелепи. Истинско чудо ще е, ако се задържи дълго на поста, който заема.

Но как журналист с четвъртвековна практика като него реши да “надуе фанфара” и да разтръби защо е принуден да напусне телевизията, която го превърна в знаменитост? По възможно най-съмнителния, неубедителен и в крайна сметка непочтен начин: тайно записване на телефонни разговори с колеги и шефове, подкокоросване да изтърват някоя-друга дума, която после може да му послужи някъде другаде, и директно прибягване до предаване на конкурентна медия, където да извади “кирливите ризи”. И то в отсъствието на опонент или застъпник на другата гледна точка. Ако това е всичко, на което е бил способен унизеният и оскърбен разследващ репортер, то позволете ми да се усъмня, че и досега е заслужавал ореола на суперзвезда, с какъвто го бяха окичили. Цялото му поведение издаваше всичко друго, но не и порив към чиста и свята журналистика – по-скоро дребнава вендета на лична основа срещу шефка, от която е можело да избяга много отдавна. И на последно място – но не и за неговата лична съдба – остава и фактът че ще му бъде трудно да си намери следващ работодател, след като се изясниха методите, които той е склонен да прилага към предишните си такива.

Как от своя страна изигра картата “Васил Иванов” Слави Трифонов? Също по възможно най-неадекватния и безпринципен начин. За него и екипа му е било кристално ясно, че влюбената в целомъдрения си публичен образ bTV никога не би излъчила скандално интервю, пряко касаещо основния й конкурент на пазара, без то да е съпътствано с поне минимална позиция на засегнатата страна. Ако толкова милееше за честната журналистика, шоуто имаше хиляди професионални начини да направи разкритията на Иванов публично достояние. Не е нужно да ги изброяваме тук. За хората на Слави обаче бе по-важно да стане скандал, да има драма, да се наблегне още веднъж върху ореола на мъченици на свободното слово, с какъвто копнеят да се окичат.

Ставало е дума и друг път – ако Трифонов рано или късно напусне bTV и влезе в политиката, единственият шанс да се сдобие с достатъчно последователи е ако го направи в ролята на жертва, на преследван, на елемент “извън системата”. Скандалът с излизането на Васил Иванов от Нова телевизия просто бе употребен в служба на този постоянно дописващ се сценарий.

Така в крайна сметка истинските журналистически и обществени ценности, истинската природа на конфликта в репортерския отдел на една медия, останаха на заден план – изцапани от нечистоплътни лични взаимоотношения и от нескопосания начин, по който публиката беше запозната с него. А най-лошото е, че обществото вече започва да свиква с подобен развой на събитията – зад видимо почтена и принципна кауза да се крият хора със задни мисли или просто такива, чийто непрофесионализъм е способен да опорочи и най-благородния порив.

Не е ли същата ситуация и с партиите от така наречената “автентична десница”, които опитаха да запазят за изцяло лична консумация идеите, надеждите и доверието на немалко гласоподаватели, а същевременно дори не успяха да си “поделят баницата” помежду си и да се погрижат поне да осигурят парламентарна трибуна за амбициите си? Бързам да уточня – вероятно много от техните членове и симпатизанти имат напълно искрени и почтени намерения. Дори съм убеден, че с бюлетините на “Да, България”, “Нова република” и Реформаторския блок на последните избори гласуваха някои от най-честните, прогресивно мислещи и способни хора от приятелския ми кръг. Време е обаче и те да проумеят или признаят нещо, което досега може би само смътно са подозирали, а именно: понякога зад добрите намерения и цели се крият или личности с “друга адженда” (ако мога да си позволя да цитирам Иво Прокопиев от една стенограма), или просто лаици, смятащи, че чистотата на каузата е достатъчно условие и други претенции към тях никой не бива да има.

Казано с други думи – едва ли съществува достатъчно чиста и праведна идея, която да не може да бъде опорочена от непрофесионализъм, самонадеяност, мързел, наивност, недалновидност или просто човешка нечистоплътност. Скорошната медийна буря в чаша вода, забъркана от Васил Иванов и Слави Трифонов, само добави нови нагледни примери за това. А най-смешното е, че едва ли има участници в нея, които да са напълно доволни от постигнатия ефект. Просто няколко дни обществото гледаше сеир как едни хорица се опитват да му привлекат вниманието. Е, все по-трудно ще им се получава.