Той не просто създаде една от най-разпознаваемите марки в света – наложи цяла нова философия, ценностна система и начин на живот. Мъжът, на когото целият силен пол завиждаше, беше възхваляван и уважаван от мнозина, но и нескрито презиран от феминистките и консерваторите. В последните години от живота си Хеф беше безпомощен свидетел на залеза на своята империя. Остави сравнително скромно наследство, но ще го помнят завинаги като въплъщение на мечтите на милиони мъже. Или посто като “най-късметлийския котарак на планетата”

(от очерка за Хефнър в ноемврийския брой #74 на Biograph)

За колко хора можем да се шегуваме след смъртта им как изобщо не е сигурно, че вече са се пренесли “на едно по-добро място”? Хю Хефнър, който почина на 91-годишна възраст в легендарното си имение край Лос Анжелис в края на септември, беше именно един от тях. Отиде си спокойно и без излишни страдания, “от естествена смърт”, както гласеше официалното съобщение, и заобиколен от най-близките си хора.

Тялото му беше погребано няколко дни по-късно точно до гроба на Мерилин Монро – холивудската икона, в чието митологизиране пръст имаше и самият той и която красеше първата корица на списанието му. Хеф си беше откупил и запазил това място още преди четвърт век. Както се говори – срещу сумата от 96 000 долара. Това накара телевизионният зевзек Джей Лено тогава да се майтапи в ефир, че срещу такава сума би трябвало да получи правото да е не до нея, а направо върху нея. Но Хеф беше напълно сериозен и емоционален: “Да бъдеш във вечността до Мерилин е твърде хубаво, за да се откажа от такава възможност”.

Да, на него всичко в живота му се получаваше твърде лесно. Той живя и прави любов с най-привлекателните жени на своето време – при това не с няколко, а с десетки, стотици, а накрая го положиха до най-митичната от тях. Приемаше съвсем насериозно неща, за които много други предпочитаха или само да се шегуват, или да говорят шепнешком. Повдигна на всеослушание теми и въпроси, които дотогава бяха смятани за табу в Америка и в целия свят. Успя да се превърне в знаме на либерализма, демокрацията, сексуалното, но и всякакво друго разкрепостяване и на мъжете и на жените. Даде трибуна на някои от най-прогресивните автори на своето време и възможност за тях да достигнат до аудитория, за която иначе биха могли само да мечтаят.

Но освен идол и обект за завист за милиони, Хю Хефнър беше и противоречива фигура, която много хора отказваха да приемат с положителен знак и не пропускаха шанс да го заклеймяват. За Памела Андерсън той беше “най-важният човек” в живота й. Борецът за човешки права и бивш кандидат-президент – преподобния Джеси Джексън, не пропусна да изтъкне приноса му за каузата на афро-американците в Щатите и в подкрепа на много други прогресивни идеи.

За други хора обаче той не беше нищо повече от един незаслужено митологизиран стар перверзник, който не просто експлоатираше жените, но и използваше прикритието на поборник за сексуална революция като начин да практикува възможно най-патриархални и назадничави схващания и порядки. Някои го смятаха най-вече за сводник на хайлайфа – но не в онзи тарикатски смисъл, който влагат раперите в своите парчета, а по един прикрит, подмолен и лицемерен начин.

Най-консервативните публицисти на Америка го наричаха “порнограф и шовинист, който натрупа милиони за сметка на консумеризма, експлоатацията на нежния пол и вечната потребност от маструбация и остаря като гротескна карикатура с вечната си капитанска шапка в мрачното си имение”.

На Хеф не му пукаше особено от тези определения. Още преди половин век той беше разбрал кой е начинът да се хареса на масовия американец – като хитро му продава онова, от което той се нуждае в самотните нощи, но опаковано в достатъчно стил, елегантност и качествена журналистика.

Няма друг издател на списания в света, а и медиен магнат въобще, който в продължение на над 6 десетилетия неизменно да се е олицетворявал с една и съща марка, и то толкова прочута. Хефнър беше не просто маниакалният главен редактор на “Плейбой”, през чиито ръце и очи минаваше всяка снимка и всеки текст – той беше ходещото въплъщение на лайфстайла, който “мъжката библия” и логото със заека с папийонката пропагандираха. Щедър на пари и комплименти, винаги готов да забавлява приятелките и гостите си, с приятелска усмивка, в чиито ъгълчета едва се долавяше диаболичност – той съчетаваше у себе си имиджа на господар и слуга, на хищник и благодетел.

През годините не един и двама опитаха да копират неговия модел, но с краткотраен или почти никакъв успех. Боб Гучоне с Penthouse, Лари Флинт с Hustler, англичаните с техните младежки седмични списания Zoo и Nuts… Никой не можа да създаде империя, която да просъществува десетилетия, да носи милиони и най-вече – да се свързва с цяла житейска философия. Хефнър като че ли най-добре беше усетил лицемерието на американското общество и на Западния свят като цяло – той нито за момент не се съгласи ролята на списанието му да бъде сведена само и единствено до показването на разсъблечени жени. Настояваше около снимките им винаги да има качествено написани текстове, задълбочени интервюта и прогресивна идеология – все неща, поради които един мъж може да каже: “Аз не го купувам само заради картинките”. И с гордост да го остави върху масичката си за кафе, вместо да го крие под дюшека си. Така находчивият Хеф хем се бореше с двуличието, хем безжалостно се възползваше от него.

Но как се стигна дотам, как успяха така добре да му се получат нещата?

Роден на 9 април 1926-а в Чикаго, в разгара на Голямата депресия, Хю Марстън Хефнър израства в семейство на счетоводител и учителка. Баща му е от английско-немски произход, а майка му има шведско потекло. Хю е по-големият от двамата им сина. Кийт, роден 3 години след него, почина през 2016-а на 87.

Родителите им са консервативни последователи на Методистката църква. Майка му до такава степен била вярваща, че искала един ден той да стане църковен мисионер.

След като завършва гимназия в Чикаго, Хефнър отбива военната си служба, като от 1944-а до 1946-а е репортер в армейски всекидневник. След това завършва Университета на щата Илинойс с бакалавърска степен по психология и допълнителен факултет по творческо писане и изкуство. Успява да се дипломира за две години и половина още през 1949-а. После взима един семестър по социология в друг университет, но решава да прекъсне.

Скоро започва работа в мъжкото списание Esquire, което излиза в Чикаго от 1933 година. Съдържанието му са предимно мъжка мода и лайфстайл, проза и публицистика от популярни автори, както и pin-up илюстрации на красиви жени от художници като Джордж Пети и Алберто Варгас. В Esquire Хефнър е копирайтър – работата му е да създава кратки рекламни и промоционни текстове.

През януари 1952-а той обаче решава да напусне, след като редакцията отказва да му увеличи седмичната заплата с поисканите 5 долара седмично (около $100 днешни пари). Списанието се премества в Ню Йорк, но той отказва да го последва и остава в Чикаго. Това е и най-решителният момент в живота и кариерата на 26-годишния журналист.

По онова време на литературния пазар една книга e станала истинска сензация – “Сексуалното поведение на мъжа” (1948). Това е първа част от двутомната поредица “Докладите Кинси” на Алфред Кинси и Уолдер Померой – биолози, етнолози и изследователи на човешкото поведение. През 1953-а предстои да излезе и “Сексуалното поведение на жената”. Тези книги смайват широката аудитория и шокират консервативното дотогавашно общество. Поставяйки на дневен ред куп важни теми, смятани дотогава за табу, те сериозно разклащат традиционните вярвания относно сексуалността и отклоненията в нея, както и за въздържанието като етическа норма. В “Сексуалното поведение на мъжа” Кинси и екипът му използват определението „отдушник“ за конкретните начини за постигане на оргазъм. Те са описани в общо девет глави – от частта, посветена на мастурбацията, през тази, посветена на секса с проститутки, до най-обширната, засягаща хомосексуалните желания и контакти.

Според изследването на Кинси, 92% от мъжете мастурбират. Същото са докладвали и 62% от жените. 45% от мастурбиращите жени са заявили, че могат да достигнат до оргазъм в рамките на 3 минути. Приблизително 50% от всички женени мъже са имали и извънбрачни полови контакти през даден момент от брака си. При жените до 40-годишна възраст процентът е 26, сочат още изчисленията на учените.

Хефнър е добре запознат с “Докладите Кинси” и си дава сметка, че предстои истинска сексуална революция в Америка. По-късно неговите апологети ще са склонни да вярват, че той е един от нейните истински вдъхновители, докато други смятат, че просто е успял “да яхне навреме вълната”, която ще достигне своя апогей с появата на орално приеманите противозачатъчни хапчета в началото на 60-те.

Но каквато и да е истината по въпроса за сексуалната революция, едно е сигурно – през 1953 година младият журналист е осъзнал, че се е отворила сериозна пазарна ниша за ново мъжко списание с по-дързък подход към еротиката. За целта обаче на Хефнър му трябва стартов капитал, а той няма никакви пари. Налага му се да ипотекира каквото притежава, за да получи банков заем от 600 долара (около 12 000 сегашни пари – б.а.). Други 8000 събира, успявайки да убеди 45 различни инвеститори, сред които и собствената му майка. Тя влязла в начинанието със спестявания от $1000. “И то не защото вярваше в перспективата на самия проект – просто вярваше в сина си”, както ще припомни Хеф в едно интервю години по-късно.

И така, парите били събрани, а съдържанието на списанието – такова, каквото го замислил той – почти готово. Първоначално смятал да го нарече Stag Party (“ергенско парти”), вдъхновен от някаква книжка с комикси, която му попаднала. Оказало се обаче, че списание с подобно име – Stag magazine – държи лиценза върху ключовата думичка в проекто-названието. Пратили му нотариално заверено писмо с предупреждение да не го използва в никакъв случай. Междувременно един от двамата сътрудници на Хефнър (другият била жена му Милдред – б.а.) – журналистът Елдон Селърс, предложил името Playboy и в последния момент решили да сложат именно него на корицата. Звездата върху нея пък е актрисата Мерилин Монро – и то не с кадър от някаква специална фотосесия, а със закачлива, дори не разголена, снимка от нейния календар за 1949 година. Вътрешните страници съдържат и голи фотоси на актрисата със същия първоизточник.

В уводната редакторска статия Хефнър обобщава визията си за новото издание като “забъркване на един-два коктейла и ордьовъра, с които да поканиш на гости млада дама, да й пуснеш хубава музика на грамофона и да си поговорите кротко за неща като Пикасо, Ницше, джаза и секса”.

Останалото, както се казва, е история. Този вече легендарен първи брой на списанието успява да продаде сензационните 50 000 копия, всеки с корична цена от 50 цента.

Успехът изненадва дори самия Хефнър.

“Изведнъж си дадох сметка, че не просто съм на прав път, а че наистина съм уцелил някакъв контрапункт, алтернатива на цялата скука и консерватизъм в обществото от ерата “Айзенхауер”. Оказа се, че има и съвсем друг начин човек да изживее живота си и американците копнеят за него. Затова и така радушно приеха новото списание”, разсъждава издателят.

И наистина – читателите започват да гледат и на сексуалността, и на целия си личен живот по коренно различен, много по-разкрепостен начин. Затова не е учудващо, че списанието посреща петата си годишнина през 1958-а с месечен тираж от 900 000 копия, всяко от които достига поне до още няколко чифта очи.

Вън от съмнение е, че Хефнър изиграва ключова роля в сексуалното пробуждане на нацията си. Друг е въпросът, че времената са били такива, че ако не той, сигурно някой друг рано или късно би сторил същото.

Но той има още една важна заслуга в хода на историята на мъжките издания – когато списания като “Пентхаус” и “Хъстлър” дръзко посягат към пазарната ниша на “Плейбой” и решават да го конкурират с още повече голота и дори с порнография, Хефнър отказва да влезе в тази война. По отношение на фотосесиите, които се публикуват, неговият журнал остава сравнително умерен, на практика направо консервативен на фона на съперниците му, а публицистичните материали са на много високо ниво. През май 1963-а именно при Хефнър излиза едно от първите интервюта с тъмнокожия борец за граждански права Малкълм Екс, застрелян две години по-късно. На страниците на “Плейбой” публикуват свои разкази писатели като Джон Ъпдайк, Ърнест Хемингуей, Гор Видал, Артър Кларк, Филип Рот… Излизат интервюта с гениални музиканти като Майлс Дейвис (самият Хеф е маниак на тема джаз – б.а.). А на кориците? Там се появяват жени-икони като Фара Фосет, Бо Дерек, Мадона, Синди Кроуфърд, Памела Андерсън, Ел Макферсън, Шарлийз Терон, Кейт Мос… Между тях на корицата дефилират и мъже – актьори като Бърт Рейнълдс и Стив Мартин, бизнесменът Доналд Тръмп, музиканти като Джийн Симънс от “Кис” и Бруно Марс…

“Доколкото зависеше от мен и доколкото ми се струваше, “Плейбой” не беше просто едно секс-списание”, обяснява Хеф в поредното от своите безброй интервюта. “Сексът беше само част от целия комплект, от цялостния здравословен лайфстайл на модерния човек”.

Пикът на легендата  около заека с папийонката е в първата половина на 70-те години. Тогава списанието продава 7 милиона копия месечно, а Хефнър не спира да обикаля света с личния си самолет, украсен със заешкото лого. На престижни места из Америка, а и в избрани столици по света, отварят врати барове от веригата Playboy Club. За всеки мъж е въпрос на престиж да попадне в някой от тях.

Междувременно магнатът се е преместил да живее от родното си Чикаго в най-баровските покрайнини на Лос Анжелис, където купува шикозно имение в готическо-тюдорски архитектурен стил. Тогавашната му цена е малко над милион долара, но през годините Хефнър инвестира в него не по-малко от $15 милиона. Именно в калифорнийския Playboy Mansion ще се провеждат прословутите партита, в които облеченият в лъскава пижама Хю ще домакинства на холивудски, музикални и бизнес знаменитости, заобиколени от оскъдно облечени плеймейтки. Към това имение ще се върнем малко по-късно отново.

В този период около него буквално гъмжи от девойки, жадни не просто за вниманието му, но готови на всичко, за да станат негови любимки. Запитан директно с колко жени е правил секс през живота си, той отговаря съвсем сериозно: “Не съм се и опитвал да ги изчислявам, вероятно са над хиляда. Държа да отбележа, че когато съм бил женен (той има три официални брака, освен това е живял на съпружески начала и с 6 “главни приятелки” – б.а.), не съм изневерявал на половинката си. Но в промеждутъците между браковете си наваксвах”.

От тези периоди са и легендите за сексуалните му подвизи, за това как във всяка стая от имението му имало запаси от лубриканти и салфетки, защото не се знае къде ще го завари спонтанното желание, за оргиите с плеймейтки и за строгите правила, на които се подчинявали живеещите с него красавици.

В края на миналия век, когато списанията постепенно започват да губят водещата си медийна роля за сметка на телевизията и Интернет, Хефнър не пропуска “да се качи и на този влак”. Империята му стана собственик на еротични тв канали, а от 2005-а нататък в продължение на няколко сезона той се превърна в главен герой и на цяло риалити шоу, в което красавици се състезаваха за правото да живеят при него в имението му. Още преди 10 години “Плейбой” стана и първото списание, чийто цялостен архив през десетилетията можеше да бъде достъпен онлайн от всяко възможно устройство – срещу съответния абонамент, разбира се. Това беше дръзко и рисковано начинание – и като инвестиция, и като технология – но показваше амбициите на Хеф да бъде в крак с времето и да не зависи от модерни “цензори” като “Епъл” и “Гугъл”.

Той не искаше да живее на стари лаври и не разчиташе само на прашасалата си легенда от романтичните времена на 70-те. Макар и в напреднала възраст, не изпускаше пълния редакционен контрол върху всички важни аспекти от изданието си – като се започне от корицата и фотосесиите и се стигне до журналистиката и графичната концепция. Това от една страна вдъхваше респект у цялата гилдия, но от друга – стопираше всякакъв порив на редакционния екип около него да модернизира списанието и да го прави по-конкурентноспособно на новите медии. Почти до последните години на живота на своя създател, “Плейбой” остана верен на своя стил и представяше лъскави, но еднотипно заснети и поомръзнали фотосесии на плеймейтки, основно блондинки. Статиите и интервютата оставаха все така смислени, но поднесени неособено атрактивно откъм графика и въображение. За това списание времето сякаш беше спряло.

Същото в пълна степен важеше и за легендарното имение край Ел Ей, което все по-често ставаше обект на иронични репортажи или просто разкази на случайно попаднали вътре зевзеци. През последните години някогашният суперлукс и високи технологии бяха останали само блед спомен от златните десетилетия на миналия век. Така се стигна до началото на 2016-а, когато медиите гръмнаха – Хеф е обявил Playboy Mansion за продан! Заявената цена беше сериозна – 200 милиона долара. Но купувачи цяло лято не се появяваха – не и на тази цена. В крайна сметка имението бе продадено за $100 милиона на Дерън Митропулос – 32-годишния син на милиардер от гръцки произход, забогатял от производството на закуски. Той имал къща в съседство и се пробвал да купи хефнъровата обител още през 2009-а, но тогава без успех. Единственото условие на 90-годишния Хю и 30-годишната му съпруга било да продължат да живеят там до неговата смърт, когато и да настъпи тя.

Доста странно и някак си мрачно-знаменателно условие, не мислите ли? Всички около Хеф начело със самия него никога не са се съмнявали в неговото добро здраве и дълголетие. Журналистите от списанието често се шегуваха зад гърба му, че едва ли ще дочакат някакви революционни промени в “Плейбой” (по-скоро биха напуснали или умрели от старост), като се има предвид, че той явно е наследил гена на майка си Грейс Керълайн. А тя е доживяла до 102 годишна възраст и се споминала чак през 1997-а…

Но нека само си представим какво е да обитаваш имение, което е коствало на твоя съсед 100 милиона, като единственото ти право да си все още там, е че просто си жив. И това ако не е “викане на Дявола”… Влошаването на здравословното състояние на Хефнър започна точно по времето, когато в банковата му сметка постъпиха милионите на Митропулос. По горчива ирония на съдбата, или просто от изтощение вследствие на бурния си 91-годишен “живот в Рая”, създателят на най-популярното списание в света напусна този свят 13 месеца след като продаде емблематичния си дом.

“Дали съм получил и ще получа достатъчно признание? Едва ли” – така обобщаваше Хефнър своите заслуги към журналистиката и американското съзнание. “Често съм казвал, че съм “най-късметлийския котарак на планетата”, но и че моят живот е като онзи тест с мастиленото петно на психолога Роршах – всеки проектира върху него своите собствени мечти, фантазии и предразсъдъци. Хората или са мои фенове, или ми завиждат, или просто не са съгласни с мен. Всеки марширува под различен ритъм. Но ако не бях пораждал никакви противоречия, едва ли щях да съм тук днес и да постигна всичко това”.